Лора Джо Роуланд
Окаеши (22)

21 глава

Рейко вървеше с мъка през гората. От клоните на боровете като изваяни остри зъби се проточваха ледени висулки, а пътеката бе засипана със сняг. Нечии нозе бяха оставили следи в покритата с ледена кора снежна пелена и тя се стараеше да стъпва в тях. Задъха се, когато теренът стана стръмен и пътеката пое по един хълм, но ускори крачка в усилие да стигне до горещия извор, преди хората на владетеля Мацумае да забележат отсъствието й от погребалното шествие. Гневът, който изпитваше към Люляк, й даваше сили.

Този гняв бе отклонение от скръбта, временна противоотрова за болката. Превъзмогнала първоначалния потрес от смъртта на Масахиро, искаше да накаже някого за погубения си син. Беше безпомощна срещу владетеля Мацумае, не можеше да стори нищо и на владетеля Мацудайра, който бе изпратил Масахиро в Езогашима, но бе недосегаем. Въпреки това разполагаше с удобна мишена в лицето на Люляк, която я бе измамила. Когато долови серния мирис на горещия извор, вече бе готова за битка.

Пътеката свърна и внезапно свърши пред малък водоем с неправилна форма, около петнайсетина стъпки на ширина и двайсетина на дължина, разположен насред просторно сечище. Беше заобиколен с остри камъни, които образуваха около него ниска назъбена стена. Облак пара скриваше водата, която Рейко чуваше да блика под повърхността на водоема. Топлината бе разтопила снега по камъните. Близо до една пролука между тях бяха оставени сгънати дрехи и чифт ботуши.

— Люляк! — викна Рейко. — Искам да говоря с теб!

Не последва отговор, нито звук, чуваше се единствено бълбукането на водата. Може би Люляк й правеше номера и отново я дразнеше. Вбесена, Рейко се приближи до ръба на водоема. Клекна в празното пространство между камъните, размаха ръка, за да прогони парата, и видя пред себе си нещо тъмно, потънало във водата. Беше темето на нечия глава с разстлани около нея дълги черни коси.

— Няма смисъл да се криеш — продължи Рейко. — Накрая все ще трябва да се покажеш, за да си поемеш въздух.

Минаха няколко мига, но Люляк не помръдна. Рейко свали неудобните ръкавици, сграбчи косите на Люляк и ги дръпна. Парата замъгли зрението й. Усети как тежестта на момичето я тегли към топлата вода, която се плискаше между пръстите й. От движението пелената от пара се размърда и изтъня достатъчно, за да открие бледото удължено тяло, което се полюшваше по корем под повърхността. Главата на Люляк се удряше в камъните. Рейко бръкна във водата и заопипва наоколо. Ръцете й докоснаха плът. Озадачи се, защото Люляк не оказа съпротива. С усилие, което напрегна мускулите й докрай и я оплиска с вода, тя извъртя Люляк.

Момичето се обърна по гръб. Кожата му бе неестествено розова. Леки вълни поклащаха крайниците му. Устата му зееше пълна с вода, която тутакси се превръщаше в пара на студения въздух. Отворените очи изглеждаха замъглени и празни и наподобяваха очите на опушена риба. Люляк бе мъртва. Тялото й бе почнало да се вари в горещата вода.

Рейко изпищя, дръпна се и загуби равновесие. Падна по гръб на твърдия хлъзгав лед около извора.

Ужасът й бе примесен със срам заради доскорошното й желание да отмъсти на Люляк. Колкото й да бе продажна, тя не заслужаваше да умре.

Вятърът разклати боровете. Ледените висулки затракаха като кости, откъснаха се от клоните, полетяха надолу и се забиха в снега. Подгонена от паника, Рейко се изправи на крака и хукна с всички сили, колкото се може по-далеч от горещия извор.

 

 

В гробището водата в съда започна да ври. Главатарят Аветок махна дясната си ръкавица. Двамата с Урахенка мушнаха ръце в урната. Множеството ахна. Урахенка се опита да потисне вика си, но не успя. Главатарят не трепна. Той изрече някаква команда и двамата с Урахенка измъкнаха своите капещи, вдигащи пара ръце от съда. После ги потопиха отново и така шест пъти, понасяйки мъчителното изпитание. Урахенка трепереше. По загорялото му лице се стичаха неволни сълзи. Но Аветок остана невъзмутим — той изглеждаше безчувствен към болката. Накрая двамата с Урахенка протегнаха ръце към публиката. Той заговори с искрящи очи.

