Лора Джо Роуланд
Окаеши (4)

3 глава

В продължение на единайсет дни корабите плаваха в северна посока покрай брега. Застудя трайно. През по-голямата част от пътуването Сано, Рейко, Хирата, детективите и Плъха седяха в каютата, сгушени около мангалите с дървени въглища. Небето остана ясно, докато стигнаха до протока Цугару, който отделяше варварската територия от същинска Япония. Загърнати в подплатени наметала и с ботуши, те стояха на палубата, а сипещият се сняг замъгляваше крайбрежието на Езогашима, което виждаха за първи път. Мразовитият вятър виеше покрай кораба и завихряше падащите снежинки.

— За първи път виждам такава виелица — отбеляза Сано, докато бързаше заедно със спътниците си обратно към каютата.

— Свиквай — рече Плъха мрачно. — Не ми е приятно да ти го кажа, но още нищо не си видял.

Мощни вълни се разбиваха в кораба. Той се накланяше и се люлееше тъй силно, че всички губеха равновесие. В яростни пристъпи вятърът блъскаше капаците. На няколко пъти в каютата нахлуваха ледени пръски и сняг. Отвън моряците отчаяно се бореха да удържат кораба. Водата заля палубата зад гърба на Хирата, който влезе последен. Той затръшна вратата в опит да спре водата, която бе заляла пода.

— Тоя кораб да не вземе да потъне — измърмори мрачно Плъха. — Хич ме няма като плувец.

— Не може да потънем! — възкликна Рейко ужасена и се вкопчи в ръката на Сано тъй здраво, че той усети ноктите й през подплатения си ръкав. — Трябва да спасим Масахиро!

Детектив Маруме се мъчеше да затвори капаците и да запре мебелите и багажа, които се плъзгаха по пода във всички посоки.

— Милостиви Буда, ако не си твърде зает, спаси окаяния ни живот!

Мачтите скърцаха, корабните въжета бяха опънати до скъсване. Под палубата гребците крещяха за помощ, тъй като нахлуващата вода ги заливаше. Откъм моряците се разнесоха викове:

— Хора извън борда!

Внезапен силен удар разтърси кораба. Сано и Рейко политнаха напред и се строполиха сред останалите. Всички се разкрещяха панически. Мощен трясък, оглушителен като гръмотевица, предизвести силно стържене, което се разнесе под кила. Корабът се издигна рязко, после изведнъж сведе нос, разтресе се и спря.

— Заседнахме на плитчина! — изкрещя Сано.

— Добре дошли в Езогашима — обяви Плъха. — Много скоро ще ви се изясни защо никога не съм си и помислял да се върна тук.

Сано чу как детективите му мълвяха под нос благодарствени молитви, а Рейко изстена с облекчение. Той самият дори нямаше време да се зарадва, че са оцелели, тъй като всички се втурнаха навън от каютата. Снегът се сипеше на плътни воали и вече бе покрил кораба… или онова, което бе останало от него.

— Ей! Къде е другата половина? — възкликна Маруме.

Кърмата зад каютата се бе отцепила. Снежинки влетяха в очите на Сано, който се взря в ширналата се пред него сива повърхност на океана, осеяна с пенести вълни, премрежена от виелицата и пуста, докъдето му стигаше погледът.

— Няма я — отбеляза той, — заедно с екипажа!

Никой не би могъл да оцелее в ледената вода. Сърцето на Сано се сви от мъка заради множеството жертви. Сега той и неколцината му другари трябвате сами да се изправят лице в лице с дебнещите опасности в Езогашима.

— Къде сме? — попита Фукида.

— Колкото ти знаеш, толкова и аз — отвърна Сано.

Пред тях се простираше застлан със снежна пелена бряг и обрасъл с дървета склон. Заснеженият терен трудно можеше да се разграничи от побелялото небе.

— Може да сме се отклонили от курса към град Фукуяма.

Забеляза, че почва да се здрачава — нощта на север се спускаше бързо. Сега имаше по-неотложни грижи от това, как да намери сина си, да разреши проблемите в Езогашима и впоследствие да се върне у дома.

— По-добре да се махаме от тази развалина и да си потърсим някъде подслон, преди да измръзнем до смърт.

