Лора Джо Роуланд
Окаеши (24)

23 глава

Главатарят Аветок и Урахенка стояха на колене върху мръсния под на един празен склад вътре в крепостта. Бяха голи до кръста, със завързани ръце и глезени. Разярените им лица лъщяха от пот, предизвикана от пращящ огън, чиито пламъци обагряха в позлата гъстите косми по телата им и хвърляха сенки към Гизаемон, владетеля Мацумае и капитан Окимото. Окимото стискаше кожен камшик, изобилстващ с метални шипове.

— Това е последният ви шанс — заяви владетелят Мацумае с пронизителен глас, обладан от маниакално въодушевление. — Признайте, че вие сте убийците на Текаре!

Гизаемон преведе заповедта на местните. Близо до вратата осем войници охраняваха Сано и Хирата. Хирата никога не се бе чувствал тъй безпомощен. Опиташе ли се да спаси айну, хората на Мацумае щяха да накажат не само Сано, но и Рейко и останалите им другари. Наблюдаваше с безсилна ярост, докато главатарят и Урахенка отричаха обвиненията.

— Казват, че техният съд чрез изпитание е доказал невинността им — заяви Гизаемон.

Владетелят Мацумае се изсмя:

— Нека видим дали ще успеете да издържите на моето изпитание!

Окимото замахна с меча и го стовари върху гърдите на главатаря и Урахенка. Те останаха неподвижни, със стиснати челюсти. По кожата им избиха кървави резки. Сано стоеше с напрегнато, сурово изражение. Хирата знаеше какво означава то — господарят му мислеше трескаво, подбираше и отхвърляше стратегии.

— Сега какво ще кажете? — попита местните владетелят Мацумае. Всеки от тях отрече повторно. — Е, щом искате да страдате, моля!

Камшикът изплющя. Местните за пореден път понесоха стоически наказанието. Тялото на главатаря Аветок бе тъй жилаво и мускулесто под жълтеникавата кожа, че той изглеждаше така, все едно можеше да понесе безброй удари. Но Урахенка трепереше, по лицето му се стичаше пот.

Готов да се разплаче от отчаяние, владетелят Мацумае продължи с обвиненията и искането за самопризнания към местните. Но Гизаемон излъчваше доволство. Сано се обърна към него:

— Нямаш търпение да си признаят, нали?

— И още как! — отвърна Гизаемон, дъвчейки с охота клечка за зъби от лаврово дърво. — Това ще помогне на племенника ми и той ще оздравее.

— Мисля, че причината ти е доста по-лична — отбеляза Сано. — Признаят ли, ти оставаш извън всякакви подозрения.

Гизаемон го изгледа сърдито:

— Достатъчно.

Сано продължи да упорства, макар че войниците опряха копия в палтото му.

— Преди да умре, Люляк е казала на жена ми, че знае нещо за убийството — той извиси глас над гневните крясъци на владетеля Мацумае. — За теб ли е ставало въпрос?

Хирата разбра какво се опитваше да стори Сано — да отклони подозренията от местните и да ги насочи към Гизаемон. Видя, че и Гизаемон го схвана.

— Изглежда, Люляк е имала навика да разменя информация срещу услуги — отбеляза Сано. — Но може би на теб вече ти е известно от личен опит.

— Предупреждавам ви! — заяви Гизаемон.

— Каза ли ти, че те е видяла да залагаш капана с пружинения лък за Текаре? — присъедини се Хирата. — Заплаши ли, че ще каже на дворцовия управител, ако не й дадеш пари?

Гизаемон не отговори, а владетелят Мацумае бе твърде зает да беснее, за да чуе предположението, че убиецът може да се окаже собственият му чичо. Местните продължиха да упорстват, макар че телата им бяха нашарени с кървави резки, които на места преминаваха в по-дълбоки рани от шиповете, които се забиваха в плътта. Вече и двамата дишаха тежко, и двамата изпитваха очевидна болка. Засрамен, Хирата отвърна поглед. Не можеше да гледа безучастно как пребиват главатаря до смърт.

Внезапно Аветок изрече рязко някакви думи.

— Чакай! — нареди Гизаемон на Окимото. — Казва, че е готов да се предаде.

Хирата бе обзет от тревога. Не смяташе, че главатарят е убиец — Аветок вероятно бе достигнал прага на своята търпимост. Но увереността на Хирата бе разколебана против волята му. Може би главатарят наистина беше виновен. Може би съзнателно беше лъгал Хирата и го беше примамвал с обещания за познание, за да спечели съюзник.

— Най-накрая се вразуми — рече владетелят Мацумае с облекчение. — Нека чуем истината.

Главатарят заговори. Гизаемон доби гневно изражение.

— Негодникът казва, че ще говори само при едно условие — ако отменим войната.

Аветок се жертваше, за да спаси своя народ. Хирата изпита възхищение пред благородството на този мъж, макар че продължаваше да се пита дали убиецът не е той. Две неща обаче знаеше със сигурност — първо, главатарят бе издържал толкова дълго, за да повиши цената на своето самопризнание и да го използва, за да спаси айну, и, второ, щеше да бъде екзекутиран, заслужено или не.

