Лора Джо Роуланд
Окаеши (32)

31 глава

Сано, Маруме, Фукида и Плъхът се разпръснаха и поеха по хълма към крепостта, като се криеха зад дърветата, за да не ги видят стражите в наблюдателните кули. Маруме носеше намотано въже, което бяха откраднали от един магазин в града. На двайсетина крачки от крепостната стена Сано вдигна ръка и им даде знак да спрат. Всички залегнаха. Той посочи към една част от стената, засенчена от млади островърхи борове. Маруме направи хлабава примка с въжето, допълзя до дърветата и метна примката към металните шипове, с които бе обезопасен горният край на зида. Не уцели и въжето падна.

— Няма да стане — рече Плъха повече с надежда, отколкото с тревога.

Маруме опита повторно и отново не успя.

— Може би е по-добре да се върнем в града — рече Плъха — и да се опитаме да намерим лодка, която да ни откара у дома.

— Млъкни! — пресече го Фукида.

На третия опит примката се наниза върху един от шиповете. Маруме дръпна въжето, затегна възела, после се обърна и махна.

— Ще се кача първи и ще огледам — рече Фукида.

Той се присъедини към Маруме, хвана се за въжето, опря крака в стената и започна да се придърпва нагоре. Придвижваше се бавно заради тежестта на дрехите, ботушите и меча. Приклекна между шиповете, погледна в крепостта и после се спусна от другата страна на стената. Маруме го последва даже още по-бавно заради по-масивното си телосложение. Скоро и той се озова отвъд.

— Наш ред е — каза Сано.

Плъхът се дръпна.

— Страх ме е.

— Или тръгвай с мен, или се оправяй сам.

Сано запълзя. Макар и мърморейки, Плъха изтърча подире му. Сано му подаде въжето. Плъхът се изкатери, чевръст като съименника си. Сано го последва. Мускулите му се напрегнаха; твърде многото работа на писалище го бе извадила от форма. Ранената му ръка го болеше; нозете му се плъзгаха по стената. Вдигаше такъв шум, че очакваше всеки миг над главата му да се разнесе врява. Успя обаче да стигне до върха на зида и видя останалите, които го чакаха долу в един проход между зида и близката постройка. Спусна се при тях и всички потеглиха.

Отмъщението продължаваше да му бъде цел. Венте заслужаваше да умре заради извършеното убийство, заради всичките беди, които бе причинила, пък било то и непреднамерено, но съжаляваше, че убиецът се бе оказал някой от местните. Щеше му се да ги смята за по-благородни от японците, които се държаха зле с тях. Сега трябваше да признае, че те бяха способни на ревност, омраза и насилие колкото и всеки друг. Имаше задръжки относно екзекуцията на жена, особено когато ставаше въпрос за онази, която се бе опитала да помогне на Рейко. Но трябваше да я убие. После щеше да дойде редът на владетеля Мацумае за това, че бе отнел живота на Масахиро.

Докато прекосяваха терена на крепостта, Сано за първи път видя войниците и веднага си даде сметка, че нещо се беше променило. Те все още бяха заети и търчаха наоколо, но сега изглеждаха по-малко организирани, по-разтревожени. Спираха се да си бъбрят на групи и докато приказваха, погледите им блуждаеха. Клекнал зад някакъв храст с хората си, Сано изруга под нос.

— Знаят, че сме навън. И вече ни търсят.

— Е, това означава, че не разполагаме с много време — отбеляза Маруме.

В този момент някой извика:

— Хей! Ето ги там!

Група войници се втурнаха да ги преследват. Бръмнаха тетиви на лъкове, засвистяха стрели, които засипаха снега около бягащите им нозе. Войниците привикаха още хора да се включат в преследването. Сано и другарите му нахлуха в задната градина на двореца. Дирейки подходящо място за скривалище, Сано зърна една разхлабена част от решетка в основата на постройката. Двамата с Маруме я дръпнаха и пропълзяха под постройката, последвани от другарите си. Сано върна решетката на мястото й миг преди войниците да се появят.

— Тук ли се вмъкнаха? — попита един войник.

Легнали по корем върху студената твърда земя в сумрачното пространство, Сано и другарите му притаиха дъх, без да смеят да помръднат.

— Не ги виждам, но по-добре да проверим — дойде отговорът.

Покрай решетката пробягаха нозе. Сано се надяваше мъжете да се откажат и да си тръгнат. В един момент нечий снишен глас произнесе в ухото му:

— Отидоха си.

Сано трепна и с изненада установи, че до него лежи Хирата. Плъхът подскочи така, че блъсна главата си в намиращата се над тях долна част на постройката. Хирата се бе промъкнал тъй тихо, че изобщо не го бяха чули.

— Направо ни изкара акъла! — възкликна Маруме.

— По-тихо! — прошепна Фукида. — Някой ще ни чуе.

— Отличен разчет на времето — рече Сано. — Установихме кой е убил Текаре.

— И аз — рече Хирата. — Можем да говорим спокойно. В тази част на сградата няма никой.

