Лора Джо Роуланд
Окаеши (20)

19 глава

Рейко се събуди внезапно от дълбок, обгърнат в мрак сън, предизвикан от виното, което й бе поднесла Люляк. Усети нечие присъствие в стаята, седна в постелята и видя клекнала до себе си Венте — младата жена езо.

— Как влезе? — възкликна тя.

Венте сложи пръст на устните си, след което й махна подканващо.

— Какво…?

— Бързо! — прошепна Венте, излизайки крадешком от стаята.

— Чакай малко.

Рейко се втурна към шкафа и измъкна футона^[1] си. Венте й помогна да натрупа отгоре завивки, та ако някой надзърнеше да я провери, да изглежда така, все едно е задрямала. Двете поеха на пръсти нататък по коридора и навън през вратата. Валеше силен сняг, който се трупаше по зидовете на крепостта, по кулите и покривите и обсипваше клоните на дърветата. В този непознат бял пейзаж не се виждаше нито едно рязко очертание. Наоколо не се мяркаше жива душа.

— Къде са стражите? — попита Рейко.

— Зле са — отвърна Венте.

Рейко предположи, че някаква болест е връхлетяла мъжете, които бяха изоставили постовете си. Унилостта й се изпари подобно на мъгла, разпръсната от сияйна зора. Сега Венте можеше да я заведе да освободи Масахиро.

Те се втурнаха към кулата, чийто побелял връх почти се губеше в също тъй бялото, сливащо се с околността небе. Снегът бързо посипа дрехите им и ги направи неузнаваеми. Пътят изглеждаше толкова различен, че Рейко не можа да го разпознае. Беше доволна, че Венте я води, а тя можеше да й помогне и за друго.

— Познаваше ли жената, която е била убита с пружинения лък? — попита Рейко.

Венте рязко обърна глава към нея. Върху татуираното й лице се изписа страх. После се втурна напред, като измърмори нещо на родния си език.

— Какво каза? — попита Рейко, докато се опитваше да я настигне.

— Сестра — произнесе Венте неясно, със сгърчено от мъка лице. Сълзите, които се затъркаляха по страните й, се смесиха със снежинките.

— Текаре е била твоя сестра? Не знаех. Съжалявам.

Рейко не искаше да разстройва приятелката си, като говори за убийството, но освен Люляк тя бе единственият човек тук, изявил желание да й помогне. А и Рейко имаше повече доверие на Венте, отколкото на прислужницата.

— Имаш ли някаква представа, кой е убиецът на Текаре?

Венте заклати глава тъй трескаво, че обшитата й с козина качулка се смъкна назад. Тя я дръпна обратно и присвила рамене, пое заедно с Рейко през един вътрешен двор. Изрече нещо на родния си език и после заяви:

— Грешка.

— Грешка? Искаш да кажеш злополука? Просто е попаднала в капан, заложен за дивеч?

Венте за пореден път отвърна на езо, без да й превежда. Явно, когато беше разстроена, не можеше да говори на японски.

— Владетелят Мацумае смята, че Текаре е убита — поясни Рейко.

— Не — разрида се Венте.

Вероятно бе твърде болезнено за нея да приеме, че някой съвсем преднамерено бе отнел живота на сестра й.

— Мислиш ли, че може да е госпожа Мацумае?

От устата на Венте излязоха няколко изопачени думи. При други обстоятелства Рейко би я притиснала, за да получи информация. При други обстоятелства би разпитала Венте за отношенията й с Текаре, тъй като знаеше, че близките на жертвата са потенциални извършители. Но Венте изглеждаше честна, почтена и искрено опечалена от смъртта на Текаре. А сега я водеше нагоре по хълма към кулата.

Обзета от напрегнато очакване, Рейко изкачваше стъпалата тъй бързо, че се препъна и измина остатъка от пътя почти пълзешком. Задъхана, впери поглед в кулата — в олющената мазилка по стените, в извитите стрехи и в препречените с решетки прозорци. Снежинките биеха в лицето й. Виеше й се свят от надежда и страх. Стигна до вратата с железен обков, която бе оставена без охрана. Венте й помогна да я дръпне, за да отвори. Двете предпазливо прекрачиха прага.

