Лора Джо Роуланд
Окаеши (21)

20 глава

Утрото, в което щеше да се състои погребението на Текаре, бе ясно и светло. Рейко стоеше изгубена между опечалените и гостите, които се бяха събрали пред главната приемна на двореца. Изглеждаше й абсурдно, че слънцето грее, че небето е сияйно тюркоазено, че преспите са чисти, свежи и красиви. Светлината пронизваше болезнено очите й, които бяха подути от плач. Не можеше да повярва, че светът продължава да съществува, безразличен към нейната скръб, че тя е още жива, след като сърцето й бе изтръгнато, че трябва да присъства на погребението на една непозната, докато скърби за собствения си син.

Бе пожелала да не отива, но Сано й бе казал: „Владетелят Мацумае е наредил всички в крепостта да присъстват. Трябва да дойдеш“.

Той бе запазил самообладание и се бе държал мъжествено, макар че очите му бяха добили израза, който тя бе виждала само веднъж, когато бе дошъл на себе си, след като един наемен убиец го бе пребил почти до смърт. Тогава видът му бе такъв, все едно тялото му бе изтезавано до самия предел на оцеляването. Сега изглеждаше така, сякаш същото бе сторено с духа му. Бяха прекарали нощта притиснати един в друг, но макар че бяха заченали Масахиро заедно и би трябвало да почерпят утеха от възможността да понесат заедно загубата, Рейко се бе почувствала съвсем сама в своето страдание. Сега имаше чувството, че Сано се намира невероятно далеч, макар че стоеше до нея.

Погребалното шествие навлезе в залата, водено от владетеля Мацумае, чичо му Гизаемон и техните служители, пременени в церемониални черни роби със златни гербове. Следваха местните жители и наложниците, облечени в обичайното за тях облекло от животински кожи и украшения от мъниста. Рейко видя Венте, но Венте гледаше местните мъже. След тях пристъпваше дребен слаб мъж от простолюдието, увит в разкошно кожено палто. Рейко чу как Хирата каза на Сано:

— Това е Дайгоро, търговецът на злато.

Госпожа Мацумае и трите й помощнички, до една пременени в пищни копринени роби, заситниха нагоре по стъпалата. Рейко бе изненадана, че умът и продължава да работи въпреки скръбта. Забеляза, че Люляк отсъства. Спомни си, че момичето й бе обещало информация за Масахиро и за убийството, която трябваше да й предостави същия ден.

Бляскави войници в пълно бойно снаряжение въведоха Сано, Рейко, Хирата, детективите и Плъха през вратата. Вътре в залата гореше огън, запален в изработено в местен стил огнище. Трупът лежеше северно от огнището върху тъкана рогозка сред месингови купи, от които се издигаше жълтеникав лютив дим.

— Това е местният обичай да горят сяра, за да прикрият мириса на разложение — прошепна Плъха.

Въпреки сярата Рейко долови скверното зловоние. Местните се прегърнаха, положили ръце върху раменете си или под мишниците си в израз на взаимни съболезнования. Владетелят Мацумае и хората му коленичиха по протежение на северната стена. Неговото лице бе изпито от мъка, с хлътнали в орбитите очи. Силният красив мъж от местните, когото Рейко си спомняше от брега, се промъкна до владетеля Мацумае, който стоеше най-близо до трупа.

— Мястото ти не е тук! — отсече владетелят Мацумае оскърбен. — Седни някъде другаде.

Местният отвърна с гневна реч. Плъхът прошепна:

— Урахенка казва, че като съпруг на Текаре той е най-важният опечален и че той, а не владетелят Мацумае трябва да заеме почетното място.

Войниците обградиха Урахенка. Той се изправи и безмълвно се присъедини към останалите местни, които се бяха наредили покрай източната стена. Сериозна и тържествена, Венте не отделяше поглед от него. Сано и другарите му се настаниха покрай южната стена, а жените — покрай западната. Коленичила в празното пространство, което разделяше японските дами от местните наложници, Рейко за първи път успя да огледа трупа. Текаре беше облечена с гамаши, жълто-оранжева роба с черно-бели орнаменти по яката и маншетите и кожени ръкавици. Одеждите скриваха съсухреното й тяло, но лицето й се виждаше с цялата страховитост на изписаната върху него смърт. Синята татуировка около устата й се сливаше с обезцветената кожа покрай нея, която бе хлътнала около орбитите на очите. Под нея личаха очертанията на зъбите й. Сребърни обеци с черни, тюркоазени и червени мъниста висяха на меката част на ушите й, които приличаха на изсъхнал хрущял. Рейко усети, че й призлява, заля я отвращение. Помисли си за Люляк, която по някакъв начин бе успяла да избегне погребението, и в скръбта й припламна искрата на ново чувство.

Изпита гняв към Люляк. Бе сигурна, че Люляк е знаела за смъртта на Масахиро. Прислужницата я бе подвела, като я залъгваше с фалшиви надежди, домогвайки се с хитрост до лелеяния живот в Едо. Каква възмутителна жестокост!

