Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Snow Empress, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
analda (2017)

Издание:

Автор: Лора Джо Роуланд

Заглавие: Окаеши

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Монт“ ООД

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Станислав Иванов

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Юлия Шопова

ISBN: 978-954-528-801-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2837

История

  1. — Добавяне

4 глава

Проблясък на светлина и мразовито течение, което облъхна лицето й, събудиха Рейко. Тя се протегна под тежките спални завивки и отвори очи със същата мисъл, която повече от два месеца изникваше първа в съзнанието й при посрещането на всеки нов ден — Масахиро го няма! Същата мъка сграбчи сърцето й. Но когато замаяността от съня се разсея, втората й мисъл бе: Къде съм?

В сумрачното топло помещение, наситено с мириса на пушек от горящо дърво, в ямата за огън близо до дебелата сбита рогозка, на която лежеше, просветваха въглени. Под подобни завивки от кожа спяха други човешки фигури. Тогава си спомни корабокрушението край брега на Езогашима. Това бе колибата, където варварите бяха приютили нея и Сано заедно със спътниците им. Следващата й мисъл бе съпроводена с изблик на радост.

Днес ще намерим Масахиро!

Протегна ръка към Сано, но той бе изчезнал от общото им легло. Тя бе почувствала слънчевите лъчи и вятъра, нахлули през вратата при излизането му. В следващия миг усети притеснителна тежест в долната част на корема си. Измъкна се изпод завивките. Нямаше нужда да се облича, те всички бяха спали с дрехите. Като внимаваше да не събуди останалите, намери обувките си в преддверието. Повдигна рогозката, закриваща външната врата, и пристъпи навън в един новороден свят.

Небето бе най-ярката и чиста синева, която бе виждала някога. Сняг бе покрил с бяла пелена земята, дърветата и колибите и искреше в пъстроцветни кристали на слънцето, които на сянка преливаха в мораво. Светлината така я заслепи, че очите й се насълзиха. Въздухът бе тъй мразовит, че при вдишване ноздрите й замръзваха. Насред откритото пространство лаеха и лудуваха кучета — подобни на вълци зверове с гъста черна и кафява козина. Един езо им хвърли къс месо. Те го заръфаха лакомо и се сборичкаха над храната. Мъжът зърна Рейко и посочи към гората.

Тя тръгна по една пътека, която я отведе до три малки, покрити със сламени покриви бараки. Влезе в едната, вдигна робите си и клекна над ямата. Всичко отне само няколко мига, но когато свърши, вече зъзнеше, а задните й части бяха като вледенени. Навън срещна Сано.

— Добро утро — усмихна й се той. — Съжалявам, че те събудих. Помъчих се да не вдигам шум, за да поспиш още малко.

— Няма нищо — отвърна Рейко. — Вече се канех да ставам. Кога можем да тръгнем да дирим Масахиро?

— Веднага щом успея да убедя нашите домакини да ни дадат някаква закуска и да ни упътят как да стигнем до Фукуяма.

Щом се върнаха в селцето, завариха езо да събират дърва за огрев от купчините, да пълнят кофи със сняг, който да топят за вода, и да носят храна от складовете. Внезапно всички замръзнаха намясто сякаш по безмълвна команда. После Рейко чу онова, което техният остър слух вече бе доловил — лай на кучета, които приближаваха.

Кучетата от селището заръмжаха в отговор. Откъм гората Рейко долови тракане, стържене, шумолене и свистене. По пътеката приближаваха десет хрътки, впрегнати поотделно в дървени шейни. На всяка от тях седеше по един самурай и управляваше кучето, все едно бе кон. Мъжете носеха мечове на кръста си, лъкове и колчани, пълни със стрели върху покритите с дебели кожи гърбове, както и кожени шлемове. Първоначално Рейко изпита радост при вида на тази японска цивилизация, но когато теглените от кучета шейни нахлуха в лагера, Сано посегна към меча си. Хирата, детективите и Плъха притечаха от колибата разтревожени, защото бяха доловили заплаха. Жителите на селото застанаха един до друг, готови за атака.