Озоваха се в потънало в тишина сумрачно преддверие. Студеният въздух вонеше на урина и изпражнения. През дупки в мазилката на стените се показваха дървени клинове. Рейко видя дървени пейки, мангали, пълни с пепел, и ведра с вода, в които бяха накиснати парцали. Водата бе в мръсен ръждивокафяв цвят. Прониза я инстинктивен страх. Притискайки ръцете си в ръкавици върху носа си, двете с Венте преминаха крадешком през една врата, която водеше към вътрешността на кулата. Откриха лабиринт от килии, чиято предна част бе обезопасена с метални решетки. В ъглите бе заметено мръсно сено. Стените бяха изцапани, набраздени с тъмни ивици и опръскани с кръв. По пода бяха разхвърляни дрипи с ръждиви петна. Рейко с ужас се втренчи в тях, проумявайки видяното.

Това бе мястото, където владетелят Мацумае бе затварял пристигналите в Езогашима по време на лудостта си. Тук са били изтезавани и убивани. Войниците, които бе видяла предния ден, са се опитвали да почистят, в случай че Сано дойде на оглед. Но се бяха разболели и бяха оставили работата си недовършена и сега пред нея лъсна истината, ясна като бял ден.

Тя се намираше в кланица. Кланица, в която бяха докарали и нейния син.

— Масахиро! — викна тя и се втурна през лабиринта, като надничаше в килиите. Всички бяха празни, ако не се смятаха следите от сеч.

— Насам!

Венте я дръпна нагоре по една стълба, която водеше към квадратна дупка в тавана.

Озоваха се на втория етаж на кулата. През пролуки покрай капаците и през цепнатини в стените проникваше светлина. Рейко се втурна през празните помещения, разделени от плъзгащи се стени. В последното намери странен предмет — голяма квадратна кутия с дървен капак и дъно и със стени от кръстосани метални пръчки. Беше клетка за едро животно… или дребен човек. Но беше празна — вътре нямаше никого. Рейко изстена. Привидя й се Масахиро, свит в клетката, с очи, които заискряват от радост, когато разпознава майка си, дошла да го спаси. Тя се хвърли върху клетката.

Образът изчезна. Клетката беше празна, вътре имаше малко сено, а вратата й зееше отворена. Наблизо се въргаляше завивка, изцапана с кръв.

— Не! — изплака Рейко.

Тя грабна завивката и притисна лице в нея, вдишвайки сладкия землист мирис на малко момче — мириса на Масахиро — и тръпчивия дъх на кръвта му. Разтресе се в ридания, връхлетяна от ужасно видение, в което войници го пребиваха до смърт.

Венте коленичи до нея, потупа я по гърба и изрече тихо съчувствени думи на родния си език. После се пресегна вътре в клетката, взе нещо от сеното и го постави в ръката на Рейко. Беше кожена кесия, в която имаше издялана от дърво фигурка — ярко оцветено конче в бойни доспехи. Кончето беше от комплект войници, които Рейко и Сано бяха подарили на Масахиро. Рейко го притисна до сърцето си и се разрида още по-неутешимо. Това бе всичко, което й бе останало от сина й.

Него вече го нямаше.

Бе пристигнала твърде късно.

 

 

Сано бе прекарал целия ден в претърсване на останалата част от двореца и в разпити на членове от клана Мацумае, на служители, войници и слуги. Не бе открил никакви следи, но пък и не бе очаквал друго. Престъплението не беше от тези, при които остават улики, като например рани по извършителя или негови изцапани с кръв дрехи. Една стъкленица с отрова за стрели лесно можеше да бъде изхвърлена, а никой не бе оставил писмено самопризнание.

Освен владетеля Мацумае.

Разговорите на Сано също не бяха довели до нищо. Очевидците бяха напрегнати и не изгаряха от желание да говорят. Гизаемон бе присъствал на всички разпити, макар че Сано нееднократно го бе помолил да стои достатъчно далеч. Може би свидетелите не искаха да кажат нещо, което да уличи него, владетеля Мацумае, тях самите или техни другари. Сано и детектив Фукида се върнаха в предоставените им помещения по здрач с празни ръце.

Ако не се смяташе дневникът на владетеля Мацумае.

Виелицата бе престанала, небето бе тъмно, но снегът изпълваше пейзажа с призрачно сияние. Окачен над вратата фенер пръскаше златисти отблясъци над високите бели преспи, натрупани при постройката за гости. Гизаемон остави Сано и Фукида с един-единствен пазач, застанал на пост при входа. Северната чума вероятно бе отпратила останалите по леглата.

— Ще се видим на погребението утре, почитаеми дворцов управителю — рече Гизаемон.

