Лора Джо Роуланд
Окаеши (25)

24 глава

— Кой уби Текаре? — попита настоятелно владетелят Мацумае.

Докато Урахенка и главатарят спореха, за Сано бе ясно, че единият от тях е невинен и е решил да се пожертва, но не знаеше кой. Даде си сметка, че в тази игра на живот и смърт му оставаше една последна карта, а времето изтичаше неумолимо.

Хирата заяви с неохота:

— Мисля, че онзи ден, когато отидохме на лов за елени, Урахенка се опита да ме убие. Ако някой от тях е виновен, това е той.

„Това е карта, която Хирата е запазил за себе си, помисли си Сано, вероятно защото не е бил сигурен в намеренията на Урахенка, нито във вината му. Просто я изигра в полза на главатаря“. Но главатарят изглеждаше слисан, докато Урахенка изгледа Хирата с признателност и произнесе нещо, което очевидно означаваше: „Аз бях“.

— Достатъчно — обади се Гизаемон. — Не ни е нужно повече. Да го екзекутираме и да се свършва.

Преди Сано да позволи това да се случи, трябваше да реши кой е невинен и кой не.

— Защо да не оставим човека да се изкаже?

Владетелят Мацумае залитна, стисна глава с две ръце и изстена. Запрепъва се из склада, като замалко не стъпи в огъня. Личността на Текаре отново го бе завладяла. Чертите й се отпечатаха върху неговите. Те пламтяха от гняв към Урахенка:

— Значи ти си ме убил, съпруже?

Гласът представляваше странна смесица от тембъра на Текаре и на владетеля Мацумае. Когато говореше на местния език, изтъняваше, а щом преминеше на японски, ставаше плътен и нисък, подобен на мъж, като и в двата случая изразяваше неверие.

Това не беше възможно физически. Сано гледаше изумен. Но беше факт. Макар че хората му изглеждаха не по-малко слисани от самия него, местните жители не бяха изненадани — беше им се случвало и по-рано. Урахенка обаче се сви ужасен, лицето му пребледня. Очевидно духът, който бе обсебил владетеля Мацумае, за първи път се обръщаше лично към него.

— Текаре?

— Да, аз съм. Как си могъл да го сториш?

Урахенка седеше безмълвен, парализиран.

— Отговори ми!

Когато той се подчини, гласът на Текаре възкликна недоверчиво, а гласът на владетеля Мацумае попита настоятелно:

— Защо ти е било нужно да се отървеш от нея?

Урахенка отговори и върху двете лица, слети в едно, се изписа потрес. Текаре попита троснато нещо на местния език, а владетелят Мацумае възкликна:

— Сестра й! Убил си я, за да можеш да се ожениш за сестра й?

Сано бе искрено озадачен. Ето мотив, за който не бе подозирал. Макар й вече наясно, че местните са свързани помежду си, той никога не бе допускал любовна връзка между този човек и приятелката на Рейко. Явно Рейко също.

Урахенка заговори отново, този път предизвикателно. Текаре започна да му крещи тъй яростно, че заглуши по-слабия глас на владетеля Мацумае. Гизаемон каза:

— Пита го как може да е влюбен в сестра й, след като тя е просто една досадна и невзрачна мишка. В сравнение с Текаре не струва нищо. Текаре е шаманката, най-красивата жена във всички племена. Как би могъл да желае Венте вместо нея?

Сано се запита дали това не бе поредната му грешна преценка за местните, тъй като бе решил, че те са твърде безхитростни, за да се замесват в заплетени връзки както японците. Прелюбодеянието вероятно бе обичайно за всички култури и сигурно предизвикваше едни и същи емоции у потърпевшите.

Текаре взе да ругае Урахенка.

— Казва, че я е измамил — преведе Гизаемон. — Нарушил е брачния им обет. Жалък долен лъжец.

Владетелят Мацумае грабна камшика от капитан Окимото и зашиба Урахенка. Бодлите раздраха плътта на варварина, който се сви и заеквайки взе да обяснява нещо.

— Не й харесват извиненията му, че се е държала с него пренебрежително и че го е изоставила заради японски мъже — преведе Гизаемон.

— Не стоварвай вината върху Текаре! — кресна владетелят Мацумае. — Не ме е грижа, че си искал сестра й да ти топли леглото през нощта!

