Лора Джо Роуланд
Окаеши (13)

12 глава

— Какво ви се е случило? — попита Хирата, когато стражите върнаха Сано в постройката за гости.

Докато дворцовият управител обясняваше, те се сгушиха край мангала с дървени въглища заедно с детективите Маруме, Фукида и Плъха. С напредването на нощта в помещението ставаше все по-студено. Рогозките, които покриваха стените, се издуваха от пристъпите на ледения вятър. Разтревожен повече за Рейко, отколкото за себе си, Сано попита:

— Има ли някакви новини за съпругата ми?

Чувство за безпомощност заплашваше да го повлече в черния водовъртеж на отчаянието. Той се надяваше, че поне разследването на убийството бележи някакъв напредък.

— Разпита ли търговеца на злато?

— Да — отвърна Хирата. — Сигурно ще се зарадвате да научите, че той се оказва доста сериозен заподозрян.

— Какво разбра от него?

— Като начало има куп причини да убие Текаре. Признава, че й е бил ядосан, защото го е изоставила заради владетеля Мацумае. Второ, алибито му за нощта на убийството е твърде неубедително — поясни Хирата. — Дори и да е истина, че си е бил вкъщи, когато Текаре е умряла, не е изключено да е заредил пружинения лък предварително. Освен това е странен образ с особен вкус към смъртта — Хирата описа трофеите, които Дайгоро колекционираше. — Може да се окаже, че Текаре е била последната му придобивка.

Всичко това звучеше обнадеждаващо, но Сано съзря проблем.

— Кога точно разговаря с търговеца на злато?

— Преди два-три часа.

Сано запозна Хирата и останалите с теорията си за извършеното срещу него нападение.

— Ако Дайгоро е бил с теб по това време, няма как да се е промъкнал в крепостта и да ме е нападнал.

— Не е било нужно той лично да хвърля ножа — отбеляза Хирата. — Дайгоро признава, че има шпиони в крепостта. Подозирам, че неколцина от васалите на Мацумае му дължат пари и се разплащат с информация. А може и с други услуги, като например да премахнат човека, който разследва извършено от него престъпление.

— Моето убийство би било достатъчно голяма услуга за опрощаването на всякакъв дълг.

Сано видя как стрелата на подозрението се отклонява от чичото на владетеля Мацумае и се насочва към войниците му, които също бяха имали възможност да го премахнат.

— Това не е всичко, което успях да науча — продължи Хирата. — Според търговеца на злато тук не са обичали особено Текаре.

Той описа нейните амбиции, начините, по които се бе възползвала от мъжете и после ги бе изоставяла, ревността, която бе пораждала и сред японците, и сред езо, и неприятностите, които бе предизвиквала навсякъде.

— Не че вярвам на всичко, изречено от Дайгоро, но това би могло да обясни в известна степен защо някой би желал смъртта на Текаре.

Сано се замисли над новата информация за жертвата на убийството.

— Императрицата на Снежната страна. Питам се как така е станала шаманка. Ако наистина е била постоянен източник на неприятности, значи си е била създала врагове и в крепостта.

— Може да е прилагала същите номера и на васалите на владетеля Мацумае, с които е прилъгвала миньори, рибари и търговци — предположи Фукида.

— Ако е така, те не биха имали нужда от заповедта на търговеца на злато за премахването й — рече Сано.

— Колко васали на владетеля Мацумае живеят в крепостта Фукуяма и околността? — попита Хирата.

— Твърде много — отвърна Сано, виждайки как броят на потенциалните заподозрени започва застрашително да нараства.

— Ще трябва да разпитаме всички — рече Хирата.

— Което никак няма да е лесно, докато се намираме под техния надзор.

Сано се запита колко ли щеше да продължи това разследване. Щеше ли да успее да разреши случая, преди търпението на владетеля Мацумае да се изчерпа и да отстъпи пред лудостта му?

Пристигнаха слуги, които донесоха вечеря, и хората му се нахвърлиха върху блюдата с неистов апетит.