След като двамата с Фукида изуха обувките си, Сано се отправи към стаята, която делеше с Рейко. Покритата й с одеяло фигура върху леглото се мержелееше в мрака. Той реши да я остави да спи. Съпругата му се нуждаеше от почивка, а и той нямаше добри новини за нея. Отиде при хората си в тяхната стая — Хирата, Маруме и Плъхът се бяха върнали. Бяха разпънали палтата си върху дървени рамки за сушене, поставени над мангалите с дървени въглища. Сано прибави към техните и своето. Стаята бе изпълнена с пара и мирис на мокра кожа. Маруме наля горещ чай и поднесе вечеря от студени оризови кюфтета, сушена сьомга, супа от водорасли и варени лотосови корени. Когато другите мъже се нахвърлиха лакомо върху храната, Сано си наложи да похапне. Страхът за Масахиро не му даваше мира въпреки неспирната му тревога за разследването. Чувстваше как натежалият върху покрива сняг го задушава.

Фукида им обясни за чумата.

— Сега му е времето да ги зарежем и да бягаме, докато войниците са болни и почти не се мяркат наоколо. Само дето няма къде да отидем. Твърде лошо, защото не напредваме особено по това разследване — той се обърна към Хирата и Маруме: — При вас как стоят нещата?

— Ходихме на лов с айну — отвърна Хирата.

— С кого?

— С айну. Така наричат себе си местните — добави Хирата. — Те ни спасиха живота. Ако не друго, дължим им поне любезността да използваме истинските им имена.

„Звучи така, все едно се опитва да ги защити“, отбеляза мислено Сано. Неговият интерес към езо… или айну… изглежда, се бе засилил след лова.

— Открихте ли нещо? — попита Сано.

— Един елен — отвърна Хирата.

— Имах предвид някаква информация, свързана с убийството — уточни Сано.

— Аа, ето какво.

Хирата разказа как главатарят Аветок бе обяснил своя начин да поддържа дисциплина сред хората, включващ и ритуал по изгонване на зли духове, които ги карали да се държат лошо.

— Заяви, че не е убил Текаре. Мисля, че казва истината.

— А съпругът й? — попита Сано.

— Той също.

Но Хирата се втренчи в чая си, вместо да погледне Сано в очите. Сано разбра, че на лова се бе случило нещо повече от този разговор за местните обичаи и отстрелването на елена. Нещо, което уличаваше някого от местните, за което Хирата не желаеше да каже на Сано. Чувството му за вярност и дълг сега се раздвояваше.

— Е, аз открих някаква следа — рече Сано, — макар че не е това, което исках.

Той извади дневника. Първи го прочете Хирата, а после и детективите. Всички бяха изненадани.

— Това е най-уличаващото доказателство, с което разполагаме срещу някого! — възкликна Хирата.

— Особено тази последна част за пружинения лък — рече Маруме. — Звучи така, все едно владетелят Мацумае е убиецът, когото издирваме.

— Може да е доказателство за намерение, но не и за действие — отбеляза Сано. — От дневника не става ясно дали е осъществил замисъла си да убие Текаре.

— Наистина ли смятате, че е той? — попита Фукида с колебание в гласа. — Първо извършва престъплението, а после се преструва, че няма нищо общо с него? При това взема за заложник целия остров и се съгласява вие да разследвате убийството, което е негово дело? Звучи безумно.

— Ами че владетелят Мацумае си е безумец — рече Хирата.

На Сано му хрумна нещо ново.

— Понякога един разстроен ум укрива болезнени неща от самия себе си. А умът на владетеля Мацумае, изглежда, е бил разстроен дълго преди смъртта на Текаре — Сано отвори книгата и прочете на глас пасажа за виното и лулата, натъпкана с местни билки. — Питам се какви ли са били тези билки? И какво е имало във виното?

— Отрова, която го е накарала да забрави, че е убил Текаре, и под чието въздействие е решил, че е обсебен от нейния дух — предположи Маруме.

Сано се запита дали поробването и съсипването на владетеля Мацумае не бяха поредна форма на отмъщение от страна на Текаре срещу японците, които я бяха малтретирали.

— Може те да са го тласнали и към всички действия на насилие, които е извършил след нейната смърт.

— Да предположим, че убиецът е той — рече Фукида, — защо тогава ще ви оставя да претърсвате двореца и да намерите дневника му?

— Може би част от него иска той да бъде заловен и наказан — предположи Хирата, — а оставянето на дневника така, че да можете да го намерите, е неговият начин да признае стореното.

— Питам се какво ли би му сторил духът на Текаре, ако разбере, че той й е отнел живота — рече Фукида.

— Каква е следващата стъпка, която ще предприемем? — попита Маруме.

