Лора Джо Роуланд
Окаеши (12)

11 глава

— Ако сте вътре, излезте! — ревна капитан Окимото и заблъска със защитен в ръкавица юмрук по вратата на конюшнята.

— По-тихо! — възкликна Сано гневно. — Като крещиш така, само ще я подплашиш! — после извика на свой ред: — Рейко сан, аз съм.

Издирването на Рейко продължаваше цял ден. Ранният зимен здрач вече се спускаше над Фукуяма. Небето искреше със златистооранжевите отблясъци на залеза; на техния фон силуетите на дървета и постройки изглеждаха черни, а настъпващата нощ бе обагрила преспите в мораво. Температурата бе паднала и студът от пронизващ бе станал убийствен. А Рейко все още бе в неизвестност.

Застанал със стражите пред конюшнята, Сано чу как другите отряди за издирване газеха през снега и си подвикваха. Фенерите им проблясваха в далечината. Отчаянието от напразните им усилия да открият Рейко изпълваше въздуха подобно на барабанни удари. По-рано владетелят Мацумае бе забелязал хората си да търчат из крепостта и бе попитал какво става. Беше ги принудил да признаят, че един от затворниците е избягал, и след като разбра за Рейко, им заяви, че ако не я намерят до мръкнало, ще посочи един войник напосоки и ще го ослепи с нажежен ръжен. Сано се опасяваше, че ако владетелят Мацумае изпълнеше заканата си, щом я откриеха, другарите на нещастната изкупителна жертва щяха да си излеят гнева върху Рейко.

Ако преди това не загинеше в мразовитата нощ. Окимото отвори рязко вратата на конюшнята и се втурна вътре. Двамата му другари го последваха, бутайки Сано пред себе си с вдигнати над главите си фенери. Конете вътре зацвилиха. Мирисът на тор изпълваше стопления от мангалите въздух. Окимото пое бързо покрай отделните клетки, като ги отваряше една по една и надзърташе в тях, все едно Рейко бе толкова глупава, че да се скрие зад някой кон, който можеше да я стъпче, като че ли вече не бяха претърсили цялата крепост.

Стражите при главните порти се кълняха, че Рейко не е излизала през тях, а зидовете бяха твърде високи, за да може да ги прехвърли. Най-вероятно все още бе вътре, преточвайки от едно скривалище в друго, на няколко крачки пред своите преследвачи. Сано долавяше страха й, макар че не можеше да я види.

В дъното на конюшнята се намираше огромна купа сено. Окимото извади меча си и започна да ръга купата с острието си, като викаше:

— Излезте! Не можете да се скриете! — хората му се присъединиха към него. — Ще ви хванем!

— Спрете! — изкрещя Сано ужасен.

Ако Рейко се беше скрила под сеното, щяха да я намушкат. Бяха толкова млади и тъй жестоки в безразсъдството си. Той дръпна Окимото и сграбчи ръката му, стискаща меча. Останалите стражи се хвърлиха срещу Сано. В блъсканицата единият изпусна фенера си и подпали сеното. Лумнаха пламъци, които тутакси плъзнаха из помещението сред пукот и дим.

— Пожар! — ревна Окимото, когато конюшните се изпълниха с пушек, а конете зацвилиха уплашено, изправяйки се на задните си крака и блъскайки с копита по вратите на клетките си. — Угасете го!

Увлечени да тъпчат пламъците, той и хората му забравиха да наблюдават Сано. Той знаеше, че ако Рейко се беше скрила в конюшнята, досега щеше да е излязла, вместо да рискува да изгори вътре. Явно не беше там. Затова се измъкна незабелязано навън. Небето на хоризонта бе добило цвета на потъмняла мед. Звезди и месечина примигваха в бързо спускащата се мастилена нощ. Сано дочу лай, напрегнат и кръвожаден. Бяха пуснали кучетата по Рейко. Той забърза, газейки през снега, отдалечавайки се от пазачите си. Пред него се мержелееше група пристройки. Около тях не примигваха светлинки. Други стражи вероятно вече ги бяха претърсили. Може би Рейко се бе шмугнала вътре, след като си бяха тръгнали. Пое с тежки стъпки по заледената пътека между два склада. Вратите им зееха отворени и вътре се виждаха натрупани върху дървени платформи бали ориз.

— Рейко сан! — извика той.

Зад гърба му снегът изскърца под нечии предпазливи стъпки. Сано се обърна рязко и долови неясно движение по пътеката в празното пространство между двата склада. В същия миг, в който съзнанието му регистрира човешка фигура, която мяташе предмет, нещо го уцели. Той извика, усетил пронизваща болка между рамото и лакътя. Залитна, подхлъзна се на леда и падна. Сграбчи мястото, от което извираше болката. От там стърчеше нож. Острието бе пронизало дебелата му връхна дреха и бе проникнало в плътта. Ако не се беше обърнал, щеше да го уцели в гърба и да го убие. Той дръпна рязко ножа. Макар че изръмжа от болка и почувства как по кожата му под ръкава се стича топла лепкава кръв, се изправи с мъка и изкрещя:

— Стой! — размаха ножа и се втурна след нападателя.