— Хич не е лошо — отбеляза Маруме. — Какво е?

— Кнедли с корени от лилия — поясни Плъха, докато поглъщаше лакомо храната си. — Задушена сьомга, приготвена с папрат, чесън и подбел. Вино от просо. Традиционни ястия на езо. Дори най-високопоставените японци тук са принудени да ги ядат поне през част от времето, иначе са обречени на глад. Продуктите от Япония не стигат.

Сано хапна, за да съхрани силите си, макар че изобщо не беше гладен. Още един ден бе отминал, а той все още не бе открил сина си. Предстоеше му дълга, тягостна студена нощ. Къде ли беше Рейко?

В този момент чу как външната врата се отваря, и долови в коридора гласовете на стражите и боричкане. На прага се появи Окимото, който въведе в стаята Рейко. Сано въздъхна с облекчение, но се стъписа от външния й вид. Съпругата му носеше палто от еленова кожа и твърде големи за нея ръкавици и ботуши. Беше изцапана с кал, косите й бяха разрошени, а очите й проблясваха диво.

— Намерихме я да се крие в бараката за въглища — обясни Окимото. — Внимавайте повече да не напуска стаята, предупреждавам ви!

Капитанът бутна Рейко към Сано и си тръгна. Сано я пое в обятията си. Тя трепереше от студ и страх. Той я настани да седне до един от мангалите и сложи купичка с греяно вино в ръцете й, които трепереха тъй силно, че трябваше да й помогне да отпие. Избърса изцапаните й със сажди страни с платнена кърпа. Постепенно виното възвърна цвета им.

— Къде бяхте? — попита детектив Маруме.

— Толкова се притеснявахме за вас — добави Фукида.

— Отидох да търся Масахиро — отвърна тя, тракайки със зъби.

Което не бе изненада за Сано, но въпреки това той бе разстроен.

— Не биваше да го правиш. Владетелят Мацумае заплаши да ослепи неколцина от войниците, ако не те заловят. Хората му толкова се страхуват от него, че направо обезумяха. Можеше да те убият.

Рейко заговори през него, все едно не бе чула думите му.

— Разбрах какво се е случило с Масахиро…

И тя ги заля със своя трескав и несвързан разказ за това, как синът им пристигнал във Фукуяма и как войниците на владетеля Мацумае убили придружителите му.

— Прислужницата ги е видяла. Но една от наложниците езо твърди, че е жив, там в кулата.

Сано бе удивен, че все пак Рейко бе успяла да открие къде се намира синът им. Дори и след девет години брак нейната смелост, способности и късмет не преставаха да го изненадват. И слава на Небесата, Масахиро беше жив!

— Но не можах да се добера до него — продължи Рейко с треперещ глас. — Кулата се охранява. Стражите ме видяха и се втурнаха да ме преследват — тя задърпа Сано с трескав поглед. — Трябва да отидем при Масахиро. Не можеш ли да ни измъкнеш от тук?

Самият той отчаяно копнееше да спаси сина им, особено след като вече знаеше къде се намира и колко близо е. Искаше му се да си проправи път до кулата с голи ръце. Но вместо това обясни на Рейко колко ограничена бе свободата, с която разполагаше, и й описа сложното положение, свързано с владетеля Мацумае.

— Една-единствена погрешна стъпка може да го тласне отвъд. Способен е да убие всички ни. И тогава Масахиро ще остане пълен сирак в този ад.

Рейко кимна отчаяно, знаейки, че съпругът й казва истината.

— Най-доброто, което можем да сторим, е да разкрием извършителя на престъплението — рече Сано. — Може би тогава владетелят Мацумае ще си възвърне разсъдъка… или духът на Текаре ще го напусне, какъвто и да е случаят… тогава ще ни върне свободата — на нас и на Масахиро — и ще можем да се приберем у дома.