— Духът на Текаре ни обяви за невинни — преведе Плъха — Елате да видите доказателството.

Всички се втурнаха да огледат ръцете на местните. Сано с удивление забеляза, че изглеждаха съвсем нормално. Разнесоха се възгласи на благоговение.

Урахенка закрещя победоносно. Плъхът преведе:

— Казахме ви, че не сме убили Текаре. Сега вярвате ли ни?

— Това е номер! — отсече троснато търговецът на злато.

— И как го правят? — предизвика го Хирата.

— Може би с някакво местно мазило по ръцете.

Сано не можеше да си представи как някакво мазило може да предпази кожата от вряща вода, а освен това знаеше, че хората са способни на чудеса. Историята на бойните изкуства беше пълна с такива примери. Може би айну бяха открили начин чрез ума и психиката да контролират тялото си и да се предпазват от наранявания. Или невредимите им ръце наистина бяха доказателство, че главатарят Аветок и Урахенка са невинни.

— Това не значи нищо — заяви Гизаемон. — Съдът чрез изпитание не се признава от японското законодателство.

Но владетелят Мацумае гледаше айну така, все едно чудото го бе разтърсило до мозъка на костите. Духът на Текаре изкриви чертите му, а гласът й изрече:

— Ако не са ме убили те, тогава кой?

С приканващ жест Урахенка отправи яростно словесно предизвикателство към публиката, сочейки към врящата вода. Присъстващите си размениха ужасени погледи. Внезапно в далечината се разнесоха пронизителни писъци. Всички се обърнаха и видяха как от гората изскочи Рейко. Тя се втурна към Сано и стенейки, рухна в ръцете му.

— Къде беше? — попита той разстроен, понеже не беше забелязал отсъствието й. Мислите за отмъщение бяха изтласкали от съзнанието му дори собствената му съпруга. — Какво се е случило?

Присъстващите на погребението се струпаха около тях. Рейко възкликна ужасена:

— Люляк е мъртва!

Сано трябваше да се замисли за момент, преди да си спомни, че Люляк бе прислужницата, която се бе сприятелила с Рейко. По лицата на японците, които разбраха думите на Рейко, се изписа потрес. Не по-малко ужасено бе изражението и на местните жители, които усетиха, че ги е връхлетяла поредната беда.

— Как така? — възкликна Сано, докато мислено прехвърляше разни възможности. — Къде?

Рейко посочи:

— При горещия извор.

Съдът чрез изпитание бе забравен и всички присъстващи на погребението бързо напуснаха гробището. Първи при минералния извор пристигнаха Хирата и местните, следвани от Гизаемон и войниците. Зад тях по пътеката се тътреше владетелят Мацумае. Сано спря Рейко току пред целта им, макар че другите жени се движеха след тях. Остави я при детективите и им нареди:

— Грижете се за нея.

После отиде при събралите се около извора. Хирата и Урахенка извадиха Люляк от вира и я положиха на земята. От нея се стичаше вода и със съскане топеше снега. Тялото вдигаше пара подобно на варен омар.

— Изглежда, се е удавила — рече Гизаемон.

Хирата надзърна във вира.

— Колко е дълбоко тук?

— Немного, но това няма значение — рече капитан Окимото. — Знам един човек, дето се удави във вода, която му стигаше до коленете.

Когато жените пристигнаха, една от помощничките тутакси припадна, а останалите се засуетиха около нея. Гизаемон нареди:

— Махнете ги от тук! — и войниците ги отведоха встрани.

Сано знаеше как да определи дали смъртта е настъпила вследствие на удавяне. Трябваше да направи разрез в белите дробове и да види дали вътре има вода. Но според законодателството на Токугава аутопсията бе забранена и ако пробваше нещо подобно, макар и тъй далеч от Едо, можеше да очаква яростна съпротива. Клекнал до тялото, той забеляза как снегът под главата на Люляк почервенява.

— Да я обърнем.

Двамата с Хирата обърнаха трупа по корем. Той беше отпуснат и мек, явно смъртта бе настъпила неотдавна. Темето на Люляк бе лепкаво от кръв. Сано видя бели късчета кости, които се бяха задържали в сплъстените й коси, както и тъкан от мозъка, изтекъл от разбития й череп.

— Не се е удавила — рече Сано. — Умряла е от удар по главата.

— Вероятно е паднала върху камъните — рече Гизаемон с презрение към непохватността на Люляк. — Ударила се е, изпаднала е в несвяст и е потънала.

Хирата обиколи извора, оглеждайки камъните.

— По тези тук няма кръв.

