Лора Джо Роуланд
Окаеши (2)

1 глава

Едо

Период Генроку, година XII, месец X

тоест Токио, ноември 1699

Над Едо се бе спуснал сивкав, забулен от облаци здрач. Ситен дъжд бе полирал керемидените покриви на столицата и бе усмирил тълпите от хора, които се движеха трудно по мокрите улици. Над река Сумида се стелеха студените изпарения на късната есен. Падналата мъгла почти скриваше крепостта Едо, кацнала на хълма, и пропиваше с влага светлините в охранителните кули.

Седнал в своя кабинет в жилището си, разположено в специално ограждение вътре в крепостта, Сано видя, че на прага стои детектив Маруме — един от личните му телохранители. Прекъсна писмото, което диктуваше на секретаря си, и попита рязко:

— Е? Намери ли го?

Тъжното изражение върху грубоватото, обичайно ведро лице на детектива бе достатъчно красноречив отговор. Надеждата, обхванала за момент Сано, угасна, залята от разочарованието му. Масахиро бе изчезнал преди близо два месеца по време на празненството, посветено на съзерцанието на луната. И досега войници на Сано продължаваха да го издирват, но напразно. Самият той не бе изключил и възможността за отвличане, макар че никой не бе поискал откуп. Бе хранил известни подозрения относно евентуалния извършител, но бе разследвал всички свои врагове и не бе открил никакви улики, свързващи изчезването на Масахиро с някого от тях; всъщност улики изобщо липсваха. След всеки изминал ден без Масахиро Сано все по-отчаяно се опитваше да открие обичния си син и все повече се страхуваше, че това никога няма да се случи.

— Съжалявам — рече Маруме. — Огледахме района, но сигналът се оказа поредната фалшива следа.

Тази подвеждаща информация терзаеше Сано от самото начало на издирването. До неотдавна двамата с Рейко се въодушевяваха при всяко ново сведение, че малко момче, което отговаряше на описанието на Масахиро, е било забелязано тук или там. Но колкото повече се проточваше разследването и след като всеки път надеждите им биваха жестоко разбивани, Сано започна да изпитва ужас при появата на поредната нова следа. Беше му непоносимо за кой ли път да съобщи на Рейко, че и последният сигнал се е оказал фалшив, да я гледа как страда.

Единственото изпитание, по-ужасно за тях от поредния ден без Масахиро, бе неведението за онова, което се бе случило с него.

— Не се тревожете, ще намерим момчето ви — заяви настоятелно Маруме, сякаш искаше да убеди самия себе си.

Съпротивявайки се на мисълта, че въпреки цялата си власт, войската и богатството си не е способен да върне Масахиро, както и полагайки усилие да съхрани надеждата си, Сано попита:

— Някакви нови сведения?

Маруме се поколеба, но после отвърна:

— Днес не.

Единственото, което можеше да бъде по-лошо от фалшивите следи, бе пълната им липса. Сано усети как издръжливостта му се срива под бремето на скръбта, но нямаше право да рухва. На него се осланяше не само съпругата му, но и целият режим на Токугава^[1].

— Продължавайте издирването. Няма да се отказваме.

— В никакъв случай — отвърна Маруме.

До прага приближи слуга.

— Простете, уважаеми дворцов управителю, получи се вест от шогуна. Иска незабавно да се явите в двореца.

Беше знак, който целеше да напомни на Сано, че изчезването на сина му далеч не бе единствената му неприятност.

 

 

Сано го завари в банята. Токугава Цунайоши, военният диктатор на Япония, седеше гол във ваната, пълна с вдигаща пара вода. Сляп масажист разтриваше хилавите му рамена. Във ваната до шогуна се бе излегнал любимият му компаньон — красив младеж на име Йоритомо. Наоколо кръжаха слуги и стражи. До вратата бе клекнал владетелят Мацудайра, братовчед на шогуна. В бойно снаряжение, той се обливаше в пот, а стоическото му изражение не скриваше негодуванието му, че е принуден или да обръща внимание на своя братовчед, или да изгуби контрол над него и режима.

— Поздрави, дворцов управителю Сано — рече той.