Сано размишляваше над този въпрос, откакто бе намерил дневника. Бе предавал в ръцете на закона много престъпници, но никога такъв, който държи затворен самия него.

— Владетелят Мацумае няма да се зарадва особено, като му заявя, че той е убиецът, когото съм упълномощен да заловя. Особено ако не помни да е убивал Текаре и по тази причина се смята за невинен.

— Можем да го арестуваме — предложи Маруме.

Никой не се засмя на шегата му. Дали не бе настъпил моментът, в който трябваше да се опитат да задържат владетеля Мацумае със сила? Самурайският кодекс на честта не ги освобождаваше от самоубийствени мисии.

— Не възнамерявам да предприемам действия срещу владетеля Мацумае единствено въз основа на това — заяви Сано и вдигна дневника. — Не и след като има други заподозрени — и докато е длъжен да остане жив, за да може да спаси сина си.

— Къде да търсим улики срещу тях? — попита Хирата.

Погребението е добро начало. На него трябва да присъстват поне част от заподозрените, ако не и всички. Нека проследим как ще се държат.

Тихо похлопване привлече вниманието на Сано. Озадачен, той стана, отиде до стената и вдигна рогозката. Зад нея имаше прозорец. Той вдигна хартиената преграда и отвори капаците.

На верандата стоеше Рейко.

— Пусни ме да вляза! — рече тя с висок и напрегнат шепот.

Сано я издърпа през прозореца и го затвори.

— Мислех, че си в леглото. Къде си ходила?

Тя трепереше неудържимо, очите й бяха зачервени, лицето — изцапано, а устните — побелели. Сано изтупа снега от нея, окачи палтото и ръкавиците й над скарата за сушене и й помогна да свали ботушите си. Настани я до един мангал и седна до нея. Хирата й предложи горещ чай, но тя отказа.

— Ходих в кулата — гласът й затрепери. — Венте ме заведе. Този път влязохме вътре. Но Масахиро го нямаше там. Намерихме само една празна клетка и завивка, изцапана с кръв. И ето това — тя подаде на Сано кожената кесия, която стискаше в ръката си.

Той отвори кесията и видя кончето играчка, боядисано така, че да напомня истинския кон, който Масахиро се учеше да язди. Най-ужасните му страхове се превърнаха в реалност. Надеждата угасна като изтляла жарава.

— Масахиро е мъртъв! — изплака Рейко и захълца неутешимо. — Може би е бил мъртъв още преди да пристигнем тук. Закъснели сме от самото начало!

Сано я прегърна. Риданията й разтърсиха и двамата. Прииска му се да се предаде на мъката и да заплаче заедно с Рейко. През цялото време бе съзирал знаците, че синът им е мъртъв, но се бе опитвал да ги пренебрегва. Вече не можеше.

— Може да е избягал — предположи Хирата.

— Да, защо не? — обади се и Маруме. — Той прилича на майка си. Нея си я бива да се измъква от критични ситуации.

Усилията им да ободрят Рейко и Сано се оказаха безуспешни. Сано съзнателно бе избягвал да си задава въпроса, защо владетелят Мацумае и Гизаемон просто не му върнат сина, с какво би могло да им навреди това? Очевидно са били наясно, че Масахиро е мъртъв, защото те самите са го убили. Не са искали да го признаят пред него, тъй като са се страхували от вероятните последствия. Но в този момент Сано бе съсипан и дори не беше в състояние да мисли за възмездие. Цялото му съществуване внезапно се изпразни от всякакъв смисъл и цел. Неговият син бе мъртъв. Вече нищо нямаше значение.

— Позволи ми да умра! — изстена Рейко в прегръдките му. — Нека смъртта отново ме събере с Масахиро. Масахиро! Малкото ми момче, първородният ми, скъпото ми дете! — отчаяните й викове отекнаха в празнотата, обгърнала Сано. — Просто ме остави да го видя отново!

Докато другите мъже гледаха в безмълвно състрадание, Сано престана да се тревожи за разследването, дали изобщо щеше да открие убиеца на Текаре. Вече не го беше грижа дали владетелят Мацумае щеше да освободи него и другарите му, или щеше да ги убие. Ако двамата с Рейко издъхнеха в Езогашима, поне тленните им останки щяха да бъдат близо до тленните останки на сина им.

И в най-тежки времена Сано винаги бе живял с вярата, че го чакат по-ясни дни, че не само ще оцелее, а и ще го стори победоносно.

Не и този път.

Животът, какъвто го познаваше и ценеше, бе приключил тази вечер.