— Имам чувството, че стигането до град Фукуяма не ни е най-големият проблем — рече Сано.

 

 

Ездачите бяха младежи, видимо под двайсетте. Водачът им се отличаваше, тъй като шлемът му бе увенчан с еленови рога. Сано предположи, че са войници на Мацумае, намерили останките от кораба на брега и дошли да дирят оцелели. Те насочиха шейните си право към групата на Сано и дръпнаха юздите на кучетата си, които спряха задъхани с оголена паст и с висящи по муцуните им ледени шушулки.

— Твърде много са, за да ги върнем в крепостта и да ги екзекутираме — заяви Еленови рога, докато скачаше с другарите си от шейните. — Да ги убием тук!

Сано си даде сметка, че неуредиците в Езогашима са го връхлетели тутакси.

— Останете намясто! — заповяда им той.

Новодошлите не обърнаха внимание на думите му и продължиха към него. Детектив Маруме каза:

— Отдавна не съм участвал в добро сражение.

Той извади меча си. Фукида и Хирата го последваха. Самураите опънаха лъкове и насочиха към тях остри смъртоносни сгрели.

— Хвърлете оръжията! — нареди Еленови рога. Той имаше груби черти, изкривени в жестока алчна усмивка. — Застанете в една редица. Пригответе се да умрете!

Рейко изстена тихо, но продължи да стиска кинжала си в ръка. Сано знаеше, че дори и да успееха да победят тези мъже, там, откъдето идваха, имаше още твърде много. Щеше да е по-добре да предотврати битката, докато е време. Той заяви:

— Аз съм дворцовият управител на Япония. Оставете лъковете си и паднете на колене!

Еленови рога се прицели в Сано и отсече:

— Я млъквай! Прави каквото ти казвам!

Но другарите му зяпнаха Сано, размениха си тревожни погледи и свалиха лъковете си.

— Ей, какво си мислите, че правите? — възкликна Еленови рога. — Имаме заповед. Застреляйте ги!

— Заповед от кого? — попита Сано.

— От владетеля Мацумае.

— Аз съм по-вишестоящ от него. Длъжни сте да се подчинявате на моите заповеди, не на неговите — заяви Сано с най-авторитетния глас, на който беше способен.

Десет тетиви се отпуснаха. Еленови рога възкликна:

— Не го слушайте!

Приятелите му възразиха:

— Твърде високопоставен е, за да го убиваме. Ще загазим.

— Тук съм по нареждане на шогуна — рече Сано. — Нараните ли мен или някой от хората ми, се смятайте за мъртви!

— Ще загазим, ако го оставим жив — заяви Еленови рога, насочил стрелата си към Сано. — Владетелят Мацумае ще ни убие.

Един от хората му каза:

— Тогава ти го застреляй. Когато не се върне у дома, когато войниците на шогуна пристигнат тук, за да разберат какво се е случило с него, и установят, че е убит, ще кажем, че смъртта му е твое дело.

Еленови рога се разколеба, разкъсван между желанието да убива и страха от наказание. Зашари с очи, търсейки начин да отстъпи, без да се унижи. Сано каза:

— Да отидем в крепостта Фукуяма и да разрешим този проблем.

— Добре — прие навъсено Еленови рога. — Но първо си предайте оръжията.

Колкото и да не му се искаше да се раздели с мечовете си, Сано кимна на хората си. Понесли вещите си във вързопи, те поеха по пътя, а самураите се качиха на шейните си и подкараха зад тях. Задъхани, кучетата ги следваха по петите. Между дърветата се виждаше океанът, искрящо син и заледен покрай брега. Въпреки слънцето чистият въздух бе мразовит, но Сано взе да се поти от газенето в дълбокия сняг. Рейко изоставаше и той й помагаше да върви редом с него. Ако не друго, усилията ги сгряваха.

— Ще съжалявате, че дойдохме — мърмореше Плъха.