Преди пет години владетелят Мацудайра си бе поставил за цел да оглави режима, тъй като смяташе, че ще бъде по-добър диктатор от безволевия и глупав шогун. Първата му стъпка бе да отстрани предишния дворцов управител — Янагисава, който от години бе любовник на шогуна и управляваше Япония зад трона. Владетелят Мацудайра бе победил Янагисава на бойното поле и го бе пратил в изгнание. Но впоследствие удържането на властта се бе оказало по-трудно от завземането й. Сега непримиримостта му към Сано вледеняваше привидната му вежливост. Сано усети как застава нащрек в присъствието на този човек, който се бе превърнал в негов личен враг.

— Изненадан ли си, че ме виждаш? — попита владетелят Мацудайра.

— Ни най-малко.

Сано не бе въодушевен от срещата с владетеля Мацудайра, а и появата му не бе неочаквана. Владетелят Мацудайра винаги гледаше да е наоколо, когато Сано се срещаше с шогун, за да възпрепятства евентуалното им сближаване.

— Тогава — продължи владетелят Мацудайра — вероятно си разочарован, че все още съм жив след снощното произшествие.

Сано вече се досещаше какво предстои. „Не отново“, помисли си той.

— Какво произшествие?

— Снощи, докато давах банкет във вилата си край реката, вътре бе хвърлена бомба — отвърна владетелят Мацудайра.

— Мили Небеса, колко ужасно! — измърмори шогунът. — Май… ъъ… все такива неща ти се случват.

Макар че Мацудайра бе прочистил режима от съюзниците на Янагисава, като бе успял да подчини някои от тях, а останалите бе пратил в изгнание или екзекутирал, бившият дворцов управител Янагисава и до днес разполагаше с нелегални сподвижници, които се опълчваха срещу владетеля Мацудайра, извършвайки подривни дейности. Вследствие на това владетелят Мацудайра бе станал тъй несигурен във властта си, че отношенията му със собствените му поддръжници се бяха влошили значително. При най-незначителния признак за липса на лоялност той ги наказваше сурово, като в същото време ги принуждаваше да плащат огромни суми в брой, за да доказват предаността си към него. Бе създал такъв климат на страх и недоволство, че в собствения му лагер вече имаше мнозина, които не биха скърбели особено, ако го видеха мъртъв.

— Предполагах, че ти ще знаеш за бомбата повече от всеки друг — владетелят Мацудайра хвърли поглед към шогуна, който изглеждаше объркан от усилието да схване насоката на разговора, а после се взря укорително в Сано. — Очевидно съм прибързал с преценката си.

— Грешите! — възрази Сано ядосан, защото през изминалите три месеца владетелят Мацудайра за трети път го обвиняваше несправедливо. Не беше отговорен за бомбата, макар че владетелят имаше своите основания да смята така.

Миналата година хората, издигнали владетеля Мацудайра на върха, бяха почнали да дирят човек, който да го свали от власт. Сано се бе озовал изтикан начело на редицата от възможните избраници.

Първоначално той бе отхвърлил идеята да се опълчи срещу владетеля Мацудайра, защото дългът и клетвата му за вярност бяха не само към шогуна, но и към целия клан Токугава. Но владетелят Мацудайра се отнасяше с него много зле, вечно го критикуваше и обвиняваше в предателство и корупция и непрестанно заплашваше него и семейството му със смърт. Сано бе изправен пред избора или да оглави движение срещу владетеля Мацудайра, или да преклони глава и да се откаже от поста си, от самоуважението си и от самурайската си чест.

Това практически го лишаваше от всякакъв избор.

Сега владетелят Мацудайра го гледаше с враждебност, явно убеден, че дворцовият управител има вина за нападението, независимо от възраженията му.

— Може би ще ти е интересно да научиш, че моите стражи заловиха мъжа, който хвърли бомбата. Преди да се прости с живота си, той ми каза кой го е пратил.

— Убеден съм, че когато е дошъл моментът да приключите с него, той вече е бил готов да изрече всичко, което пожелаете заяви Сано. Сега той имаше собствени сметки за уреждане с владетеля Мацудайра. — Ако сте тъй твърдо решен да обвинявате, разглеждайте нападението като отмъщение.

— За какво? — попита владетелят Мацудайра недоволно.

— Преди осем дни група войници бяха причакани в засада и обстрелвани.