Но здрачът се бе превърнал вече в непрогледен мрак. Примигващи светлини от далечни фенери осветяваха тъмни постройки и пуста снежна повърхност. От нападателя с ножа нямаше и следа. От всички страни до Сано достигаха шум от тежки стъпки в снега, викове и лай на кучета. Убиецът се бе смесил с издирващите.

— Ето го! — прозвуча познат глас.

Капитан Окимото и двамата му другари обградиха Сано. Облекчението им премина в тревога, щом видяха ножа в ръката му.

— Ей, хвърли това! — възкликна Окимото.

Стражите извадиха мечовете си. Сано извика:

— Чакайте да ви обясня!

— Вие се опитахте да избягате! — обвини го Окимото.

— Преследвах един убиец. Хвърли този нож срещу мен — рече Сано и вдигна ножа.

Движението му накара стражите да се развикат и да размахат мечове.

— Оставете го, незабавно!

Сано пусна ножа. Стражите се хвърлиха към него и го изровиха от снега.

— По него има кръв — обяви единият. — Вече е убил някого.

— Моята е — поясни Сано, притиснал длан върху раната. — Уцели ме.

Обзети от подозрение, стражите предпазливо вдигнаха фенери и го осветиха. Кръвта се бе просмукала в дрехата му и по ръкава се виждаха червени петна.

— Май наистина е така — отбеляза Окимото. — Кой го стори?

— Не знам. Не можах да го видя. Избяга.

— Ще ви отведем при лекаря. Владетелят Мацумае няма защо да научава за станалото, но едва ли би искал да умрете от загуба на кръв.

— Не — възрази Сано, макар че ръката му пулсираше болезнено и той се опасяваше, че е загубил много кръв. — Трябва да намеря съпругата си.

— Изключено! Замълчете!

 

 

В помещението на лекаря Сано измъкна ранената си ръка от кимоното, което бе подгизнало от кръв. Лекарят — възрастен мъж, облечен в обичайната за професията синя манта — се взря в раната му. Потопи парче плат в гореща вода и внимателно почисти кръвта, която все още сълзеше от прореза.

— Какво е положението? — попита Гизаемон.

Той и хората с него изглеждаха разтревожени не толкова от съдбата на Сано, колкото от начина, по който случилото се щеше да се отрази на собствената им съдба.

— Не е много дълбока — отвърна лекарят. — Дворцовият управител е имал късмет. Връхната дреха го е предпазила. Раната ще заздравее безупречно.

Сано изпита облекчение, че ръката, с която държеше меча, няма да бъде осакатена.

— Но трябва да се зашие.

Лекарят вдяна косъм от конска опашка в една дълга и остра стоманена игла. Гледката изпълни Сано с неволен ужас.

— Добре. Действай — рече, като се мъчеше да се държи така, все едно не го беше грижа.

— Вероятно е дело на някой външен, проникнал незаконно в крепостта.

Гизаемон отправи свиреп поглед към капитан Окимото и другите двама стражи.

— Никой не е минавал покрай нас, кълна се! — възрази Окимото.

— Откъде знаеш? — попита Сано. — Беше толкова зает да подпалиш конюшните, че едва ли щеше да забележиш и цяла армия връхлитащи убийци.

— Претърсете цялата крепост — нареди Гизаемон на мъжете.

Щом те заминаха, Сано каза:

— Съмнявам се, че ще открият някого. Не смятам, че ме е нападнал външен човек.

— Тогава кой? — попита Гизаемон. — И защо?

Сано не можеше да отговори на първия въпрос, но за втория имаше известно предчувствие.

— Може би заради разследването ми.

Лекарят извади керамично бурканче с кафяво-зеленикаво желе, което нанесе около раната. Мирисът му наподобяваше мириса на мента, но бе остър и тръпчив.

— Какво е това? — попита Сано, изпълнен с подозрение.

— Местен балсам — отвърна лекарят. — За притъпяване на болката.

— Предполагам, че нападателят ми не е искал да разкрия убиеца на Текаре и се е опитал да ме премахне, защото се е страхувал, че съм много близо до истината.

Гизаемон се втренчи в него, присвил още повече и бездруго тесните си очи.

— Значи се приближавате до истината? Какво открихте?

— Че е възможно Текаре да е убита от езо.

— Е, това и аз ви го казах. Но тогава някои хора трябва хубаво да си направят сметката. Ще кажа на владетеля Мацумае. Той няма да има търпение да пипне тези негодници.

Иглата проникна в плътта на Сано. Не болеше толкова, колкото бе очаквал, може би благодарение на балсама, но бе длъжен да се подготви.