— Едно падане не може да причини такава рана — заяви Сано, докато оглеждаше темето на Люляк. — Било е убийство.

Сано долови тих звук, подобен на сподавено хлипане, но не можа да разбере кой го бе издал. Звукът бързо бе заглушен от ропот и възклицания на ужас както сред японците, така и сред айну. Местните жители — мъже и жени — се събраха заедно, отделяйки се от японците. Владетелят Мацумае се надвеси на Люляк и закърши ръце.

— Първо моята Текаре, а сега и това бедно момиче! — той се обърна към Сано: — Нали обеща да откриеш кой е убиецът на Текаре? Дотук е обещанията ти! Ето сега още пролята кръв — той посочи с пръст към Люляк: — Кой е сторил това?

— Вероятно и двете убийства са дело на един и същ човек — рече Сано. — Две убийства на две млади жени от крепостта, в един и същ район, през няколко месеца — това не може да е съвпадение.

Капитан Окимото изсумтя презрително:

— Откъде знаете? — и се обърна към владетеля Мацумае: — Той не е запознат е нравите в Езогашима. Но аз ги познавам, господарю, и мога да ви кажа кой е убил това момиче. Онези там!

И той посочи към местните. Те отстъпиха назад като един с ясното съзнание за обвинението, което им отправяше. Главатарят Аветок отрече яростно, а хората му го подкрепиха. Японските стражи се развикаха:

— Да, вие сте го сторили! Убийци!

Сано побърза да охлади с разумни доводи разпалените страсти.

— Откъде знаете, че те са убили Люляк? — той пристъпи между двата лагера и се изправи лице в лице срещу Окимото. — Видяхте ли ги да го извършват?

— Не — отвърна троснато капитанът, — но е очевидно.

— Защо?

— Една от техните жени е убита. Затова са убили една от нашите.

— Живот за живот — рече Гизаемон. — Това е варварското разбиране за справедливост.

— Доколкото си спомням, ти се опита да ме убедиш, че те са виновни за убийството на Текаре — заяви Сано. — Ако е така, защо им е притрябвало отмъщение? Не може и едното да е вярно, и другото.

— Да, но за тях може. Те са диваци. За тях логиката не значи нищо.

В спора плахо се намеси владетелят Мацумае.

— Може ли да е истина? — в гласа му се примесваха недоумение и гняв. — Убили са моята Текаре, а сега са нападнали японка?

Плъхът бе зает да превежда на местните. Те запротестираха шумно, но японските стражи ги усмириха. Сано извиси глас над врявата:

— Още не знаем кой е виновникът. Няма улики, които да доказват, че са замесени местните. Не е изключено и двете да са убити от японец.

Но владетелят Мацумае не обърна внимание на думите му и се нахвърли срещу главатаря Аветок:

— Дължиш поста си на мен. Никой от вашите племенни вождове не управлява без разрешението на моя клан. Предоставихме ти власт над народа ти и справедливи цени за стоките ви. И сега вие ни се отплащате по този начин? Като изтребвате нашите хора?

— Оценявам щедростта ви — отвърна главатарят Аветок чрез Плъха. — Никога не бих се отплатил с насилие. Нито аз, нито сънародниците ми имат нещо общо, с което и да е от двете убийства.

— Не го слушайте, господарю! — продължи да подклажда разпрата Окимото. — Той лъже.

— Ти, неблагодарно предателско чудовище! — подобни на кинжали слюнки се разхвърчаха от устата на владетеля Мацумае към главатаря Аветок.

Аветок понесе оскърбленията с достойнство.

— Ако искате да заловите убиеца на момичето, дирете го сред сънародниците си — и той посочи към японците: — Мъже и жени.

Разгневен, владетелят Мацумае извади меча си.

— Как смееш да ме обвиняваш? — и се хвърли към главатаря.

Местните извадиха кинжалите си. Последва схватка, тъй кратка, че Сано не видя какво се случи. Владетелят Мацумае нададе пронизителен писък. Местните се разпръснаха. Той коленичи на земята, изпусна меча си и запретна левия си ръкав. Малко над китката си имаше рана, от която бликаше кръв.

— Вие ме ранихте! — изкрещя той срещу местните.

— Как смеете?

Те изглеждаха не по-малко изненадани от него. Урахенка заговори. Плъхът преведе:

— Вие ни нападнахте. Ние само се защитавахме.

— Не ме е грижа! — кресна владетелят Мацумае. — Обявявам ви война — и на вас, и на цялото ви племе! — и се обърна към войниците си: — Убийте ги!