Всички взеха по няколко вещи, прехвърлиха се през перилата и прецапаха през ледените плитчини, докато виелицата ги блъскаше и връхлиташе. Скупчиха се заедно на брега. Сано се обърна към Рейко:

— Как си?

— С всеки миг ми става все по-добре. Вече сме близо до Масахиро, знам го, чувствам го. А ти?

Лицето й бе почервеняло и изтръпнало от студа, но усмивката й сияеше от щастие.

— И аз — отвърна Сано, макар че само му се щеше да е така.

Онова, което изпитваше, бе жестока несигурност относно бъдещето. Взря се в гората, напрягайки очи, и каза:

— Може там горе да има село. Да тръгваме.

Хирата пое нагоре по склона, изпреварвайки спътниците си, без да усеща нито студа, нито снега или тежкото им положение. От първия миг, в който бе стъпил в Езогашима, бе почувствал в атмосферата някаква непонятна странност. Тя вибрираше със звуците на границата на възприеманите от слуха му шумове подобно на неземна музика. Хирата долавяше лек и в същото време могъщ пулс, който се излъчваше от пейзажа. Той отекваше във всяка негова фибра и намираше отклик в някакво дълбоко и непознато кътче от същността му. Осъзна, че това пътуване не бе изоставяне на обучението му в мистичните бойни изкуства, а продължение на диренията му. Тук щеше да намери просветлението, което търсеше.

Неволният зов за помощ на неговия господар го бе довел в тази земя на съдбата му.

Щом приближи гората от оголели дъбове и брези, нервите му се напрегнаха от нечие чуждо присъствие, което нямаше нищо общо със следващите го спътници. Внезапно иззад дърветата насред снежната виелица изникнаха три човешки фигури. Хирата замръзна намясто, тъй като странниците препречиха пътя му. Той се взря в тях изумен.

Това бяха най-високите хора, които бе виждал — стърчаха най-малко половин глава над детектив Маруме, а той бе най-грамадният в групата. Мощните им тела бяха облечени в палта и гамаши от животинска кожа. Геометрични фигури, включващи извивки, спирали и заострености, украсяваха дрехите им по ръбовете на полите, ръкавите и около врата. Гъстата козина, с която бяха обшити ръкавиците им, която покриваше прасците на ботушите им от рибешка кожа и обточваше кожените им качулки, им придаваше вид на зверове. Тези странни люде очевидно не бяха японци. По всяка вероятност бяха езо-северните варвари.

Изглеждаха като великани — грубо и примитивно подобие на Плъха. Буйните им бради и мустаци бяха дори по-дълги от неговите. Под гъстите рошави вежди, сключени в самата основа на издадените им носове, очите им изглеждаха като цепки, все едно постоянно присвити срещу вятъра и снега. Лицата им бяха обветрени и набраздени, а изражението им сурово като климата, в който живееха.

Мъжът в средата се обърна към Хирата с груб откос от срички, които прозвучаха безсмислено. Макар че езо^[1] и японците търгуваха помежду си от векове, на варварите им бе забранено да учат японски. Това бе закон, наложен от клана Мацумае, за да запази своя монопол върху търговията. Ако владееха японския, езо щяха да общуват независимо с търговци от Япония и да прескочат посредниците от клана Мацумае. Сега варваринът направи жест, означаващ едно и също на всички езици — махайте се!

Хирата забеляза кинжалите, които носеха на кръста си в издялани от дърво ножници. Той инстинктивно стисна дръжката на меча си. В този момент до него се озова Сано.

— Време е да си заработиш заплатата — викна той към Плъха. — Говори с тях. Разбери какво се опитват да ни кажат.

Плъхът преглътна и се подчини с неохота. Щом заговори на сънародниците си на родния език, очите му загубиха обичайния си дързък блясък, а самият той изведнъж сякаш се смали. Хирата осъзна, че Плъхът не бе напуснал Езогашима само заради желанието си да търси щастието си в града; явно се бе чувствал непригоден сред себеподобните си.

След кратък разговор с варварите Плъхът се обърна към Сано и Хирата.

— Казват да си вървите у дома.

— Това го разбрах и аз — рече Сано. — Но защо?

— Казват, че сме в опасност.

— Какво ни заплашва?