— Добра работа — рече Сано. — Сега можем да обединим усилията си, за да пратим на съд Венте и владетеля Мацумае.

Хирата се навъси.

— Венте ли? Но не тя е убиецът.

Сано видя, че техните независими разследвания ги бяха довели до различни резултати.

— А според теб кой е?

— Гизаемон — Хирата описа как бе претърсил мястото, където бе убита Текаре, и показа на Сано клечката за зъби от лаврово дърво. — Ето и доказателството.

— Аз пък установих, че е Венте — когато Сано разказа какво бе научил от търговеца на злато, изведнъж му просветна. — Моята версия на тази история не изключва твоята. И двете са истина.

Хирата кимна.

Гизаемон е заложил пружинения лък. Сигурно е бил наясно с отношението на Текаре към владетеля Мацумае… едва ли нещо тук му е убягвало от погледа. Искал е да накаже Текаре и да я прогони от живота на владетеля Мацумае. Но се е нуждаел от някого, за да бъде сигурен, че Текаре ще задейства лъка.

— И това е било работа на Венте — осъзна Сано. — Скарала се е с Текаре и я е подмамила да хукне след нея по пътеката.

Хирата се удиви.

— Значи японско-айну заговор.

Двама души от различни култури, исторически във вражда, бяха обединили усилията си. Интересите им се бяха пресекли в едно убийство. Сано беше наясно какво означаваше това за тях.

— Значи сега, освен владетеля Мацумае имаме да убиваме още двама души — рече Фукида. — С кого ще се разправим най-напред?

Сано съпостави непосредствеността и добротата на Венте към Рейко с безсърдечното лукавство на Гизаемон.

— Не мисля, че планът е бил идея на Венте. По-скоро ми се струва дело на Гизаемон. Според мен той е главният в техния заговор — Гизаемон бе и подстрекателят на войната, сега, когато владетелят Мацумае бе извън строя, той бе и основният противник на Сано. — Спирам се на Гизаемон.

— Това може да се окаже проблем — отбеляза Хирата с тона на главен васал, чийто дълг бе да се противопоставя на погрешните решения на своя господар. — Гизаемон е трудна цел, добре охраняван от войници. Нещо може да се обърка. Случи ли се, ще загубим шанса си да се разправим с Венте.

— Жената няма да ни затрудни. Трябва да премахнем първо нея — предложи Фукида.

— Добре — съгласи се Сано, докато си мислеше колко странно бе да обсъждат кое убийство да извършат първо, делово и безпристрастно, все едно решаваха какво да си поръчат за ядене на някоя сергия за хранене. Хрумна му, че повече никога няма да яде. Дори да успееха да поразят и трите мишени, едва ли щеше да им остане много живот, преди войниците да ги обградят и да ги посекат. — Нека бъде Венте.

— Последвайте ме — рече Хирата.

Той се плъзна по земята под двореца. Сано разчиташе, че главният му васал знае къде отива; вероятно бе в състояние да долови енергията на местните жени. Останалите запълзяха след него, макар и не тъй ловко. След като се бяха придвижвали толкова дълго, че вече бяха натъртили колене и лакти, Хирата внезапно спря. Той посочи първо нагоре, а после — към решетката в основата на най-близката стена. Приближи я, надзърна през нея и я блъсна с рамо. Дървената решетка падна. Мъжете предпазливо излязоха навън и се озоваха в градината пред женските жилищни помещения. Войниците си подвикваха един на друг, но наоколо не се виждаше никой. Сано и хората му хукнаха нагоре по стъпалата, от там през вратата и нататък по коридора. Сано чу наложниците да разговарят на родния си език. Маруме спря пред една плъзгаща се врата, открехна я леко, надзърна вътре и кимна на останалите. Всички нахлуха в стаята.

Скупчени една до друга, жените бяха коленичили със зяпнали татуирани уста, втренчени в Сано и хората му. Той разпозна древния им страх от японците. В стаята цареше погром — наоколо бяха разхвърляни дрехи и вещи, от ямата с огъня имаше разпиляна пепел върху рогозките, наоколо се виждаха обърнати мебели и отломки от потрошен стан. Жените толкова си приличаха, че Сано трябваше да ги огледа внимателно. Забеляза скорошни синини, кървящи устни и отекли очи, но онази, която му трябваше, не беше сред тях.

— Издирваме Венте — рече той. — Кажете къде е, и ще ви оставим на мира.

Най-възрастната — жена с красиво лице — отвърна нещо кратко. Плъхът преведе:

— Венте замина.

— Къде? — попита Сано, обзет от нетърпение.

Жената заговори отново и Плъха я последва:

— Напусна крепостта. Взе шейна, кучета и храна — тя посочи Сано и върху лицето на Плъха се изписа изненада. — И съпругата ви.

— Рейко? — нетърпението на Сано премина в недоумение. — Защо?

От устата на жената се изсипа цял водопад от думи.

— Не знае — рече Плъха. — Никоя от наложниците не знае. Но Рейко и Венте поели на дълъг път. Взели храна за няколко дни.