Рейко не попита кога може да стане това, нито изрази несъгласие. Седеше напълно неподвижна, затиснала уста със свити юмруци, с блуждаещ поглед. Сано чувстваше отчаянието й, както и усилията й да се владее, за да не му бъде в тежест. Смутени, че стават свидетели на мъката й, другите мъже се измъкнаха безшумно от стаята, оставяйки ги сами. Той виждаше, че съпругата му може всеки миг да рухне психически. Трябваше да й вдъхне някаква надежда и да измисли нещо, което да я отвлече от мисълта, че синът им е затворен наблизо — недостъпен и кой знае в какво състояние.

— Рейко сан, чуй ме — рече той.

Тя отпусна ръце и отправи към него тъй преливащ от болка поглед, че Сано едва намери сили да не отвърне очи.

— Колкото по-бързо разреша случая, толкова по-бързо всичко ще се оправи. Имам нужда от помощта ти.

— Помощ?

Единствената дума, която изрече, говореше, че тя няма какво да му предложи, и изразяваше учудването й, че Сано може да очаква от нея да се вълнува от разследването в такъв момент.

— Да — отвърна Сано. — Винаги си ми помагала при трудни случаи. Помниш ли какво стана, докато се женехме? И как сватбеното ни тържество бе провалено от убийството на любимата наложница на шогуна?

Рейко гледаше така, все едно настоящите й тревоги бяха заличили напълно щастливите спомени от миналото.

— Ти искаше да ми помогнеш да разкрия убиеца. Аз не ти позволих, защото смятах, че разследването на убийства не е женска работа и че от теб няма да има полза — Сано се усмихна: мисълта за онази млада, дръзка, страстна Рейко сгря сърцето му. — Е, стана ясно колко малко съм знаел. Ти доказа, че не съм прав.

Стори му се, че трагичното изражение на Рейко се промени от почти недоловима, призрачна усмивка. Насърчен от този действителен или въображаем знак, че думите му бяха стигнали до съзнанието й, той продължи:

— Без теб нямаше да разреша онзи случай, нито другите, които последваха. Независимо от бедите или опасностите нищо не бе в състояние да съкруши смелостта ти, готовността ти да отидеш, където грабва, и да свършиш необходимото. Винаги можех да се осланям на теб.

Сано взе ръцете й в своите. Те бяха свити в юмруци, сковани и ледени.

— Мога ли и сега да разчитам на помощта ти?

Рейко извърна поглед. Сано усети в нея същото, което бе изпитал, когато смяташе, че владетелят Мацумае е убил сина му — изкушението да се предаде, липсата на сили да продължи напред. Долови обаче и упорития дух у Рейко, който отказваше да приеме поражението. След един дълъг миг тя промълви:

— Какво искаш да сторя?

Сано почувства облекчение.

— Преди да влезеш, с Хирата обсъждахме какво сме научили досега за убийството. Изглежда, Текаре е имала доста врагове. Някои от тях вероятно са тук, в самата крепост. Съществуват няколко възможности, които трябва да се разследват, и на теб със сигурност ще ти провърви повече, отколкото на мен.

Рейко вдигна очи към съпруга си. Той с удовлетворение забеляза проблясващия в тях интерес.

— Жените?

— Да — отвърна Сано. — Те са познавали Текаре и вероятно ще са по-склонни да разговарят с теб, отколкото с мен.

Това бе силата на Рейко като детектив — умението й да се сближава с жените, свързани по някакъв начин с престъплението, и да ги предразполага така, че да извлича от тях най-съкровени факти. Тя каза:

— Вече знам, че японките мразят наложниците езо. А може и самите наложници да не са се погаждали помежду си — природното й любопитство се съживи. — Ако някоя от тези жени е убила Текаре, ще го разбера.

— Хубаво — рече Сано със съзнанието за неистовото усилие, която тя правеше заради него и сина им.

— Но как ще говоря с тях, като съм затворена тук?

Това изглеждаше незначителна пречка в сравнение с останалите, които вече бяха преодолели заедно.

Сано отвърна:

— Още утре ще ти осигуря някакъв начин.