Плъхът преведе въпроса му на варварите. Навъсени, те размениха няколко реплики помежду си. Говорителят, чиито волеви и нелишени от хубост черти го отличаваха от останалите, повтори думите си с по-висок глас, сякаш това щеше да накара Сано да им обърне внимание.

— Искаме да стигнем до Фукуяма — заяви Сано на варварите. — Можете ли да ни упътите?

Плъхът отново преведе. Водачът на езо изглеждаше обезпокоен. Той обясни нещо на Плъха, който предаде на Сано:

— Казва да стоим далеч от град Фукуяма. Ако искаме да оцелеем, трябва да си тръгнем, преди „те“ да са разбрали, че сме тук.

— Кои са тези „те“? — попита Хирата.

Той видя по погледите им, че варварите бяха разбрали смисъла на въпроса му, но водачът им само повтори предупреждението с още по-категоричен тон.

— Не можем да продължаваме по този начин — заяви Сано на Хирата.

С явно усилие да потисне раздразнението си, той се обърна към варварите:

— Бихте ли ни осигурили подслон за през нощта или ако не е възможно, бихте ли ни отвели при някого, който би го сторил?

Когато Плъхът преведе думите му, варварите поклатиха глава, споглеждайки се. Водачът им пристъпи дръзко към Сано, протегна ръка, посочи към морето и изкрещя команда с глас, едновременно властен и пропит с отчаяние.

— За ваше добро върнете се там, откъдето сте дошли — преведе Плъха.

— Не можем — обади се Маруме. — Корабът ни се разби.

Той пристъпи към варварите, които застанаха плътно един до друг:

— Или ни помогнете, или се махнете от пътя ни.

Езо откликнаха с молби, предупреждения и заплахи. Маруме и Фукида извадиха мечовете си. Варварите не отстъпиха и макар че в очите им проблесна страх, извадиха кинжалите си.

— Назад! — заповяда Сано на хората си. — Нуждаем се от тези хора, дори и присъствието ни тук да е нежелано. Не ги наранявайте!

Той се опита да умиротвори варварите, докато Плъха превеждаше трескаво. Накрая оръжията все пак се озоваха обратно в ножниците и духовете се усмириха.

— Дай им да разберат, че разчитаме на милостта им — нареди Сано на Плъха. — Кажи им, че ако не ни подслонят, ще умрем.

Плъхът преведе. Този път, докато варварите обсъждаха думите му, Хирата долови в тона им примирение. Макар и примитивни, те не бяха лишени от човешко състрадание, каквито и да бяха причините, поради които искаха да прогонят пришълците. Тримата закимаха, а главатарят им заговори на Сано.

— Елате с нас — преведе Плъха с въздишка. Щом групата на Сано последва варварите в гората, той измърмори: — Надявам се да не съжаляваме.

Варварите ги поведоха по една пътека, която вървеше успоредно на брега. Дърветата премрежваха гледката към океана и служеха като преграда срещу вятъра. Хирата беше доволен, че местните бяха решили да им съдействат. Колкото повече навлизаше в земята на Езогашима, толкова по-силно чувстваше нейния пулс и толкова по-настоятелно звучеше нейният призив.

Пред тях изникна сечище и Хирата забеляза нещо, което първоначално възприе като високи островърхи преспи сняг. Щом ги приближи, осъзна, че всъщност са колиби. От дупките на комините се виеше лютив дим от горящи дърва. Наблизо се виждаха и няколко по-малки, издигнати върху колове пристройки, до които се стигаше по дървени стълби. Хирата по-скоро усети, отколкото чу, как разговорите в колибите секнаха, щом той и спътниците му наближиха. Нечии ръце отмахнаха сламените завеси, скриващи вратите, и от там надникнаха варвари, които се втренчиха с любопитство в чуждоземците.

Техният ескорт пое направо към най-голямата колиба в средата на селцето. За момент водачът изчезна вътре, после се появи отново, кимна и отправи някаква реплика към Сано.

— Каза да влезете — преведе Плъха.

Привличането, което островът упражняваше върху Хирата, се усили при колибата.

— Да вляза ли първи, за да проверя дали е безопасно? — попита той Сано.