Сано се питаше какво ли ги очакваше в крепостта Фукуяма. Не беше възможно да измисли стратегия, без да имаше и най-малка представа за обстоятелствата.

— Защо владетелят Мацумае желае смъртта ни? — викна той през рамо.

— Млъквай! — достигна до него свадливият глас на Еленови рога.

— Какво се е случило с него?

— Гледай си пътя!

Нови въпроси накараха Еленови рога да се приближи плътно до Сано. Кучетата се хвърлиха върху гърба му и го събориха в снега. Хирата му помогна да се изправи и го изтупа.

След близо час в далечината пред тях се появи град Фукуяма. Беше построен на пристанище, където корабите стояха на сух док в близост до множество складове. Над селището, което приличаше на малък укрепен японски град, се виеха струи дим. Отрупани със сняг постройки бяха скупчени около крепостта, кацнала на възвишение. Отвъд се простираха необятните гори на Езогашима, а далечните планински върхове се стапяха в синевата на небето. На юг се простираше океанът — пуст и безграничен.

Самураите, които съпровождаха Сано и хората му, ги преведоха през един военен пропускателен пункт. Бързината, с която се озоваха в града, обезпокои Сано. Поради някаква странна заблуда разстоянието изглеждаше по-голямо. От двете страни на главната улица се намираха неугледни дървени постройки с дюкяни. Търговци чистеха снега от праговете на магазините си. Сано не видя нито една жена; по тези места броят им бе оскъден. Чу наблизо да бие гонг, после си даде сметка, че звукът идва от храм, кацнал на висок хълм, който едва се различаваше в далечината. Необичайното качество на въздуха изкривяваше и образ, и звук. Това му внуши тревожното чувство, че обичайните закони на природата не действат в Езогашима.

— Всички тук са японци — отбеляза тихо Рейко.

— Законът забранява на езо да живеят в града — поясни Сано.

Улиците се охраняваха от самураи пешаци, далеч по-многобройни от обикновените жители, които се движеха със сведена глава от страх да не привлекат вниманието им. Сано имаше чувството, че се е озовал в град, където военната диктатура действа още по-безмилостно, отколкото у дома. Вече се питаше какво изобщо правеха тук местните, които бяха срещнали. Езо пристигаха от вътрешността да живеят в селището само по време на търговския сезон — от пролетта до края на есента. Онова, което бе видял, представляваше поредното странно обстоятелство.

Шествието пое нагоре по склона към крепостта. Оградена с високи зидове със закрити коридори и стражница върху тях и построена над подсилени с железен обков порти, тя наподобяваше крепостта в Едо, но бе по-малка и по-ниска. Няколкото островърхи покрива сякаш бяха хлътнали под тежестта на натрупания върху им сняг. Над тях се извисяваха борови дървета и кулата на крепостта. Еленови рога изтича до двамата пазачи, които крачеха пред портите. Известно време тримата се препираха как да постъпят със заловените, след което единият от пазачите каза:

— Води ги при владетеля Мацумае.

Преведен през главните порти, Сано се озова в двор с разположени в срещуположния край паянтови постройки на казармите. Пред тях се шляеха и други самураи от охраната. Еленови рога мина през друга порта към вътрешността, извика един от стражите и посочи към Рейко.

— Отведи я в женското крило.

Рейко изглеждаше ужасена от възможността да бъде разделена от своята група. Сано се възпротиви:

— Не, тя остава с нас.

— Само още една дума — и ще те посека, макар и да си дворцовият управител!

Еленови рога нареди на пазача:

— Отведи я!

Сано се почувства безпомощен, тъй като го отделиха от Рейко и го отведоха в друга посока. Той отправи безмълвна молитва за нейната сигурност. Изобщо не трябваше да й позволява да тръгва с него.