— Не си в положение да се пазариш — заяви владетелят Мацумае. — Говори сега, пък ще се спогодим по-късно.

Щом Гизаемон преведе тези думи, Аветок кимна примирено и произнесе реплика, която прозвуча като завършек.

— Признава, че е убил Текаре — преведе Гизаемон, отправяйки самодоволен поглед към Сано.

— Фалшиви самопризнания, каквито съм чувал неведнъж — заяви Сано, извивайки пренебрежително устни.

Владетелят Мацумае подмина репликата на Сано и възкликна:

— Най-накрая знам кой е виновникът. Най-накрая ще постигна справедливост за моята Текаре! — той даде знак на Окимото. — Отведи го на терена за екзекуции!

Урахенка се разкрещя. Главатарят отправи към него отривиста команда, но той се разкрещя още по-силно.

— Какво казва? — попита Сано.

— Че главатарят не е убил Текаре — отвърна Гизаемон, подразнен от прекъсването. — Твърди, че главатарят е направил самопризнания, за да защити него. Убиецът бил той и сега иска да ни го докаже със собствени самопризнания.

 

 

Госпожа Мацумае възкликна тъй гневно, че от устата й се разхвърчаха слюнки.

— Какво безочие! Що за маниери? Държите се като най-долна селянка!

— Спестете си оскърбленията! — заяви Рейко. — Не ме обиждате, нищо не е в състояние да ме засегне след онова, което се случи.

— Сега пък какви ги дрънкате? — госпожа Мацумае прокара мокра ръка по лицето си и се изплю във ваната, в която седеше.

— Моят син е мъртъв! — скръбта отново завладя Рейко, гласът й затрепери. — Бил е мъртъв още преди да пристигна тук.

Госпожа Мацумае я погледна недоумяващо.

— Откъде знаете?

— Ходих в кулата. Видях клетката, в която са го държали — ужасният спомен почти я смаза. — Видях кръвта му!

— Как проникнахте в кулата? — попита госпожа Мацумае, все едно това бе най-важното в думите на Рейко.

— Няма значение — Рейко не искаше да разкрие, че Венте й бе помогнала, тъй като госпожа Мацумае щеше да я накаже. — Важното е, че вашият съпруг е убил сина ми. И според мен вината за това е колкото негова, толкова и ваша!

— Моят ли? Че аз дори не съм виждала сина ви. Нямах представа, че е бил тук, преди да го разбера от вас. Ако е мъртъв, аз нямам нищо общо със смъртта му.

Рейко не й повярва.

— Вие сте причината за цялата тази трагедия. Убийството на Текаре е ваше дело. Заради него мъжът ви е загубил разсъдъка си. Вие сте пряко отговорна за всичките му престъпления.

— Не съм убила Текаре — заяви госпожа Мацумае ядосана и засегната. — Вече ви го казах. Не бих си цапала ръцете с тези първобитни уличници — със същия тон би могла да заяви, че е под достойнството й да стъпче мравки. — Те не заслужават подобно усилие.

— С изключение на Текаре, защото сте смятали, че тя е убила дъщеря ви.

Чертите на госпожа Мацумае се сгърчиха от болка. Тя се хвана за сърцето, все едно Рейко го бе пронизала.

— Откъде разбрахте това?

— От Люляк. Тя ми разказа как дъщеря ви се е разболяла и как Текаре е извършила целебен ритуал. Само че дъщеря ви е умряла. И според вас Текаре я е отровила.

— Люляк беше ужасна сплетница — заяви госпожа Мацумае презрително, но не отрече твърдението на Рейко. — Все й казвах, че езикът й ще я затрие.

— Може и така да е станало. Вчера ми обеща информация за убийството на Текаре. Вече ми беше казала, че сте желаели смъртта на Текаре, беше ми обяснила и защо. Какво друго е имала да ми каже?

— Не знам.

— Напротив, мисля, че знаете. Според мен Люляк е видяла вас и помощничките ви да залагате пружинения лък на пътеката. Вие сте го разбрали. Как? Да не би да се е опитала да ви изнудва? Вземала ли е пари или подаръци от вас срещу мълчанието си?

— Това е нелепо!

Госпожа Мацумае се ядоса, но Рейко продължи:

— Това, че съпругът ми започна да разследва убийството, сигурно ви е разтревожило. Появява се човек, който може да даде на Люляк нещо повече от вас — нов живот в Едо. Обзел ви е страх, че ще ви издаде.

— Нямаше за какво да ме издава!

— Било ви е ясно, че ако съпругът ви разбере, че убийството на Текаре е ваше дело, това означава край на живота ви — продължи Рейко безмилостно. — Трябвало е да се защитите. И сте премахнали Люляк.

Госпожа Мацумае се овладя и заяви:

— Нямам какво да крия от съпруга си. Нямаше защо да се страхувам от една хлевоуста лукава слугиня.

— Тази сутрин сте я проследили до горещия извор. Ударили сте я по главата.