Слуги внесоха подноси с угощение — сушена сьомга, задушено еленско със зеленчуци, хайвер, кестени, просени питки и съдини с вода. Поставиха единия поднос до главата на трупа — приношение за боговете, а останалите положиха пред присъстващите. Местните жители и установилите се в Езогашима японци започнаха да ядат — бавно и церемониално — с пръсти.

— Трябва да си вземете — изсъска Плъха към японците от Едо. — Ако не го сторите, ще бъдете прокълнати.

Рейко с мъка отхапа късче просена питка, насили се да преглътне няколко трохи и ги прокара с вода. Сано, Хирата и детективите сториха същото. Владетелят Мацумае се разрида.

— Текаре! — изплака той, после произнесе с призрачен женски глас: — Тук съм с теб, господарю мой. Бъди силен.

Сред местните се разнесоха ридания, които се сляха в приглушено общо оплакване.

— Обичаят изисква да се плаче на погребения, каквито и да са били чувствата към починалия — поясни Плъха.

Местните припяваха:

— Ойойопота! Ойойопота!

— Това означава: „О, колко ужасно!“ Всички трябва да се присъединят.

Присъстващите го сториха до един, с изключение на госпожа Мацумае, която седеше безмълвна, с едва доловима усмивка. Възползвайки се от прикритието на настаналия шум, Рейко се обърна към госпожа Умница:

— Къде е Люляк?

— Вероятно се е измъкнала тайно от крепостта. Лошо момиче!

Владетелят Мацумае отиде до Текаре и коленичи до главата й. Същото стори и Урахенка.

— Махни се! — възкликна владетелят Мацумае, отпъждайки другия мъж, все едно беше куче.

Навъсен и предизвикателен, Урахенка не помръдна от мястото си. Един слуга донесе чаша с вода и двамата опечалени тутакси посегнаха да я грабнат. Тя се разсипа. Друг слуга побърза да донесе нови две. Те изпиха ритуалния тост, втренчени гневно един в друг, след което се оттеглиха на местата си.

— Къде е отишла? — обърна се Рейко към госпожа Умница.

Жената поклати глава, но госпожа Теменуга се обади през нея:

— При горещия извор.

Припяването продължаваше. Главатарят зареди непонятни слова, очевидно отправяйки молитви към боговете. Местните се придвижваха напред един по един да се поклонят и да оплачат покойната. Серният дим и гневът задавяха Рейко. Значи Люляк се бе измъкнала, за да се цамбурка в горещия извор, докато тя страдаше! И то след като се бе опитала да я изиграе!

Най-накрая главатарят приключи с молитвите си. Местните жени увиха Текаре в рогозката, на която бе положена. После омотаха рогозката със сплетени черно-бели върви от коноп. Мъжете я привързаха за дълъг прът. Владетелят Мацумае хвана единия му край, но бе твърде немощен, за да вдигне Текаре. Капитан Окимото сложи пръта на рамото си. Владетелят Мацумае положи благоговейно ръка върху вързопа, все едно докосваше плътта на своята любима. Подмина с презрение местния жител, който пое другия край на пръта. Присъстващите станаха, когато носачите обърнаха увития овързан труп с нозете напред към вратата.

Носейки малка, лакирана в черно съдина съпроводиха навън първо японците и местните жени, после — Рейко, Сано и другарите им.

Слънцето светеше ослепително в своята най-висока точка на небето, а снегът блестеше с кристални отражения. Шествието пое през терена на крепостта към една от задните порта. Когато осъзна, че излизат от крепостта, Рейко съзря в това шанса си да уреди една сметка.

Шествието се спускаше по хълма, следвайки пътека, която бе разчистена така, че по нея спокойно да минат двама-трима души. Местните припяваха. Рейко изостана зад Сано. Той се обърна към нея, но един войник викна:

— Не поглеждайте назад, настрани или надолу! — и подбутна Сано с копието си. — Иначе злите духове ще ни обсебят!

Сано продължи да крачи, гледайки право пред себе си, както всички останали. Рейко мислено благодари на боговете за местните суеверия. Тя закрачи редом с госпожа Умница и прошепна:

— Накъде да поема за горещия извор?

Жената поклати глава.

— Моля те!

— Тръгни по дясното разклонение на пътеката.

Когато стигнаха до уреченото място, Рейко незабелязано се отдели от групата, която я подмина, и бързо се отправи към извора да дири Люляк.

 

 

Гробището бе разположено на малко плато над града, заобиколено от високи кедри, които хвърляха синкави сенки върху снежната пелена, осеяна с дървени погребални колове. Те бележеха гробовете на местните жители, които се бяха споминали в японското владение. Някои от коловете имаха заострени върхове, останалите — продълговати дупки.

— Копия за мъжете, шевни игли за жените — поясни Плъха.

