Лора Джо Роуланд
Окаеши (14)

13 глава

Утрото настъпи сиво и спокойно. Въздухът бе по-топъл, тъй като струпалите се над Фукуяма облаци бяха притъпили резеца му. Когато Сано, Хирата, детективите и Гизаемон поеха през терена на крепостта, пушекът от комините разстилаше в небето същия цвят. Сутрешната дрезгавина потапяше дървета и постройки в мрачно еднообразие. Снегът изглеждаше матов и рохкав, без блясък или сенки. Сано усещаше, че ще вали и още, долавяше мириса на сняг като прах, готов да вледенява, да потиска и да забулва.

— Как е ръката ви? — попита Гизаемон.

— По-добре — отвърна Сано, макар че го болеше, а шевовете горяха. — Как се чувства владетелят Мацумае?

— По-зле — грубите черти на Гизаемон бяха набраздени от тревога. — Идеята да го безпокоим точно сега никак не е добра. Съветвам ви да изчакаме.

— Не е възможно.

Разследването трябваше да продължи. Всичко зависеше от неговия край. Всяка отделна стъпка изискваше одобрението на владетеля Мацумае и Сано нямаше да допусне то да бъде възпрепятствано от Гизаемон, един заподозрян. Гизаемон сви рамене.

— Ваша грижа.

Той отвори една порта и ги въведе в малка гора резерват. През вечнозелените дървета и оголелите клони Сано съзря висока, четвъртита наполовина дървена постройка. От нея се носеха пронизителни писъци.

— Владетелят Мацумае надзирава своите ястреби. Държи ги ето там — поясни Гизаемон.

Той въведе Сано и Хирата в постройката. Заляха ги гръмки писъци. Сано видя трийсетина хищни птици, завързани за прътове — грамадни орли и по-малки ястреби и соколи. Някои от тях пищяха непрестанно, извитите им човки се отваряха и се затваряха, а очите им гледаха свирепо. Други бяха с кожени качулки на главата. Стояха тихо и неподвижно. Размахваха се огромни крила, раздвижвайки въздуха, наситен с острия мирис на птичи тор и зловонието на гнило месо.

Владетелят Мацумае стоеше в средата на помещението и ругаеше трима самураи.

— Тези птици са мръсни. Зарязали сте драгоценните ми ястреби!

Мъжете смирено мълвяха извинения. Гизаемон се приведе към ухото на Сано и поясни приглушено:

— Пазачите бяха заети да охраняват пристанището, и то по негова заповед. Откакто онази жена умря, сега за пръв път обръща внимание на ястребите си.

— Вие двамата, почистете мястото незабавно! — нареди владетелят Мацумае, сочейки към мъжете.

Самият той изглеждаше занемарен също като птиците. Мустаците и бакенбардите му бяха прорасли в неугледна брада, косите му бяха дълги и сплъстени. Беше облечен в дрипав кожух, а кожените му ботуши бяха протрити и кални.

— А ти ми помогни да огледам ястребите.

Двамата самураи се заеха да пометат птичия тор, перата и нечистотиите. Третият последва владетеля Мацумае, който се отправи към Сано.

— Какво искаш? — попита рязко Мацумае.

Сано с тревога забеляза две светли точки в очите му — едната от собствената му душа, а другата от духа, който го бе обсебил.

— Да ти кажа какво възнамерявам да свърша днес.

— Много добре — рече владетелят Мацумае със сговорчивост, която Сано прие с недоверие. — Можем да говорим, докато оглеждам ястребите си.

Пазачът метна плътно парче плат върху един загладен сив сокол и вдигна птицата от кола, на който бе кацнала. Тя се опита да клъвне владетеля Мацумае, докато той преглеждаше ноктите, клюна, очите и перата на хищната птица.

— Почисти тези нокти — нареди той. — Превържи счупените пера. Тя е подаръкът ми за шогуна. Трябва да е съвършена.

Вероятно бе забравил, че е изпаднал в немилост, задето не бе пращал дарове на шогуна. Сано усещаше в него бдителното заплашително присъствие на Текаре. Пазачът върна ястреба на пръта му. Владетелят Мацумае хвърли на сокола малка мишка от една кофа, пълна с умрели гризачи, и той я погълна тутакси.