Дворецът бе заобиколен от градина, чиито храсти и големи валчести камъни бяха отрупани със сняг. Слуги почистваха пътеките, оградени с преспи от предишни снеговалежи. Рошави вечнозелени дървета почти скриваха наполовина дървените стени. Други стражи пуснаха Сано, другарите му и придружителите им през вратата. Еленови рога ги поведе по някакъв коридор, където бе почти толкова студено, колкото навън. Влязоха в приемната. Топлината и пушекът от многобройните мангали с дървени въглища и мъждивата светлина на фенерите бяха истинско облекчение. Но въпреки това Сано долови нещо злокобно в атмосферата още преди да бе видял онези, които ги очакваха.

Владетелят Мацумае бе клекнал на подиума. Той мигом скочи на крака, щом хората му накараха Сано, Хирата, Плъха и детективите да коленичат пред него. Износената, избеляла черна роба, която висеше върху съсухреното му тяло, му придаваше вид на гарван. Лицето му бе изпито, засенчено от наболи мустаци и брада, а по отдавна небръснатото му теме бяха избуяли кичури коса. Очите му бяха хлътнали, кървясали и искряха със странна трескавост.

Сано го бе виждал веднъж, по време на посещението му в Едо преди три години. Помнеше владетеля Мацумае като интелигентен човек с фини черти, изискани обноски и безупречен външен вид. Промяната в него сега го изуми. Когато владетелят Мацумае се придвижи към ръба на подиума и се надвеси над него, Сано усети отблъскваща миризма на немито тяло. Робата му бе осеяна с мръсни петна. Какво се бе случило с него?

— Уважаеми дворцов управителю — в гласа на владетеля Мацумае прозвуча насмешка. — За мен е голяма чест, че сте били целия този път, за да ме видите — после присмехът премина в гняв и той изкрещя: — А сега ми кажете какво, по дяволите, правите в моето владение?

Сано осъзна, че владетелят Мацумае бе загубил разсъдъка си. Независимо от причината явно той бе източникът на проблемите в Езогашима. А невменяемите бяха опасни, особено когато командваха цяла армия. Хирата и детективите погледнаха към Сано, разгневени от грубостта на владетеля Мацумае към него и очаквайки той да го постави на мястото му. Но Сано прецени, че е по-разумно да бъде предпазлив.

— Шогунът е разтревожен за вас, защото не се явихте на обичайната си визита — отвърна Сано с преднамерено благ тон. — Прати ме да разбера дали сте добре.

— Аа, идеално съм.

Внезапно в очите на владетеля Мацумае заблестяха сълзи. Вниманието му бе раздвоено — едната половина бе насочена към Сано, а другата — някъде навътре в него, обсебена от нещо мрачно и непонятно.

— В такъв случай защо не дойдохте? — попита Сано.

— Имах по-важни дела, за които трябваше да се погрижа.

За един самурай не можеше да има нещо по-важно от това да се подчини на заповедта на своя господар.

— По-точно?

От вълнение лицето на владетеля Мацумае се сгърчи в нервни тикове.

— Защо сте затворили Езогашима? — попита Сано с изчерпващо се търпение, но в същото време със страх, защото този човек, който бе на ръба на психичното разстройство, имаше властта да постанови живот или смърт за него и за другарите му. — Защо прекъснахте връзката с Едо?

Владетелят Мацумае коленичи и се озова лице в лице със Сано, който усети, че му призлява от зловонието, което се носеше от него. Сълзящите му очи блестяха трескаво.

— В името на справедливостта. Това е нещо, което трябва да разберете много добре, почитаеми дворцов управителю. Вие самият имате славата на човек, който неуморно дири справедливост и не би се спрял пред нищо, за да я постигне — той се изсмя на изненадата, която се изписа върху лицето на Сано. — О, да, знам достатъчно за вас. Ние тук в Далечния север не сме чак такава банда откъснати, тънещи в невежество зверове, за каквито ни мислите. Аз просто следвам вашия светъл пример.

Сано бе слисан от възможността именно той да е вдъхновил неподчинение на владетеля Мацумае, било то и несъзнателно.

— Справедливост за кого?

Владетелят Мацумае се отпусна на колене и прошепна:

— За Текаре.

Сано усети как Еленови рога и останалите стражи притаиха дъх — знак, че разговорът бе навлязъл в опасна територия.