Със съзнанието, че шогунът слуша, Сано внимаваше думите му да прозвучат предпазливо и благоразумно. Той не каза, че войниците са били от неговата армия, нито че според него виновен за инцидента бе владетелят Мацудайра.

— За първи път чувам за това.

Макар че в думите на владетеля Мацудайра прозвуча искрена изненада, Сано не му повярва повече, отколкото той на него.

— Може би ще ви бъде интересно да научите, че очевидци са видели стрелците, преди те да успеят да избягат. Носели са познат фамилен герб — вашия, говореше недвусмислено погледът му, вперен във владетеля Мацудайра.

Върху лицето на противника му се изписаха негодувание и неверие.

— Очевидците лъжат! Защо някой ще праща свои хора да извършват тайно нападение, носейки собствения му герб?

— Защото въпросният някой не е очаквал, че ще има оцелели, които да разкажат за случилото се — отвърна Сано.

Докато стояха безмълвни, вперили гневни погледи един в друг, Сано усети подтик, който заплашваше да наруши равновесието помежду им, все едно бяха двама конници, които се спускат устремно по хълм, докато се сражаваха един с друг. Той очакваше владетелят Мацудайра да посрещне противопоставянето му с ответна сила. Сано се бе въоръжил с дългосрочна стратегия за изграждане на поддръжка и се бе надявал на безболезнено постигане на надмощие, но нападенията ги тласкаха към открито стълкновение. Духът му на самурай се изпълни с жажда за кръв. Усети вкуса на победата, но и на смъртта.

— Не знам за какво спорите — намеси се шогунът заядливо, тъй като Сано и владетелят Мацудайра го бяха изключили от разговора им. — Уредете противоречията си другаде. Дворцов управителю Сано, повиках те тук, за да обсъдим много важен въпрос.

— Какъв е той, ваше превъзходителство? — попита Сано.

— Един доклад, който ми изпрати — шогунът потърси опипом между оставените до ваната свитъци. — Кой точно беше?

Йоритомо се пресегна, вдигна един свитък и го поднесе на своя господар и любовник. После хвърли напрегнат поглед към Сано, който изпита жалост към него. Йоритомо бе син на Янагисава — бившия дворцов управител. Макар че владетелят Мацудайра бе пратил в изгнание Янагисава и семейството му, шогунът бе настоял да задържи Йоритомо. Във вените на момъка течеше кръв на Токугава — по майчина линия, тъй като майка му бе роднина на шогуна — и според слуховете той бе най-вероятният наследник на диктатурата. Сано се бе сприятелил с Йоритомо, свестен млад мъж, който изглеждаше самотен и изоставен в двора и който заслужаваше нещо повече от отредената му роля на политическа пионка и мишена за кроежите на владетеля Мацудайра.

Шогунът разгъна свитъка и мушна мокър пръст в изписания текст.

— Притеснен съм за… ъ-ъ… положението, за което спомена — напоследък шогунът бе започнал да проявява явен интерес към управленските дела, вместо да ги оставя на своите подчинени, както обикновено правеше. Може би усещаше до каква степен бе загубил контрол над събитията и искаше да си го върне, макар и късно. — Става въпрос за Езогашима.

Езогашима, наричан понякога Хокайдо или „района в Северно море“, бе островът, разположен в най-северната част на Япония. Огромна пустош с оскъдно население и множество гори, планини и реки, той се състоеше от две области. По-голямата бе Езочи — варварското убежище — и бе населена с местни жители, първобитни люде, които живееха на племена в разпръснати малки селца. Другата бе Ваджинчи „японското място“, — сбутана в югозападния ъгъл, който бе отдалечен преден пост на режима на Токугава и негова опорна точка в чуждата територия.

— Спомена, че имало проблеми с клана Мацумае — каза шогунът.

Членовете на клана бяха негови васали, които управляваха Езогашима — тяхно отколешно наследствено владение. В строго организирания свят на Япония техният статут бе твърде неясен. Те не бяха традиционни земевладелци като даймио^[2] феодални владетели, управляващи провинциите. В Езогашима почти нямаше земеделие, нито доходи от обработвани земи. По-скоро васалите Мацумае добиваха своето богатство и политическата власт посредством монопола си върху търговията с местните жители. Вземаха дял от средствата, изкарани от търговията с кожи, злато, дивеч, риба и други стоки, изнасяни на юг. Обществото на самураите гледаше на тях с пренебрежение, защото те заличаваха границата между воина и търговеца.