— Бих искал Хирата сан да разговаря още веднъж с езо — рече Сано. — Молим за разрешението ти да отиде в техния стан тази сутрин.

Гизаемон измърмори под нос:

— Най-накрая някой да потърси убиеца там, където трябва.

— Имате го — рече владетелят Мацумае, докато той и пазачът се боричкаха с един ястреб, който се съпротивяваше под парчето плат и надаваше писъци. Миг по-късно заговори отново, този път с настоятелния глас на Текаре, изпълнен с подозрение: — Защо му позволяваш да преследва сънародниците ми?

Той отвърна със собствения си глас:

— Може сред тях да са убийците ти.

— Но може да са и сред твоите хора. Ще ги оставиш ли да се измъкнат безнаказано?

— Не, любима моя — владетелят Мацумае се държеше ту като мъж, ту като жена. — Просто искам да съм сигурен, че няма да пропусна нищо.

Сано слушаше ужасен. Сега владетелят Мацумае не само говореше с езика на Текаре, той разговаряше с нейния дух, почти изцяло подвластен на неговите желания.

Гизаемон прошепна:

— Предупредих ви — той нареди на трима стражи да отведат Хирата в стана на езо и добави: — Създаде ли някакви неприятности, тутакси ви пращам в Далечния север.

— Вземи със себе си Маруме и Плъха — обърна се Сано към Хирата.

Хирата замина със своя ескорт. Сано каза:

— Владетелю Мацумае, моля за позволението ти моята съпруга да посети твоята.

— Съветвам ви да откажете — обади се Гизаемон.

— Тъй ли? — владетелят Мацумае стържеше с нож мръсотия изпод ноктите на един ястреб. — И защо?

— Госпожа Рейко може отново да се опита да избяга. Трябва да седи заключена в стаята си, където можем да я наблюдаваме.

— Тя ми обеща, че ще се държи прилично — рече Сано.

— При все това идеята не е добра — настоя Гизаемон. — Госпожа Мацумае е в траур. Едва ли би приела с охота да се притеснява, оказвайки внимание на неканена гостенка.

Тревогата му за госпожа Мацумае прозвуча на Сано по-скоро като извинение, за да не допусне среща между двете жени, отколкото като искрено съчувствие за опечалената.

— Може компанията на съпругата ми да разведри госпожа Мацумае — каза Сано.

— Едва ли — възрази Гизаемон. — По-добре забрани това посещение, почитаеми племеннико.

Сано се запита дали Гизаемон не се бе досетил, че Рейко му съдейства в разследването на убийството и възнамерява да изкопчи сведения от госпожа Мацумае. Подозрението му към Гизаемон нарасна.

— Какво мислиш, любима моя? — попита владетелят Мацумае и отвърна с гласа на Текаре: — Смятам, че идеята е добра — после отново със собствения си глас обяви: — Ще дам разрешение на госпожа Рейко да посети съпругата ми.

Сега Сано се запита дали той… или Текаре… подозираха, че госпожа Мацумае е замесена в убийството.

Съсредоточен в сокола, който преглеждаше в момента, владетелят Мацумае не прояви никакви видими признаци, които да помогнат на Сано да се ориентира.

— Чичо, само се погрижи през цялото време до нея да има стражи.

— Твоя воля.

Помръкналият поглед на Гизаемон подсказваше колко неприятно му е да бъде командван дори от своя племенник, а камо ли от някакъв си дух.

Птиците вече бяха по-спокойни. Само най-голямата — великолепен орел със златисто оперение — продължаваше да надава крясъци. Владетелят Мацумае нахлузи ръкавица на лявата си ръка и подсвирна. С мощен мах на крилата си орелът се озова върху юмрука му. Владетелят Мацумае го възнагради с умряла мишка. Сано си помисли колко варварски изглежда този древен спорт — обучаването на ловни соколи. Откакто преди около единайсет века будизмът се бе установил в Япония, ловуването бе изпаднало в немилост, защото будисткото учение забраняваше яденето на месо. Повечето самураи отглеждаха соколи просто в знак на почит към древната традиция. Но Езогашима бе безкрайно далеч от съвременното японско общество. Тук кървавият спорт процъфтяваше. Сано проявяваше обаче повече интерес към един друг вид ловуване — издирването на убиеца.