— Не съм напускала крепостта до погребението. Не бях виждала Люляк от снощи, не съм я докосвала!

— Убили сте я — продължи невъзмутимо Рейко. — После сте отишли на погребението, все едно нищо не се е случило.

— Престанете да ми досаждате — госпожа Мацумае вече бе не по-малко гневна от Рейко. — Веднага напуснете! — и тя посочи към вратата с треперещ пръст, от който капеше вода.

Рейко скръсти ръце:

— Не и преди да признаете деянието си.

— Тогава ще изляза аз. Няма защо да слушам глупавите ви обвинения.

Госпожа Мацумае стана и се пресегна за кърпата и робата, които бяха оставени близо до ваната. Рейко ги грабна, после рязко отвори външната врата. В банята нахлу искрящ леден въздух. Госпожа Мацумае се развика, а Рейко хвърли робата и кърпата в покритата със сняг градина отвън. После се обърна към госпожа Мацумае.

Сгушена във ваната, тя нареди:

— Затворете вратата! Ще настина!

— Не очаквайте да ме е грижа.

С част от себе си Рейко осъзнаваше, че се държи като ядосано малко дете, но въпреки това се почувства добре по един не особено почтен и дори срамен начин.

— Вие сте убили Текаре. Убили сте и Люляк. Виновна сте за смъртта на сина ми. Признайте си!

Госпожа Мацумае се отдръпна назад боязливо.

— Вие сте луда!

— Може и да съм. А лудите са опасни. Съпругът ви е живо доказателство за това. По-добре си признайте, иначе днес Люляк няма да е единствената, намерила смъртта си в гореща вода!

— Помощ! — изкрещя госпожа Мацумае.

— Мога да ви убия, преди да дойде някой. Говорете!

На госпожа Мацумае дори не й хрумна да окаже съпротива на Рейко — тя бе физически пасивна, като повечето жени от нейната класа. Но очите й заискриха с неочаквано лукавство:

— Какво ви кара да смятате, че Люляк ви е казала истината, когато е твърдяла, че има повече информация?

— Не си играйте с мен — рече Рейко. — Търпението ми почва да се изчерпва.

— Тя беше нечестна — продължи госпожа Мацумае, макар че дъхът й бе секнал от страх. — Просто се е опитвала да получи от вас онова, което е искала. В действителност не е знаела нищо.

Рейко изтика на заден план собствената си убеденост, че Люляк я е разигравала за Масахиро. Ако човек е излъгал веднъж, това не означава, че лъже всеки път.

— Оценявам нейната искреност по-високо от вашата. Вие се опитвате да спасите себе си. Тя стана жертва на убийство. Това е доказателство, че е знаела твърде много… за вас.

Госпожа Мацумае внезапно повтори въпроса, който бе задала по-рано:

— Как влязохте в кулата? Люляк ли ви заведе там? — вероятно отговорът се бе изписал върху лицето на Рейко, защото госпожа Мацумае каза: — Значи не е била тя — устните й се изкривиха в подла, лукава усмивка. — Но мисля, че знам кой е. Онази наложница езо, която ми попречихте да набия.

— Не… — започна Рейко.

— Предполагам, че малката уличница ви е била признателна и е искала да ви върне услугата. А вие сте били готова да й се доверите, защото е изглеждала толкова жалка, толкова безхитростна — госпожа Мацумае се изсмя презрително. — Предупредих ви по-рано, че не разбирате нравите в Езогашима. Вие, пришълците, си мислите, че онова, което виждате във варварите, е всичко, което те представляват. Но външността е измамна. Особено когато сте тъй слепи.

Рейко внезапно потръпна от неясен страх. Повлия се от изреченото, макар и да знаеше, че точно това бе намерението на госпожа Мацумае.

— Какво искате да кажете?

— Позволили сте да злоупотребят с доверието ви — госпожа Мацумае вече не се страхуваше, гласът й бе укрепнал и в него се долавяха нотки на презрение.

— Венте е сестра на Текаре.

— Зная. Тя ми каза.

Но Рейко си припомни прекъснатия разговор с Венте предишния ден. Какво ли щеше да научи, ако бяха имали време да го завършат?

— Но едва ли знаете, че двете с Текаре не бяха в добри отношения — отвърна рязко госпожа Мацумае.

— Всъщност враждуваха помежду си. Другите жени трябваше да ги държат далеч една от друга, за да не се сбият. Предполагам, че ви е спестила това?

Рейко бе слисана от тази информация за своята приятелка и разстроена, че й се налагаше да я научи от госпожа Мацумае. Тя сковано поклати глава.

Госпожа Мацумае се разсмя отново.

— Е, сега аз ви го казвам. Може този път да се вслушате в думите ми. Видях ужасна свада между двете само няколко дни преди Текаре да умре. Налагаха се една друга, деряха се и си крещяха.

— А за какво се караха? — попита Рейко неохотно.

— Не знам, не разбирам езика на езо. Но последната дума беше на Венте. А аз мога да разпозная една заплаха, когато я чуя — усмивката на госпожа Мацумае засия в жесток триумф. — Венте трябва да обвинявате, не мен!