Присвивайки очи над открилия се текст, шогунът рече:

— Припомни ми какъв бе проблемът, Йоритомо сан^[3].

— Тази година владетелят Мацумае не се появи за обичайната си аудиенция — отвърна младежът с приглушен, почтителен глас.

— Трябваше да дойде през лятото — уточни Сано.

Членовете на клана Мацумае пристигаха в Едо на аудиенция при шогуна веднъж на три години — по-рядко от останалите владетели, които идваха всяка година. Този факт се обуславяше не само от значителната отдалеченост на Езогашима, а и от редица политически съображения. Смяташе се, че владетелят Мацумае е ангажиран с отбраната на северната граница на Япония и е тъй далеч от политическите игри в Едо, че не представлява особена заплаха за режима на Токутава, вследствие на което му се предоставяше относителна свобода. Той дори не бе принуден да оставя съпругата си и децата си в Едо като заложници, които да обезпечават доброто му поведение. Но, от друга страна, дължеше безспорно уважение към шогуна. Неявяването му в уречения период бе сериозно нарушение на протокола.

Още по-обезпокоителен е фактът, че от два месеца нямаме никаква връзка с Езогашима — добави владетелят Мацудайра, очевидно запознат с положението. На лицето му се появи лукава усмивка, която не се хареса на Сано.

— Какво си предприел по този… ъ-ъ… въпрос? — обърна се шогунът към Сано.

Наложи се за момент Сано да се замисли. Изчезването на Масахиро му пречеше да се съсредоточи върху останалите проблеми.

— Проводих пратеници да установят какво се е случило. Никой от тях не се е върнал.

— Още по-зле — измърмори владетелят Мацудайра, но по някакви необясними, лични причини изглеждаше доволен.

— Каква може да е причината за всичко това? — попита шогунът.

— Възможно е да е избухнало въстание на местните жители, което да е попречило на владетеля Мацумае да изостави областта си или да прати вести — предположи Сано.

От време на време варварите воюваха срещу японците неизменно заради спорове относно търговията и нахлуването на японците в ловните и риболовните територии на местните. Последната война се бе водила преди около трийсет години, когато главатарите на местните се бяха съюзили, бяха нападнали клана Мацумае и се бяха опитали да го прогонят от Езогашима. Повече от двеста японци намериха смъртта си, преди накрая хората на Мацумае да отстъпят пред варварите. Но една нова война с тях не бе най-ужасната възможност.

— Може манджурците^[4] да са осъществили нападение — предположи владетелят Мацудайра.

Режимът отдавна се страхуваше от едно такова нападение през Езогашима от страна на манджурците в Китай. Кланът Мацумае бе буферът на Япония срещу евентуални техни вражески действия. Сано си представи бушуваща в Езогашима война, поражение на клана Мацумае и после вражески легиони, които превземат японските провинции една по една, преди някой в Едо да е разбрал. Докато всички си представяха подобна съдба, устата на шогуна зейна от ужас. Той се пресегна към Йоритомо, който хвана ръката му.

— Трябва да се направи нещо — обърна се шогунът към Сано.

Сано знаеше какво предстои. Дори и инстинктът му да не го бе призовал към повишена бдителност, тя бе предизвикана от лукавата усмивка на владетеля Мацудайра. Той побърза да го предотврати.

— Още днес ще изпратя един батальон в Езогашима.

— Не е достатъчно — шогунът посочи Сано с мършавия си пръст, от който капеше вода. — Искам да отидеш там лично.

Чувство за грозна несправедливост лумна в гърдите на Сано. Бе възмутително, че шогунът продължаваше да се отнася с него като с момче за всичко, пращайки го тук и там в зависимост от прищевките си, макар че като дворцов управител той бе вторият по ранг в държавата. При все това си даваше сметка, че няма право да се гневи, макар че едно пътуване до Езогашима бе последното, от което се нуждаеше в момента. Той бе неизменно на разположение на своя господар точно колкото и най-нисшият пехотинец. Дължеше на шогуна безпрекословна преданост, без да очаква отплата. Това бе Бушидо — Пътят на воина, кодексът на честта, на който бе подчинил живота си. Но и знаеше, че изпращането му в Езогашима не бе идея на шогуна. Взря се гневно във владетеля Мацудайра.