— Какво друго възнамеряваш да правиш? — попита владетелят Мацумае.

— Двамата с детектив Фукида ще огледаме мястото на убийството — отвърна Сано.

— Това е загуба на време — изсмя се язвително Гизаемон. — Там вече няма нищо за гледане.

— Все пак искам да погледна — Сано се запита какво ли бе онова, което Гизаемон не искаше да установят.

— Не възразявам — владетелят Мацумае развърза въжето, с което орелът бе вързан за пръта му. — И аз — прозвуча като ехо и гласът на Текаре. С рязко движение владетелят Мацумае оттласна орела от юмрука си. Той се издигна и закръжи наоколо, а останалите птици подновиха крясъците си и запляскаха с криле, все едно му завиждаха за свободата. — Нещо друго?

— Молба от страна на езо — рече Сано. — Молят за разрешение да организират подобаващо погребение на Текаре.

— Погребение? Да я заровят в земята? — възкликна владетелят Мацумае ужасен. — Да ми я отнемете! — той сключи ръце, все едно обгърна любимата си. — Тленните й останки са единственото, което имам от нея. Как можеш да искаш от мен да се разделя с тях?

— Езо казват, че погребението ще й помогне да премине в света на духовете — рече Сано. — Тогава ще престане да те обсебва.

— Но аз не искам тя да отива в друг свят, не искам да ме напуска!

Владетелят Мацумае размаха ръце. С едната удари орела, който прелиташе покрай него. Объркан или изплашен, той изкряска и се устреми право към Сано.

— Внимавайте! — викна детектив Фукида.

Орелът се озова тъй близо до Сано, че той видя искрящите петънца в златистите му очи. Приведе се рязко и почувства как крилата му го бръсват по главата. Владетелят Мацумае се засмя гръмко. Орелът на няколко пъти се сниши рязко, връхлитайки Сано, който успя да го избегне. В същото време соколите се разкряскаха. Фукида погна птицата с викове. Тя се стрелна към него и после отново към Сано. Вдигнал ръце, за да се предпази от ноктите й, Сано рече:

— Едно погребение може да разкрие истината около убийството на Текаре.

— Глупости — започна владетелят Мацумае, а после произнесе с гласа на Текаре: — Чакайте, господарю, той може да се окаже прав.

— Но аз не искам ти да отиваш в света на духовете, любима моя. Не искам да ме напускаш!

— Няма. Едно погребение не може да ме откъсне от вас. Искам да разбера кой ми отне живота.

Събрал молитвено ръце, владетелят Мацумае възкликна в празното пространство:

— Обещаваш ли?

— Да. Сега остави почитаемият дворцов управител жив, за да свърши онова, което е започнал.

— Добре, любима моя.

Владетелят Мацумае вдигна къс месо и подсвирна. Орелът кацна на юмрука му, погълна месото и прибра криле. Сано изпита облекчение и в същото време удивление, че току-що го бе спасил един дух.

— Погребението ще бъде извършено утре сутринта — заяви решението си владетелят Мацумае. — Междувременно дворцовият управител Сано ще продължи разследването си. Чичо, отведи го на местопрестъплението.

Гизаемон се навъси, недоволен, че за пореден път му бе натрапена чужда воля.

— Добре, дворцов управителю Сано — Този път победи, говореше тонът му. — Да приключваме с тази работа.

 

 

Пътят до мястото на убийството започваше отвъд задната порта на крепостта, спускаше се надолу по хълма през няколко групи скупчени едно до друго дървета и минаваше по една отъпкана пътека, която по-нататък поемаше в две различни посоки. Едното разклонение продължаваше да се спуска по хълма към града. Другото поемаше по един хребет, ограден от голи дървета. Следвайки Гизаемон по него, Сано видя океана, сив и мрачен, наподобяващ кована стомана.

— Не че и аз не бих искал да се отърва от онзи труп в постройката за чаена церемония, но не биваше да споменавате за погребение пред моя племенник — рече Гизаемон. — Това винаги го разстройва.

— Можеше да ме предупредиш — отвърна Сано.