Сано поклати глава, опитвайки се да проумее станалото. Нещата се променяха твърде бързо. Какво бе накарало Рейко да се отклони от първоначалния си план и да поеме на далечно пътуване е Венте? Един от възможните отговори изпълни Сано е тревога.

— Може Венте да е излъгала, че Масахиро е жив… и е избягал от крепостта — предположи той. — Рейко е толкова отчаяна, че би повярвала на чудо, и твърде лесно може да бъде измамена. Би отишла на края на света е всеки, който според нея може да й върне сина.

— С всеки, в това число със заподозрян в убийство — отбеляза Маруме.

Щом схванаха думите на Сано, върху лицата на всички се изписа тревога.

— Възможно е Рейко да е попаднала на доказателства, които уличават Венте — рече Сано. — А може Венте просто да се е страхувала, че това ще стане. Каквато и да е истината, Венте вероятно е подмамила Рейко навън в пустошта, за да я накара да замлъкне завинаги.

Той не смяташе, че Венте би използвала открито физическо насилие срещу Рейко. Това не й беше в характера, както личеше от ролята й в убийството на Текаре. По-скоро щеше да отведе Рейко достатъчно далеч от града, за да не може да се върне сама, и после щеше да я изостави да умре в студа. Завоалираната жестокост на Венте изуми Сано. Само като си помислеше, че Рейко — тъй невинна и уязвима — бе сама с една убийца!

Жената извика нещо към Сано, махайки с ръце, за да привлече вниманието му. Прозвуча като предупреждение. Плъхът преведе:

— Казва, че съпругата ви и Венте са в опасност. Гизаемон знае, че са напуснали крепостта. Тръгнал е след тях.

Едно нещастие никога не идва само. Сега Рейко бе застрашена от двама убийци — животът й изцяло зависеше от великодушието на единия, а другият бе по петите й.

— Как е разбрал? Кога се случи това?

Жената взе да обяснява, а Плъхът преведе с тревога:

— Венте и Рейко тръгнали преди около три часа. Гизаемон дошъл тук точно преди нас. Търсел госпожа Рейко.

Сано осъзна какво се бе случило, докато той и хората му се опитваха да разкрият престъплението. Стражите в постройката за гости бяха дошли на себе си и бяха докладвали за бягството на затворниците. Гизаемон бе заповядал да ги издирят и бе потърсил Рейко в женските помещения.

— Попитал тези жени дали са я виждали — продължи Плъха. — Те отрекли. Венте ги била заклела да пазят тайна. Но той се досетил, че лъжат — жените посочиха към обърнатите мебели и разхвърляните дрехи. — Той побеснял и потрошил стаята. После забелязал, че Венте я няма. Попитал къде е. Като разбрал, че е заминала, се вбесил още повече. Бил жените, докато му признали, че Венте е отвела госпожа Рейко някъде надалеч.

Сано навърза останалата част от историята.

— Вероятно след убийството на Текаре Гизаемон е заповядал на Венте да си мълчи. Може би е смятал, че е в безопасност, защото е бил наясно, че ако обвини него, Венте ще уличи и себе си. Но когато се заех с разследването на убийството, сигурно е започнал да се опасява, че Венте ще се пречупи — сега вече Гизаемон едва ли се тревожеше толкова, че Рейко, Сано и другарите им са на свобода, по-скоро се чувстваше застрашен, тъй като Венте се бе изплъзнала от контрола му. — Той не може да й позволи да разправя на всички за ролята му в смъртта на Текаре; не може да рискува владетелят Мацумае да научи. Трябва да прикрие следите си, като извърши онова, което според него е трябвало да направи по-рано.

— Да отстрани Венте — заключи Маруме.

Сано осъзна какво означаваше това за съпругата му, и обзелият го ужас нарасна многократно.

— Като премахне Венте, Гизаемон не може да остави жив очевидец. Ако е с нея и види как Гизаемон я убива, Рейко ще съобрази защо го прави. Той няма да допусне тя да го издаде, а знае, че остави ли я жива, това е неизбежно. Ще я убие, ако Венте вече не го е сторила — за пореден път положението се бе променило драстично, както и плановете на Сано. — Трябва да стигнем до Рейко и Венте преди Гизаемон.

— Добре — рече Маруме. — Ще тръгнем след тях. Но какво ще правим с владетеля Мацумае? Да го оставим ли, или да убием първо него?

Отношението на Сано към владетеля Мацумае се бе променило в съответствие с новите обстоятелства. Владетелят Мацумае не беше убиецът на Текаре. И макар че Сано не беше склонен да му прости за всичко останало, в това число за смъртта на Масахиро, имаше причина да го остави жив. Помисли си за Венте и Рейко някъде там — в необятната снежна пустош на Езогашима. Той и хората му не притежаваха нужната екипировка, нито уменията да открият двете жени. Със сигурност щяха да се изгубят и да умрат от студ, преди да успеят да спасят Рейко, а и Гизаемон бе спечелил голяма преднина.

— Не — отвърна Сано, — няма да оставяме владетеля Мацумае, но няма и да го убиваме… поне засега. Той ни е нужен.