Владетелят Мацудайра посрещна погледа му с благо равнодушие, след което заяви:

— Прекрасна идея, ваше превъзходителство. Убеден съм, че като наш пратеник дворцовият управител Сано ще се справи с всичко.

А по време на отсъствието му владетелят Мацудайра с измама щеше да привлече на своя страна всичките му съюзници и да изгради собствена бойна мощ. И тогава за Сано вече нямаше да има място в двора. Заминеше ли за Езогашима, спокойно можеше изобщо да не се връща.

— С готовност ще изпълня желанието ви, но ако отида, кой ще ви помага да ръководите правителството, ваше превъзходителство? — попита Сано, позовавайки се на личния интерес на шогуна.

Тази хитрост обикновено даваше резултат, но сега шогунът отвърна:

— Скъпият ми братовчед ме увери, че той ще… ъ-ъ… те замести, докато отсъстваш.

И той отправи усмивка на признателност към владетеля Мацудайра, който се ухили самодоволно.

Но освен политиката Сано имаше друга, далеч по-неотложна причина да иска да се отърве от това пътуване. Отчаянието го накара да умолява за специално съобразяване, макар че никога до този момент не го бе правил.

— Ваше превъзходителство, за мен това е твърде неподходящо време да напусна Едо. Синът ми изчезна.

— Аа… да, спомням си — рече шогунът разсеяно. — Горкото момченце! Какво ужасно премеждие за теб и госпожа Рейко.

Сано побърза да се възползва от крехкото си преимущество.

— Трябва да бъда тук, за да ръководя издирването му.

За миг шогунът се поколеба, но после се обърна към владетеля Мацудайра:

— Какво смяташ?

— Мисля, че желанието на дворцовия управител Сано да открие сина си представлява още един сериозен мотив да замине за Езогашима — заяви владетелят Мацудайра с многозначителен тон. — Преди да ми възразите за пореден път, дворцов управителю, държа да ви покажа нещо.

Той стана, мушна ръка в пояса си, извади някакъв предмет и го подаде на Сано. Беше дръжката на миниатюрен меч, чието дървено острие бе счупено и липсваше. Сано се втренчи в летящия жерав, изобразен върху месинговия предпазител, разпозна го и замръзна слисан. Дръжката принадлежеше на единия от двойката мечове играчки, които бе подарил на Масахиро. Другият бе мечът, който Рейко бе намерила в храма. Онази вечер Масахиро бе носил и двете оръжия.

— Откъде го взехте? — попита Сано рязко.

Владетелят Мацудайра сви рамене и се усмихна с невинно изражение.

— Смятам, че сам можеш да се досетиш.

Сано си представи как войници на владетеля Мацудайра внезапно изникват от гората при храма и залавят Масахиро. Видя как момчето се съпротивява, за да се защити, и в схватката чупи единия от мечовете си. Войниците отвличат тайно Масахиро от града, използвайки укритието на мрака, като внимават да не оставят някакви следи. Разкритието му потвърждаваше онова, което бе подозирал от самото начало въпреки липсата на доказателства.

Масахиро бе отвлечен от владетеля Мацудайра.

Такава ярост връхлетя Сано, че ушите му писнаха, а лицето му пламна от нахлулата в него кръв. Владетелят Мацудайра бе откраднал сина му и бе принудил него и Рейко да преживеят два месеца същински ад.

— Вие! — възкликна Сано и се хвърли към владетеля Мацудайра.

Шогунът възкликна ужасен. Стражите се спуснаха към Сано и насила го дръпнаха от владетеля Мацудайра, който остана невъзмутим. Отказвайки да се подчини, Сано изкрещя:

— Какво сте му сторили? Къде е?

— Какво става тук? — викна шогунът.

Сано пое дъх, за да заяви, че владетелят Мацудайра е отвлякъл сина му като пореден враждебен акт в тяхното несекващо единоборство, и най-накрая да обясни на шогуна, че неговият братовчед се домогва до поста му начело на управлението.

— Внимавай, дворцов управителю! — предупреди го владетелят Мацудайра, поклащайки глава. Гласът му прозвуча зловещо, а усмивката му бе изчезнала.

— Говори и ще навредиш повече на себе си, отколкото на мен.