— Следващия път ме послушайте, когато ви кажа да стоите далеч от него.

Пътеката пое нагоре и навлезе в гора, която бе тъй гъста, че закриваше изцяло гледката към Фукуяма. Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от случаен птичи крясък. Сано имаше чувството, че се е озовал в самото диво сърце на Езогашима, и трудно можеше да повярва, че се намира на кратко разстояние пеша от цивилизацията.

— Какво е дирила тук Текаре?

— По-нататък има горещ извор. Жените от крепостта обичат да се къпят там.

Гизаемон отново задъвка клечка от сасафрас. Освен аромата на подправката Сано долови в дъха му възкисел мирис. Вероятно Гизаемон имаше проблеми с храносмилането и лавърът успокояваше неразположението в стомаха му.

— И изминават целия този път извън крепостта заради една баня? — попита Сано, озадачен от този странен според него обичай.

— През зимата сгряването на вода отнема много време. Но из цяла Езогашима има извори, които по естествен път се пълнят с гореща вода през цялата година. Когато искат да се изкъпят, жените идват тук. Няма нужда да чакат ваната да се затопли. А и водата в тях е лековита.

Свеждайки поглед към покритата със сняг пътека, Сано видя, че двамата с Гизаемон стъпват върху чужди, по-малки следи. Очевидно изворът се използваше често, макар че от крепостта до него се стигаше пеша, а времето беше студено. Вече долавяше влагата и топлината му, както и лекия мирис на сяра.

— Къде е бил поставен пружиненият лък? — попита Сано.

— Там горе.

Гизаемон спря и посочи към едно място в гората, където от няколко паднали дървета бяха останали само нащърбени пънове. Намираше се по права линия от пътеката и от него се откриваше добра видимост.

— Връвта, опъната през пътеката, е била завързана ето там — поясни Гизаемон и посочи един бор от другата страна.

Сано и Фукида огледаха ствола на дървото. После отидоха до мястото, където е било оръжието на убийството. Снегът там изглеждаше непокътнат, ако не се смятаха няколкото дребни следи от животни.

Гизаемон рече:

— Надявам се, че сте удовлетворени. Казах ви, че само си губите времето.

Сано и бездруго едва сдържаше разочарованието си. Беше се надявал да открие някаква следа, която да подпомогне разследването му. Щом се върнаха на пътеката и отново поеха пеша, Фукида попита:

— Къде е сега пружиненият лък?

— Владетелят Мацумае го нацепи с брадва и зарови парчетата. Трябваше някъде да си излее гнева.

Дотук с надеждата да огледат оръжието на убийството за някакви следи. Сано попита:

— Къде е бил намерен трупът?

Гизаемон направи още двайсетина крачки. Сано и Фукида го последваха и спряха до него. Гизаемон се ухили:

— Точно където сте застанали.

Сано сведе поглед и в съзнанието му изплува образът на жената, която сега бе положена в постройката за чаена церемония. Текаре лежеше с разпилени черни коси на земята, застлана с борови иглички и шума. Тялото й не бе съсухрено, а младо, силно и жизнено. Лицето й не се разлагаше, а бе гладко и красиво. Кръвта от раната й проблясваше тъмночервена, прясна, покапала по пътеката между трупа и мястото, където Текаре се бе препънала във връвта. Образът бе тъй жив, че Сано почувства същността на жената, страстна и буйна. Примига и видението изчезна. Усети, че се взира в голия сняг.

— Паднала е на това място — поясни Гизаемон. — Била е доста силна, за да стигне чак дотук, преди отровата от стрелата да я убие.

— Кой е открил тялото й? — попита Сано.

— Говорите с него — отвърна Гизаемон.

„Все пак се добрахме до нещо“, помисли си Сано.

— И как се случи така, че точно ти си намерил Текаре?

— Същата сутрин владетелят Мацумае поиска да бъде с нея. Не я открихме в женското крило. Леглото й бе непокътнато. Търсихме я из цялата крепост, но от нея нямаше и следа. Аз водех групата стражи, които проверяваха тази пътека.

— Защо точно твоят отряд се е отправил насам?

Гизаемон сви рамене:

— Просто късмет, предполагам.