Докато Текаре се гневеше, той посочи към Урахенка, поклати яростно глава и удари гърди с отворена длан. Ти беше мой съпруг. А аз никога не се отказвам от нещо мое. Сано нямаше нужда от превод, за да разбере. Урахенка извика нещо в отговор на съпругата си, самият той вбесен. Затова трябваше да те убия. Явно мотивът му е бил същият, какъвто би бил за всеки японски съпруг в неговото положение.

— Как смееш да я наричаш уличница? — изкрещя владетелят Мацумае, докато налагаше Урахенка, който продължаваше с опитите си да се оправдава. Гласът на Текаре стана пронизителен.

— Ядосва се, защото по думите на мъжа й Венте била тъй добра, тъй добродетелна, всичко онова, което Текаре не е — обясни Гизаемон. — Урахенка казва, че когато главатарят решил да дойде във Фукуяма и да я отведе у дома, Урахенка не я искал. Възнамерявал да я убие, затова бил дошъл — той хвърли тържествуващ поглед към Сано: — Изглежда, наистина е той.

Сано също започваше да мисли така. Може би, ако се бе задълбочил в личните взаимоотношения на местните, рано или късно щеше да разкрие Урахенка. Може би тогава всички тези хора нямаше да умрат, може би владетелят Мацумае нямаше да обяви война. Но беше егоистично да чувства вина и угризения заради себе си. Трябваше да бъде доволен, че справедливостта възтържествува.

Владетелят Мацумае сграбчи Урахенка за брадата.

— Кажи ми как го извърши! — откъм Текаре се разнесе нисък отровен напев. — Преди да те убия, кажи!

Урахенка изглеждаше толкова ужасен, че би предпочел да умре на мига, отколкото да рискува да разгневи още повече съпругата си. Започна да говори. Владетелят Мацумае превеждаше думите на себе си, все едно се опитваше да им повярва… или да разчопли собствените си рани.

— Измъквал си се тайно от стана всяка вечер. Чакал си я близо до крепостта да излезе. Следвал си я по пътеката до горещия извор — той изхлипа. — Хрумнало ти е да й заложиш капан.

Владетелят Мацумае хвърли камшика и заблъска Урахенка с юмруци. Двамата с Текаре закрещяха, докато техните личности, гласове и езици се сляха:

— Убиец! Ти ми отне живота. Открадна моята любима! — после завършиха в един глас: — Сега ще умреш и ти!

Изпаднал в истерия, владетелят Мацумае извади меча си.

— Отведете го на терена за екзекуции! Аз лично ще го обезглавя!

— Е, това беше — заяви Гизаемон, удовлетворен и успокоен.

Сграбчи въжетата, с които бе овързан Урахенка, омота ги около юмрука си и дръпна, принуждавайки го да стане на крака. Урахенка не се възпротиви; имаше мрачното изражение на човек, чиято съдба е решена окончателно.

— Той не е казал нищо, което да потвърждава вината му — възрази Сано, макар че Урахенка бе направил самопризнания.

— Всичко свърши, почитаеми дворцов управителю — рече Гизаемон. — Време е да признаете, че допуснахте грешка.

Главатарят, който наблюдаваше разпита със стоическа сдържаност, сега попита нещо. Владетелят Мацумае отговори на местния език. Гизаемон се засмя и преведе:

— Моят племенник отказва да отмени войната. Не го е грижа, че е подвел варварите да смятат, че ще го стори. Иска всички те да споделят наказанието на техния съплеменник.

Аветок поклати глава, победен, но не изненадан като Сано, че владетелят Мацумае отказва помирение. Стаята се изпълни с кикота на Текаре. Тя се присмиваше на главатаря, докато гласът на владетеля Мацумае отекваше като ехо на нейния:

— Толкова си жалък, толкова слаб! Когато бях малка, не ме защити от японците, които ме насилиха. Беше твърде страхлив, за да се бориш за правото ни да управляваме собствената си земя!

Капитан Окимото дръпна въжетата на главатаря, принуждавайки го да се изправи на крака, готов да го поведе към неговата смърт. Сега бе моментът Сано да изиграе последната си карта, да нанесе един последен удар в опит да разкрие истината.

— Текаре! — викна той. — Чуй ме!

Тя и владетелят Мацумае вилнееха срещу съпруга й:

— Ти ми отне възможността да се поправя. След като аз трябваше да умра, сега е твой ред!