Господарят му кимна и Хирата предпазливо мина под сламената завеса, която главатарят бе повдигнал вежливо. Озова се в наблъскано преддверие, където отръска снега от дрехите си и изу ботушите си. Главатарят го въведе под друга сламена завеса в стая, която бе изпълнена с мъждива, трепкаща оранжева светлина от огъня, който гореше в квадратна яма в средата на помещението. Подът бе покрит с плетени ракитови рогозки. Събрал ръце в скута си, до огъня седеше един езо. Дългите му коси, мустаци и брада бяха побелели от възрастта му, но тялото му бе силно, а стойката — изправена. Ръцете и лицето му бяха тъй обветрени и набраздени от бръчки, че той изглеждаше като издялан от чворесто дърво. На ушите му висяха сребърни халки, на които се полюшваха черни мъниста. Беше облечен в синя роба с орнаментите, които красяха дрехите на останалите варвари. Хирата предполагаше, че мъжът, който бе разговарял с тях на брега, е главатарят, но сега разбра, че властта се държеше от този възрастен човек.

Очите му, които се взираха изпитателно в Хирата изпод гъстите бели вежди, отразяваха огъня и блестяха с достойна и невъзмутима интелигентност. Когато погледите им се срещнаха, в съзнанието на Хирата проблесна мисълта: „Срещата с този мъж е повратна за съдбата ми“.

Езо приведе тяло в поклон, с което показа познаване на японските обноски. После заговори с дълбок звучен глас и разпери ръце в общоприетия жест на гостоприемство.

Хирата се поколеба за момент, разтърсен от прозрението си. После отиде до прага и повика Сано и останалите, които чакаха отвън.

— Всичко е наред.

Те влязоха в колибата и коленичиха около ямата с огъня. Въздухът се изпълни с пара от топящия се по дрехите им сняг. Хирата седна от едната страна на домакина им, а Сано — от другата. Макар че бе като омагьосан от присъствието на възрастния варварин, Хирата не бе загубил самурайския си навик винаги да оценява обстановката наоколо и откъсна поглед от езо, за да огледа вътрешността на колибата.

До купчините пръст, натрупани за изолация покрай стените, лежаха рибарски мрежи, ловни оръжия, кухненска посуда, завивки и домакински пособия. Прозорците бяха покрити със сламени рогозки. На тавана над огъня имаше окачена полица, от която висяха грънци и сечива. От фитилите, горящи в пълни с масло мидени раковини, се разнасяха още светлина и мирис на риба. В един от ъглите бе опряна тояга с обелена в горната част кора, която висеше на спираловидни ивици. Хирата усети около нея трептяща в невидими вълни аура. Предположи, че е свещен предмет, вместилище на божествен дух.

— Представи ни — нареди той на Плъха.

Плъхът се поклони на домакина им, отправи към него няколко думи, по всяка вероятност учтив поздрав на езика им, и продължи с припряна реч, от която Хирата разпозна единствено имената на спътниците си. Старейшината на варварите кимна, изрече нещо кратко в отговор и се поклони на групата.

— Казва, че името му е Аветок и че е главатар на племето — поясни Плъха.

Останалите варвари стояха до вратата.

Почитаеми Аветок, защо хората ти се опитаха да ни прогонят? — попита Сано.

Плъхът преведе думите му. Главатарят отвърна:

— За да ви спасят.

— От какво? — попита Сано. — Или от кого?

— От онези, които държат под контрол Езогашима.

— А те са…?

Хирата усети, че Сано се пита дали главатарят има предвид японците в лицето на клана Мацумае, или нашествениците от Китай, които бяха завзели Езогашима.

Щом Плъхът преведе въпроса му, в очите на Аветок проблесна предпазливост. Докато говореше, свали два предмета, завързани на пояса му, и ги вдигна. Единият представляваше метална лула за тютюн, подобна на онези, които можеше да се намерят навсякъде в Едо. Другият бе кесия от меча кожа. Аветок я отвори и от вътре се показаха кварцов кремък, къс желязо, което служеше за ударник, парче въглен за прахан и сухи тютюневи листа. Очевидно пушенето сред жителите на Езогашима бе не по-малко популярно, отколкото сред японците.

— Предлага ни да запалим — обясни без нужда Плъха, след което добави: — Това е ритуал, изразяващ гостоприемство.