Но човекът, открил трупа, често се оказваше убиецът. Може би Гизаемон е знаел къде да намери Текаре, защото именно той й е заложил пружинения лък. Може би е искал да се озове пръв на мястото, за да провери дали капанът му си е свършил работата. В случай че убийството бе негово дело, това обясняваше защо толкова се стараеше да попречи на Сано… или на Рейко… да открият някакви улики. Но ако не беше, тогава Гизаемон представляваше важен свидетел.

— Разкажи ми какво видя, когато откри Текаре — рече Сано.

— Пружиненият лък, хлабавата връв… — Гизаемон посочи към мястото, където ги бе намерил. — Стрелата на земята, където я е захвърлила, след като я е изтръгнала от тялото си. Кървавата диря, водеща до тялото й.

— Наоколо имаше ли някой друг?

— Поне аз не видях — Гизаемон изгледа Сано с презрение. — Убиецът може да е заложил капана по всяко време, преди тя да се появи на пътеката. Това е преимуществото на пружинения лък. Не е нужно да си там, за да повалиш своя дивеч.

— Някои убийци обичат да гледат как жертвите им умират — отбеляза Сано.

— Ако е било така, може да е гледал и да си е отишъл много преди аз да пристигна — рече Гизаемон. — Тялото на Текаре бе вкочанено. Умряла е още през нощта.

Обстоятелствата около убийството безпокояха Сано.

— Ти спомена, че освен Текаре и други жени използват този извор?

— Точно така.

— Тогава капанът може да е бил заложен за някоя от тях.

— Възможно е — съгласи се Гизаемон, — само дето тя обичаше да идва тук през нощта. А и какво значение има? Дори и мишената да не е била Текаре, пак трябва да откриете нейния убиец.

— Така е — съгласи се Сано, но всъщност това беше от значение.

Ако Текаре не е била набелязаната жертва, значи предишният ден е бил пропилян в излишни разпити, свързани с нея. Ако действителната цел на убиеца е била друга жена, тепърва трябваше да открива нови мотиви, заподозрени и улики. И което беше по-лошо — ами ако убиецът не е имал предвид конкретна жертва? Ако е бил като ловец, на когото му е все едно кой точно елен ще прониже, стига да има улов? Как би могла логическата детективска работа да разкрие едно такова извършено напосоки престъпление?

Все пак Сано смяташе, че ако не установи друго, най-добре е да действа, изхождайки от постановката, че набелязаната жертва е била Текаре. При цялата враждебност и силни страсти, които Текаре бе разбунила, тя изглеждаше идеалната мишена за убийство.

А мъжът до Сано представляваше идеалният заподозрян.

— Откъде знаеш, че Текаре е обичала да се къпе в горещия извор през нощта?

— Въпрос на осведоменост.

— А може би си запознат с навиците на Текаре, защото си я наблюдавал, преследвал си я, дебнал си я като дивеч в гората.

— Пак ме нарочихте, нали? — възкликна ядно Гизаемон. — Казах ви, че не съм убил Текаре. Но като ви бива толкова в изграждането на теории, обяснете ми тази: Защо ми е да убивам жената, която владетелят Мацумае обича? За мен той е най-важният човек на света — върху лицето му се изписа горда яростна нежност. — Как бих могъл да му причиня болка?

Сано не разполагаше с отговор. Това бе най-слабият момент в подозренията му срещу Гизаемон. Гизаемон се изсмя.

— Така си и мислех. Може би сега ще ми повярвате, когато ви казвам, че убиецът на Текаре е от местните.

— Ако ти повярвам, това ще ти послужи за основание да поробиш местните и да превземеш Езогашима.

Гизаемон подмина намека на Сано, че е виновен и че пренасочва вината за убийството върху невинни хора, за да избегне наказание.

— Те са хитри, безчестни хора. Пълна противоположност на самураите — Фукида завъртя очи и погледна Сано — те бяха срещали твърде много самураи, които представляваха позор за Пътя на воина. — И не уважават японските закони. Ако някой от техните наруши правилата им, те се оправят помежду си по свой начин. Така са постъпили и с Текаре.

— Императрицата на Снежната страна? — повтори Сано. — Жената, предлагала услуги на мъже срещу подаръци и после изоставила съпруга си, за да дойде в града като любовница на японци?