Благоразумието се счепка с гнева у Сано и надделя. Той издиша войнствените си намерения със струята въздух, осъзнавайки, че владетелят Мацудайра е прав.

Шогунът продължаваше да тъне в неведение относно факта, че неговият братовчед бе заграбил властта в Япония, а Сано се опитваше да му се противопостави. Никой не му го беше казал, а той не беше достатъчно наблюдателен, за да го забележи. Сано и владетелят Мацудайра бяха наложили национално споразумение за потулване на истината, защото, ако шогунът разбереше, несигурното равновесие на силите можеше да се наруши в неблагоприятна и за двете страни посока. Тяхното съперничество можеше да прерасне в тристранна гражданска война, ако даймио от своя страна оттеглеха подкрепата си за шогуна, който притежаваше наследствено право да управлява. Те щяха да съзрат преимуществото да се съюзяват с един-единствен водач, вместо да делят силата си между двама. Шогунът можеше да се окаже победител, независимо от личните си недостатъци. А поражението щеше да бъде по-тежко за Сано, отколкото за владетеля Мацудайра.

Дори и да загубеше своите владения, политически позиции и армия в една война, роднинството на владетеля Мацудайра с шогуна можеше да го предпази от екзекуция за държавна измяна. Имаше реална възможност да оцелее. Но Сано, който по произход нямаше кръвно родство с двора, щеше да бъде осъден на смърт и убит, при това не само той, а цялото му семейство и всички негови най-близки съратници.

Ето защо в този момент Сано се оказа с вързани ръце и запушена уста. Единственото, което можеше да си позволи, бе да се втренчи с яростна ненавист в своя враг, който подло му бе нанесъл съкрушителен удар в най-уязвимото място.

— Няма да забравя това! — заяви той, а тонът му бе тъй рязък и заплашителен, че владетелят Мацудайра трепна.

— Какво няма да забравиш? — обади се хрисимо шогунът.

— Къде е? — попита отново Сано.

Владетелят Мацудайра си възвърна самоувереността и усмивката.

— В Езогашима.

Макар и стъписан за пореден път, Сано си даде сметка, че не трябва да се чувства по този начин. Вестта за мястото, където владетелят Мацудайра бе изпратил сина му, внушаваше чувство за неизбежност. Всички нишки на противоречия и беди в живота му се бяха сплели в едно. Целият разговор от самото начало водеше към този решителен момент.

— В Езогашима — повтори владетелят Мацудайра, — където те чакат проблеми, които трябва да проучиш — очите му блестяха злорадо. — Най-вероятно преди месец е пристигнал в крепостния град Фукуяма. Не бива да губиш повече време, поемай незабавно натам.

„Ако искаш да спасиш сина си“, говореха неизречените думи. Откупът за Масахиро бе мисията на Сано до Езогашима, отсъствието му от Едо. Въпреки обстоятелствата Сано усети, че му олеква. Най-накрая вече знаеше къде е Масахиро. Не бе изключено владетелят Мацудайра да лъже, но самурайските инстинкти на Сано му подсказваха друго. А политическата му вещина говореше, че колкото и да е било лесно владетелят Мацудайра да заповяда убийството на Масахиро, в конкретния случай не бе постъпил така, защото момчето бе твърде ценно живо като заложник.

Мисълта на Сано се отклони от настоящата сцена към задачата от първостепенна важност — връщането на сина му. Хората около него сякаш се смалиха, все едно ги наблюдаваше през обратната страна на бинокъл. Съзнанието за новата мисия смали дори владетеля Мацудайра. Сано щеше да се разправи с него по-късно.

— Моля да ме извините, ваше превъзходителство — рече Сано с поклон към шогуна. — Трябва да се приготвя за пътуването си до Езогашима.

— Аа, значи все пак заминаваш? — в гласа на шогуна прозвуча облекчение. Всичко, което успя да разбере от техния разговор, бе, че Сано бе решил да се подчини на заповедите му. Йоритомо отправи към Сано странен, тревожен, извинителен поглед, все едно изпитваше вина за цялото му изпитание. — Ами… ъ-ъ… приятно пътуване.

Сано вече излизаше от помещението. Бе готов да се втурне презглава на север като куче, на което владетелят Мацудайра бе хвърлил пръчка в очакване да му я донесе обратно.