— Той явно шикалкави — рече Сано на Хирата, — но май е по-добре да се включим.

Лулата бе напълнена, запалена и подадена. Всички дръпнаха по веднъж, независимо от това, дали пушеха или не. Рейко едва успя да не се закашля. Въздухът в колибата натежа, изпълнен с лютив дим.

— Които и да са тези сили, защо представляват заплаха за нас? — попита Сано.

— Защото чужденци нямат право да пребивават в Езогашима.

— Ще попитам по чия заповед — предложи услугите си Плъха.

След като той зададе въпроса си, главатарят отвърна:

— Забранено ни е да обсъждаме този въпрос.

— От кого? — Сано почваше да губи търпение и това пролича в тона му.

— Вече ви казах повече, отколкото трябваше.

— Аз съм втори по ранг след шогуна — заяви Сано.

— Имам право да знам какво става тук. Нареждам ви да обясните.

— Това вече трябва да го принуди да говори — рече Плъха.

Но когато преведе заповедта, отговорът на главатаря последва с думи, тъй непреклонни, че Хирата разбра смисъла им въпреки езиковата бариера.

— Казва, че със съжаление трябва да ви уведоми, че рангът ви тук не значи нищо и че вашите закони не действат.

Сано впери изпитателен поглед в главатаря, след което заяви на Хирата:

— Смятам, че го е страх да говори.

Хирата се почувства принуден да кимне, макар че рядко бе виждал човек, който да изглежда по-малко уплашен. Лицето на Аветок бе безстрастно, но въпреки това на фино ниво Хирата долови несъмнени признаци на страха му. Той съзнателно потърси погледа на главатаря. Онова, което прочете в очите му, бе далеч от приятелско чувство, но трудно можеше да се определи като безразличие. В този момент с надигаща се в гърдите му възхита Хирата си даде сметка за причината, която го бе срещнала с главатаря на езо: „Когато човек е готов да се обучава, учителят се появява“. Така гласеше една важна постановка в теорията на бойните изкуства. Макар че вече знаеше кой би могъл да му помогне в диренето на просветление, тепърва му предстоеше да разбере как.

— Какво ще се случи, ако ми кажете какво става тук? — попита Сано, който, съсредоточен върху непосредствените си проблеми, не долавяше втория план в хода на разговора.

— Същото, което ще се случи с вас и другарите ви, ако не си тръгнете, преди да открият присъствието ви. Хората ми ще бъдат убити.

— А „те“ как ще разберат, че сте проговорили?

— Имат си начини.

Хирата предположи, че дори в тази пустош представителите на властта разполагаха със свои шпиони и информатори.

— Е, това решава въпроса — обърна се Сано към хората си. — Не можем да ги накараме да говорят с цената на собствения им живот.

— Какво ще правим тогава? — възкликна Рейко с лице, сковано от страха, че мисията им е обречена.

— Така или иначе, принудително сме се озовали тук. Първата ни стъпка е да оцелеем — Сано се обърна към главатаря: — Смирено ви умоляваме да ни предоставите храна и подслон.

Щом Плъха предаде молбата, сред езо избухна спор. Тримата по-млади изразиха несъгласие и очевидно се захванаха да убеждават главатаря, че трябва да откаже.

— Казват, че ако ни приемат, това ги поставя в смъртна опасност — преведе Плъха, кършейки ръце.

— Ох, ще ми се изобщо да не бяхме пристигали!

Главатарят Аветок вдигна ръка, принуждавайки с жест хората си да млъкнат. После се обърна към Сано:

— Заявява, че не може да откаже подслон на безпомощни люде в такова време, независимо от заплахата за собственото му племе — преведе Плъха. — Ще ни даде храна и ще ни осигури подслон в колибите.

Тримата по-млади приеха огласеното решение с неприязън, втренчени ядно в групата на Сано. Плъхът добави мрачно:

— Тая работа хич не ми харесва.

Но останалите спътници си размениха изпълнени с облекчение погледи. Сано рече:

— Хиляди благодарности за проявената щедрост, главатарю Аветок.

А Хирата вътрешно ликуваше, че се бяха сдобили с опора, макар и несигурна, в тези чужди земи.