— Урахенка не е единственият мъж, обруган от теб, който е искал смъртта ти! — заяви й Сано.

Владетелят Мацумае вдигна меча си:

— Няма да чакам специална церемония за екзекуцията. Ще те убия сега!

Сано се хвърли напред и го задържа. Войниците сграбчиха Сано и го дръпнаха назад. Той се бе вкопчил във владетеля Мацумае, който взе да се съпротивява, опитвайки се да се освободи. Сано видя една-единствена ярко пламтяща светлинка в очите на владетеля Мацумае — съзнанието на Текаре. Когато тя се озъби, лицето на владетеля Мацумае придоби изцяло нейния образ, а тялото му стана меко и гъвкаво, все едно принадлежеше на млада жена. Сано с изумление си даде сметка, че пипа призрак. Когато Текаре се измъкна от хватката му, ръцете му бяха като опърлени от силата й. Той се освободи от войниците и застана между Текаре и Урахенка.

— Махни се от пътя ми! — нареди тя.

Владетелят Мацумае повтори като ехо думите й на японски. Ръката му размаха меч към Сано.

— Дай си сметка, че няма доказателства за вината на съпруга ти — рече Сано. — Истинският убиец може да е някой, когото пренебрегваш.

Войниците отново се хвърлиха към него, хванаха го и го издърпаха по-далече от Урахенка. Но Текаре се навъси, най-накрая заинтригувана.

— Пренебрегвам ли? Кого?

— Намираш се в него — рече Сано.

Текаре вдигна веждите на владетеля Мацумае изненадана. После сведе поглед към мъжкото тяло, което бе обсебила, и се разсмя:

— Не ставай смешен! Владетелят Мацумае беше влюбен в мен — тя вдигна ръка и го погали по лицето. Жестът й предизвика смут сред двамата любовници, обитаващи едно тяло. — Той ме боготвореше.

— В началото — съгласи се Сано, — докато не си почнала да го унижаваш.

— А кой казва, че съм го унижавала?

— Ето това — Сано извади книгата, която носеше със себе си. — Дневникът на владетеля Мацумае. Вътре се разказва истината за връзката му с теб. Слушай — той взе да прелиства дневника, като четеше отделни пасажи:

„Виждам как другите мъже гледат Текаре. Отвръща ли им с усмивка? Дали погледите им не се задържат твърде дълго върху й?“

Войниците свалиха ръце от Сано и се заслушаха като омагьосани, все едно гласът на господаря им говореше чрез него, а той самият бе придобил властта на владетеля Мацумае. Но Гизаемон попита рязко:

— Откъде се сдобихте с това?

— От стаята на владетеля Мацумае.

Сано забеляза колко изненадан изглеждаше Гизаемон. Нима не си е давал сметка за отношенията между племенника му и Текаре? Или просто не е знаел, че владетелят Мацумае си е водил дневник? Но в този момент Сано не се вълнуваше от възможния мотив за убийство според Гизаемон.

„Моите най-лоши страхове се превърнаха в действителност — продължи той, прелиствайки дневника. — Видях Текаре и младия войник. Смееха да се съвкупяват буквално пред очите ми, все едно не бях там! Тя ми се усмихна, докато лежах там безпомощен и ужасен“.

— Но това беше просто игра — Текаре изглеждаше изненадана, че владетелят Мацумае се е засегнал. — Ревността го възбуждаше. На него му харесваше.

— Не и според това — Сано продължи да чете:

„Разбеснях се пред нея. Заплаших я, че ако не се държи пристойно, ще я върна в племето й. Но тя ми отвърна, че ако го сторя, повече няма да я видя. А и аз знам, че заплахите ми са напразни. Завися изцяло от нейното благоволение. Звучи ли ти като човек, който е харесвал играта ти?“

— Той ме обичаше — но този път Текаре бе потресена и разколебана.

— По собствените му думи:

„Сега се страхувам и ненавиждам Текаре толкова, колкото и я обичам. Тя ми направи черна магия, която ме превърна в жалко подобие на самия мен. Трябва да я унищожа, преди тя да ме е съсипала напълно“.

— Той не би ме наранил — Текаре се втренчи в ръцете на владетеля Мацумае, докато ги свиваше и разпускаше, все едно не можеше да повярва, че той ги бе използвал срещу нея. — Не е възможно.