— Коя е Текаре? — попита Сано.

— Беше моя любима — скръб скова чертите на владетеля Мацумае. Сълзите му рукнаха. — Моята скъпа, ненагледна Текаре. Мъртва е от близо три месеца.

Доволен, че най-накрая все пак бяха стигнали донякъде, Сано попита:

— Какво се е случило с нея?

— Тя беше… — владетелят Мацумае преглътна с мъка. Тялото му потръпна — … убита.

Явно загубата на любимата бе причината за психичния му срив и за всички последвали събития. Любовта и мъката му го бяха лишили от разсъдък. После бе използвал властта си, за да даде воля на лудостта си, с което се бе злепоставил пред режима.

— Съжалявам да го чуя. Моите искрени съболезнования.

Но Сано не можеше да повярва, че единственото, което бе поболяло владетеля Мацумае, бе непрежалимата загуба. Не беше виждал траур да причинява такава драстична промяна на характера. Вероятно освен тази скръб владетелят Мацумае имаше и други неприятности, но Сано не можеше да си представи какви. Отново доби смущаващото усещане, че нещата тук са различни, че хората и средата им са подложени на въздействието на странни явления.

— Все пак не разбирам защо сте затворили Езогашима. Каква е целта на подобно действие?

— Искам да разбера кой е убил моята Такере — отвърна владетелят Мацумае. През мъката му проблесна язвителен хумор. — Може и да се смятате за велик детектив, почитаеми дворцов управителю, но аз прекарах двайсет години в управление на това владение и поназнайвам нещо за полицейската работа. Как се постъпва с един заподозрян в убийство? Затваряте го и го разпитвате, докато си признае. Е, аз имам цял град със заподозрени в убийство — всички, които бяха в областта, когато Такере си отиде. И ги затворих до един. Бях зает да ги разпитвам. Не искам никой външен да идва и да ми се меси. И няма да спра, докато някой от тях не си признае, че е отнел живота на Такере.

Задържането на цяла област като заложник бе умен, макар и краен ход за разследване на убийство, който обаче явно не бе довел до очакваните резултати.

— И никой не направи самопризнания?

— Засега не. Но все някой ще се пречупи. Няма да издържат още дълго.

Тръпки побиха Сано, щом си спомни страха, изписан върху лицата на гражданите.

— Какво друго предприехте, освен че ги разпитвате?

— Хайде, почитаеми дворцов управителю. Вие отлично знаете какви са средствата да накараш дадени хора да говорят.

„Изтезанията“, помисли си Сано — законни, но невинаги резултатни.

— Знам със сигурност, че те често водят до фалшиви самопризнания.

— Няма значение — отвърна владетелят Мацумае, махвайки с ръка на множеството пострадали от тези методи. — Няма значение и фактът, че някои от заподозрените не издържаха разпитите.

— Колцина умряха? — попита Сано с нараснало безпокойство.

Върху лицето на владетеля Мацумае се изписа недоумение, след което той попита с насмешливо простодушие:

— Да съм казал, че някой е умрял? Но дори и да има такива, техният пример трябва да насърчи онзи, който знае истината за престъплението, да ме уведоми за извършителя.

Ако преди това владетелят Мацумае не убиеше всички. Злокобното предчувствие на Сано премина в ужас.

— Преди време ви проводих пратеници, които така и не се завърнаха. Какво се случи с тях?

Мракът във владетеля Мацумае взе да струи от него на почти осезаеми вълни.

— Питайте ги. Скоро ще ги видите.

Освен убедеността, че владетелят Мацумае бе убил хората му, както възнамеряваше да постъпи и със самия него, Сано изпита ужас и по друга причина.

— По нареждане на владетеля Мацудайра синът ми е бил отвлечен и доведен тук.

Тъй като не е можел да знае какви са проблемите в Езогашима, по една случайност владетелят Мацудайра бе изложил Масахиро и Сано на опасност, която далеч надхвърляше и най-необузданите му представи.

— Какво е станало с него?