Този урок по местни обичаи се плъзна покрай Сано. Той се чувстваше като немощна останка от самия себе си, все едно смъртта на Масахиро бе отсякла духа от тялото му. Но Пътят на воина го караше стоически да продължи нататък през бурите на живота. Бушидо бе като скелет, който го поддържаше изправен. Все още имаше задължения към своя господар, които трябваше да изпълни; освен това беше потомък на поколения самураи, които с горд марш бяха влизали от една битка в друга, окървавени от раните си, готови да се сражават до сетен дъх.

Четирима айну разчистиха снега от земята и започнаха да копаят гроб. Сано наблюдаваше владетеля Мацумае, който едва се влачеше сред своя антураж. Изконни инстинкти се раздвижиха в Сано. Самурайската му кръв закипя с извечната жажда за отмъщение. Владетелят Мацумае бе виновен за смъртта на Масахиро. Какво значение имаше спогодбата помежду им — дните на владетеля Мацумае бяха преброени.

Гробокопачите приключиха. Те застлаха правоъгълната дупка с рогозки. В западния й край поставиха две пръстени купи. Венте сипа в тях вода от своя съд. Владетелят Мацумае изстена, хвана се за гърдите там, където беше сърцето му, а местните спуснаха трупа в гроба. Урахенка разгърна своя вързоп. В него имаше роба, вретено, игла и нишки, купа и лъжица, нож, готварско гърне и сърп. Служителите отвориха техния сандък и извадиха копринено кимоно, японски сандали с лакирани в черно подметки и украшения за коса.

— Погребални вещи — прошепна Плъха. — За покойната — да ги използва, когато стигне в света на духовете.

Урахенка вдигна сопата си и я стовари няколко пъти върху вещите, които бе извадил. Строши купата, нащърби гърнето и съсипа останалите предмети. Един войник подаде копие на владетеля Мацумае. Той хлипаше и залиташе, докато мушкаше донесените от хората му неща.

— Трябва да се унищожат, за да освободят своя дух и да го предоставят в служба на мъртвите — поясни Плъха.

Парчетата бяха хвърлени в гроба. Местните жители и владетелят Мацумае взеха по шепа пръст. Урахенка пръв пусна своята върху мъртвото тяло на съпругата си. Последва владетелят Мацумае, който разтвори треперещи пръсти, разтърсван от ридания. Сано копнееше за меч, копнееше да усети как острието му пронизва плътта на владетеля Мацумае, да пролее кръв за кръв. Но се въоръжи с търпение. Неговите предци бяха преследвали враговете си до края на света, толкова дълго, колкото бе нужно.

Гробокопачите запълниха дупката и забиха отгоре погребалния кол, наподобяващ шевна игла. Местните жени заметоха току-що зарития гроб, себе си и после мъжете си с върбови клонки.

— За да се изчистят — рече Плъха.

Присъстващите вече се готвеха да си тръгват, когато Сано си спомни, че се бе надявал погребението да му предостави полезна за разследването информация, да стане нещо, което да свали маската на убиеца. Засега това не се случваше.

Внезапно главатарят Аветок заговори със заповеден тон. Всички спряха и се обърнаха към него изненадани. Той вдигна ръка и изрече още нещо. Сред местните се разнесе развълнуван ропот.

— Казва да изчакаме — преведе Плъха. — Иска да изпълни един специален ритуал.

— Какъв ритуал? — попита Сано.

Главатарят заговори отново. Гизаемон каза:

— Съд чрез изпитание. Това е обичай сред езо, когато някой от техните е станал жертва на убийство. Потапят ръце във вряща вода. — Местните мъже поставиха съд върху горящия мангал с дървени въглища, който бяха донесли.

— Ако са виновни, ще се попарят. Ако са невинни, духът на жертвата ги закриля и те остават неуязвими за врялата вода.

Сред японските служители се разнесе глух ропот. Владетелят Мацумае впери поглед в айну с неверие и надежда.

— Наистина ли така може да се уличи убиецът на Текаре?

— Не, разбира се — отвърна презрително търговецът на злато.

— Просто глупав варварски ритуал — обади се Гизаемон. — Не го разрешавай, почитаеми племеннико.

Местните жители запротестираха.

— Казват, че са били обвинени несправедливо — преведе Плъха. — Искат възможност да докажат своята невинност. Освен това настояват всички да се подложат на изпитанието, за да се разкрие виновникът.

Урахенка застана до мангала, хвърли едната си ръкавица и вдигна оголена десница.

— Нареждам изпитанието да се състои — заяви Сано.

Не че вярваше в магически ритуали, но бе поел отговорност да разкрие престъплението и затова приемаше с охота всичко, което би могло да хвърли светлина върху случая. Ако владетелят Мацумае се подложеше на тази проверка и се попареше, толкова по-добре.

— Вие не сте главният тук, почитаеми дворцов управителю — заяви Гизаемон. — Аз лично не възнамерявам да участвам.

— Нито пък аз — присъедини се към него Дайгоро.

Владетелят Мацумае се поколеба, обзет от съмнение, смут и може би страх, след което изрече с гласа на Текаре:

— Аз искам да разбера кой е убиецът ми. Нека има съд.