— Чакай! — възкликна Сано, разтревожен от прибързаната преценка на Гизаемон. — Езо са имали възможност да поставят пружинения лък, но това не означава, че наистина са го сторили. Когато разговарях с тях, не бях убеден, че са виновни. А сега вече има и сериозен признак за обратното.

— Така ли? И какъв е той?

Иглата влизаше и излизаше. С всеки бод нишката затягаше плътта на Сано. Той не бе в състояние да гледа.

— Ако ме е нападнал убиецът, това оневинява езо — Сано поемаше дълбоко въздух и се стараеше да диша равномерно, за да превъзмогне пристъпите на прилошаване, които го връхлитаха. — По това време те не бяха в крепостта. Ти им нареди да се върнат в стана си. Ако теорията ми е правилна, езо не са замесени в убийството на Текаре.

— Тогава кой?

Сано долови нотка на язвителност в тона на Гизаемон. Тялото му неволно потръпна, докато лекарят шиеше.

— Ще трябва да разпитам всички васали на Мацумае, които са били в крепостта по време на нападението.

— Нашите васали? — намръщи се Гизаемон, озадачен и засегнат. — Смятате, че някой от тях е хвърлил ножа?

— Те знаеха, че съм там. Всеки един е можел да тръгне след мен.

Лекарят направи възел на нишката и я сряза с бръснач. После омота ръката на Сано с бяла памучна превръзка и си тръгна. Сано едва се сдържа да не изпъшка от облекчение.

— Заявявате, че някой от нашите васали е убил Текаре? — Гизаемон изглеждаше разтревожен от изказаното предположение. — Но как биха могли да причинят това на владетеля Мацумае? И защо?

— Уместни въпроси, но за тях — Сано замълча за момент и после добави: — И за теб.

Бе настъпил моментът за противопоставянето, към което бяха вървели цял ден. Когато погледите им се преплетоха, Сано почувства как непримиримостта между него и Гизаемон става остра като иглата, с която бе зашита раната му.

— Значи си мислите, че съм аз!

Заради тона на Гизаемон изреченото прозвуча наполовина като въпрос, наполовина като съждение.

— Постоянно изникват доказателства, които сочат към теб — рече Сано. — Ти мразиш всички езо, в това число Текаре. Знаеш предостатъчно за пружинените лъкове и местните отрови.

— Подобно на повечето мъже в Езогашима. А и какво, ако мразя варварите? Същото изпитват и мнозина японци.

— Постоянно ми сочиш с пръст езо. Какъв по-добър начин да отклониш вниманието ми от теб?

— За ваше добро! — търпението на Гизаемон видимо почваше да се изчерпва, тъй като смяташе подозрението на Сано за пълна глупост. — И заради моя племенник. Опитвам се да ви помогна да разкриете убийството, за да може той да се оправи.

След десет години работа като детектив Сано никога не приемаше за чиста монета дори едно такова логично обяснение от заподозрян.

— Къде беше по времето, когато бях нападнат?

— Дирех жена ви в постройките на прислугата, които се намират в другия край на крепостта от мястото на нападението.

— Имаше ли някой с теб?

Вместо да отвърне, Гизаемон попита:

— Къде е ножът? Искам да го видя.

Капитан Окимото му подаде оръжието. Гизаемон го огледа внимателно. Острието бе дълго горе-долу колкото дланта му, закрепено на къса гладка дървена дръжка. Той го обърна, потърси някакви означения и рече:

— Няма никакви лични знаци. Не е мой и няма как да докажете обратното.

— Съмнявам се, че би използвал оръжие, белязано с инициалите ти.

Гизаемон мушна в устата си тънка клечка за зъби.

— Почвам да се питам дали това нападение срещу вас е истина. Войниците ми казаха, че са пристигнали по-късно. Разполагаме само с вашето твърдение, че е имало такова.

— Тогава как си обясняваш това?

Разгневен, че е бил обвинен в лъжа, както и че е позволил разпитът да се отклони към него, Сано посочи към раната.

— Може да сте се наранили собственоръчно. Раната не е фатална, нали? Нищо чудно ножът да се е търкалял някъде наоколо и вие да сте го намерили.

— А защо ми е да го правя? — попита озадачен Сано, заел отбранителна позиция и по-обезпокоен от всякога.

— За да ме обвините в убийството на Текаре и да представите нещата така, все едно съм се опитал да ви премахна, за да ви попреча да ме разобличите — отвърна Гизаемон. — Но това не е истина — нито съм убил Текаре, нито съм ви нападал. И не съм длъжен повече да търпя обвиненията ви — той извика стражите, които стояха пред помещението. — Върнете дворцовия управител в стаята му — после се поклони с предизвикателна вежливост, каза „Лека нощ“ и си тръгна.

За Сано не остана незабелязан фактът, че Гизаемон бе подминал последния му въпрос. Не бе назовал и свидетел, който да му осигури алиби за извършеното над него нападение.