Язвителен присмех сгърчи подобната на пергамент кожа около очите на Гизаемон.

— Както виждам, Хирата сан си е поговорил с търговеца на злато. Трябва да се вслушате, почитаеми дворцов управителю. Това ще ви отведе при убиеца.

— Урахенка? — попита Сано, спомняйки си младия езо и неговото страстно твърдение, че обичал жена си, че искал тя да се върне при него и че бил пристигнал в град Фукуяма да я спаси. Бе заявил гневно, че не е убил съпругата си, но отказът му звучеше по-правдоподобно, преди търговецът на злато да обрисува Текаре в лоша светлина.

— Не е той. Урахенка няма властта да действа самостоятелно. Говоря за главатаря.

— А на него пък защо му е да убива Текаре? Тя е била шаманката на селото. Той е искал да я върне обратно за доброто на племето.

— Ако му вярвате, ще ви продам горещия извор да си го носите в Едо — Гизаемон се обърна и пое надолу по пътеката, откъдето бяха дошли. — Не, целта му е била да я накаже.

— За какво? — докато крачеше редом с Гизаемон, Сано се почувства изгубен в тази земя с непонятни обичаи.

— За всичките й прегрешения. Езо вярват, че шаманката поддържа селото в хармония с космоса. Ако е добро момиче, съдбата е благосклонна. Ако ли не, духовете им пращат болести, глад и смърт. Текаре е нарушила природното равновесие. Единственият начин то да бъде възстановено е бил чрез нейната смърт. Затова езо е трябвало да я убият, което е било дълг на техния главатар.

Сано се навъси. Главатарят Аветок му бе направил впечатление на открит и честен човек, но не беше изключено да е сбъркал в преценката си, тъй като не познаваше местните. Може би си ги представяше като диваци, чиито мотиви и взаимоотношения бяха далеч по-проста, отколкото на японците. Може би твърде прибързано бе решил, че са неспособни на измама и притворство. Криеха ли някакви тайни зад бариерата на културните различия? Проумяването на същността им можеше да се окаже решаващо за разкриването на престъплението, но Сано разбираше сънародниците си много добре. Гизаемон се държеше като войник примамка, отклоняващ врага по фалшива следа.

— Ти каза, че Текаре е нарушила природното равновесие. Тук ли го е сторила? Причинила ли ти е някакви неприятности? — попита Сано.

Както вървяха надолу по пътеката, Гизаемон изсумтя. Може би искаше да покаже, че една обикновена езо е твърде незначителна, за да му създаде грижи.

— Не си знаеше мястото в този свят. Но това не беше моя работа. Беше си грижа на варварите. И техният главатар се разправи с нея.

Опитът да бъде притиснат Гизаемон бе като опит да бъде прикована към дъска змиорка, която във всеки един миг успява ловко да се изплъзне. Сано отбеляза:

— Ти май знаеш доста за езо.

— Така си е редно. По-голямата част от живота си съм прекарал на тяхна територия.

— А това предполага, че знаеш как да си служиш с техните оръжия — рече Сано, — като например с пружинения лък.

Гизаемон спря на мястото, където бе минавала опънатата през пътеката връв. На грубоватото му лице се изписа гняв.

— За последен път заявявам — не съм убил тази жена. За ваше добро е да престанете да ми приписвате убийството. Когато на владетеля Мацумае му омръзне да ви чака да разкриете престъплението и ви прати на смърт, не ми казвайте, че не съм ви предупредил.

Без да допуска да бъде сплашен или отклонен от целта му, Сано попита:

— Къде беше в деня на убийството на Текаре, преди тя да задейства капана?

— Далеч от нея. И няма как да докажете, че не е вярно.

— Използвал ли си някога пружинен лък?

В тона на Гизаемон се прокрадна снизхождение:

— Ако искате да научите нещо за този лък, нека ви обясня. В използването му няма никакъв майсторлък. Там е цялата работа. Не е нужно да си добър стрелец. Просто го слагаш, нагласяваш го в нужната посока и опъваш връвта. После се отдалечаваш и чакаш. И в един момент…

Той заби юмрук в дланта си.

— Всеки с малко сила и ум в главата може да уцели. Дори и жена.