— Ти не си имала над него онази власт, която си смятала, че имаш. Ето какво казва той — Сано продължи да чете:

„През нощта лежа и замислям нейната смърт. Може би трябва да сложа отрова в храната й. Или да заредя скришом пружинен лък на пътеката, по която минава“.

Сано наблегна на тези последни думи, после повтори: да заредя скришом пружинен лък.

Войниците замръзнаха слисани. Очевидно нито за миг не бяха допускали нещо подобно. Те се обърнаха към главатаря Аветок, който слушаше така, все едно разбираше думите на Сано и не беше изненадан. Погледът на Хирата се изпълни с надежда.

— Говорите глупости! — отсече Гизаемон.

— Не може да бъде! — възкликна с негодувание Текаре. — Владетелят Мацумае не е писал този дневник!

— Не е нужно да ми вярваш. Нека попитаме него — Сано извика: — Владетелю Мацумае, там ли си?

Текаре се скова, все едно я бе пронизала светкавица. Лицето й стана безизразно. В очите й просветна втори, едва забележим пламък.

— Какво ще кажеш в своя защита? — обърна се Сано към владетеля Мацумае.

Мъжкият външен вид и стойката се възвърнаха, но преди да успее да отговори, владетелят Мацумае кресна на себе си с гласа на Текаре:

— Този дневник твой ли е?

Той погледна боязливо дневника в ръцете на Сано, все едно го беше страх, че ще го ухапе.

— Да.

— Ти ли си писал тези неща?

— Да… не — заекна той.

— Кое от двете? — попита Сано, а в това време Текаре възкликна:

— Толкова ли си ме мразел?

— Не! Просто бях объркан, драсках си разни безумни идеи. Обичах те с цялото си сърце!

— Замислял си да ми заложиш капан. Така ли е?

Погледът на владетеля Мацумае бе изпълнен със страх, насочен към самия него.

— Аз… не знам.

— Разбира се, че не е — заяви рязко Гизаемон, обръщайки се към Сано: — След като е загубил разсъдъка си от скръб по любимата си, след като ви е позволил да разследвате убийството й, как можете да го обвинявате?

— Хората могат да обезумеят не само от скръб, а и от чувство за вина.

Сано си бе задавал въпроса, дали владетелят Мацумае не е търсел начин да уталожи угризенията си, като накаже другиго за собственото си престъпление. Текаре се наведе, заплашвайки мъжа, когото притежаваше. Двата духа вътре в него създаваха илюзията, че са разделили тялото му на две отделни физически цялости.

— Как така може да не знаеш? Ти ли си моят убиец?

Владетелят Мацумае отстъпи в напразно усилие да избяга от нея.

— Искам да кажа… не си спомням!

— Съвсем съзнателно си забравил, че си убил Текаре, защото не си искал тя да научи — според Сано тази теория звучеше не по-малко смислено от всичко, което се случваше в Езогашима. — Страхувал си се от онова, което може да ти стори, ако разбере.

В израз на презрение Гизаемон изплю клечката за зъби към Сано. Но чертите на Текаре се изкривиха от ярост, която замаскира образа на владетеля Мацумае.

— Ти си бил!

Владетелят Мацумае се дръпна ужасен от враждебността вътре в него, но се спъна.

— Не съм аз, любима! Не бих могъл, никога не бих…

— Ти ли ме уби?

— Не! — заяви владетелят Мацумае, но волята му се прекърши и отрицанието му прозвуча неуверено.

Сано го призова:

— Бъди доблестен самурай. Поеми отговорност за действията си. Незабавно прекрати това безумие!

След като не можеше да убие владетеля Мацумае със собствените си ръце, щеше да го принуди да извърши ритуално самоубийство.

Владетелят Мацумае обсипа с плесници собственото си лице. Гласът на Текаре продължи да бълва хули.

— Ти си ми отнел живота! Убиец!

Юмруците на владетеля Мацумае го заблъскаха по гърдите, по корема. Докато всички гледаха потресени, той падна и взе да се гърчи, а духът на Текаре запищя:

— Ще платиш за живота ми със своя собствен! Умри!

Той сключи ръце около собственото си гърло и почна да се души, като в същото време блъскаше глава в пода. Взе да се гърчи и да приритва, давейки се в отчаяни опити да си поеме въздух.

— Спрете го! — изкрещя Гизаемон към войниците и се втурна да помага на племенника си. — Преди да е сложил край на живота си!