Лора Джо Роуланд
Окаеши (28)

27 глава

След една безкрайна нощ слънцето изникна иззад хълмовете на Фукуяма кръгло и огненочервено на фона на бледото небе, набраздено от ръкойки виолетови облаци подобно на огромен боен флаг. Вън от крепостта главите на посечените местни жители стърчаха замръзнали върху копията. Вътре запаленият в главния вътрешен двор огън вече тлееше сред димяща пепел. Казармите бяха пълни с войници, които спяха непробудно след нощното пиршество. Навсякъде цареше тишина, сред която Езогашима бе застинала в равновесие на ръба на войната.

В крилото за гости Хирата се промъкваше предпазливо през безмълвния мрак, обгърнал постройката. Тренираните му сетива компенсираха липсата на видимост. Едва доловимият звук от собственото му дишане се отразяваше от стените и изграждаше звукова картина на празния коридор. Той пристъпваше безшумно. Спря пред помещението на стражите и усети ударите на сърцата им — бавно ритмично пулсиране, което означаваше, че са заспали на поста си. Не бяха чули проведения шепнешком разговор между Сано, Хирата, Рейко и детективите, продължил цяла нощ. Сега представляваха лесна мишена.

Хирата безшумно отвори вратата им. От мангалите с дървени въглища струеше окадена топлина. По-скоро почувства, отколкото видя, четирите човешки фигури, свити неподвижно на пода. Доближи на пръсти всеки един от мъжете, притисна пръст в шията му и изпрати силен поток от енергия. Спящите стражи потънаха в по-дълбок сън. Пулсът им се забави до границата, необходима за изтласкване на кръвта до отделните части на тялото им. Щяха да останат в несвяст няколко часа. Хирата прибра мечовете им — по един къс и един дълъг от всеки — и бързешком се върна в стаята, където го чакаха другарите му.

— Първа мисия осъществена — докладва той и подаде оръжията.

Сано, Маруме и Фукида извадиха дългите мечове от ножниците и внимателно огледаха остриетата на светлината на маслената лампа.

— Ще свършат работа — отбеляза Маруме.

— Крадците не придирят — рече Фукида.

Рейко протегна длани към Хирата. Той положи върху им един кинжал. Лицето й бе сурово и безпощадно. Побиха го ледени тръпки. Беше виждал това изражение и по-рано у едни самураи, дошли в крепостта Едо да изпълнят няколко вендети срещу свои врагове. Но досега не го беше виждал изписано върху лицето на жена.

Детективите излязоха от стаята. Плъхът ги последва с неохота. Хирата, Сано и Рейко изостанаха. Сано се поклони на Хирата:

— Милион благодарности за преданото служене.

Думите му притежаваха тържественост, която говореше, че изказаната признателност се отнася не само за настоящия момент, а и за всичките им общи години на господар и васал. Беше ги изрекъл, защото можеше да не му се удаде друга възможност.

— За нищо — отвърна Хирата с разпаленост, която подсказваше, че няма да се провалят в своята мисия, няма да умрат, но и никога повече няма да говорят за това. В гърлото му заседна буца. Неспособен да погледне Сано или Рейко, се поклони и тръгна да посрещне съдбата, която бе дошъл да дири в Езогашима.

Рейко и Сано се озоваха сами, може би за последен път. Сано рече:

— Не е нужно да го правиш.

— Трябва — отсече Рейко.

Видя как съпругът й я оглежда, за да открие някакви признаци на страх, но тя не изпитваше нищо подобно. Духът й се бе установил отвъд страха и скръбта в едно място на неподвижен съвършен покой. Тялото й бе оръжие за отмъщение, целеустремеността й — недосегаема за емоции.

— Не отивай сама — изрече Сано с умолителна настойчивост.

— Нали така решихме.

Всъщност решението бе на Рейко въпреки неговите енергични възражения. Гласът й бе спокоен и невъзмутим. Тя знаеше, че мисията, която си бе избрала, ще завърши с успех. Не се вълнуваше от онова, което щеше да й се случи впоследствие.

— Ела с мен — прикани я Сано. — Винаги сме работили добре заедно.

Думите му намекваха за престъпленията, които бяха разследвали в миналото, за опасностите, които бяха срещали и преодолявали, за цялата история на необикновения им брак.

— Работили сме добре и поотделно.

— Помня случаите, в които действаше самостоятелно, а аз се тревожех дали ще се върнеш при мен невредима.

Сегашният момент се сля с предишните. Дори когато Сано бе готов отново да възрази, Рейко каза:

— Ти си имаш твоя задача, аз — моя. Така трябва да бъде.

Той сведе глава, примирен.

— Рейко сан…

Сано подири думите, с които да изрази любовта си към нея, да отдаде дължимото на брака им в краткото време, което им оставаше. Рейко сложи пръст на устните си, за да го прикани да замълчи. Не можеше да му позволи да съживи емоциите й. Нуждаеше се от цялата си сила и концентрация, за да посрещне предизвикателствата, които я очакваха.

Сано хвана ръката й.

— Може да нямаме друга възможност.

— Ще имаме — отвърна Рейко с възвишена увереност.

Дори и да не преживееха този ден, двамата щяха да се срещнат отново… когато смъртта ги събереше заедно с Масахиро. Тогава щяха да разполагат с цяла вечност, за да си кажат всички неща, които не бяха успели да изрекат приживе.

— Значи сме готови да тръгваме — гласът на Сано бе смирен, но и изпълнен със сила, породена от собствената му целеустременост.

Присъединиха се към другарите си в преддверието. Хирата отвори вратата. Алената зора освети напрегнатите им сериозни лица. Рейко си помисли за годините на съвместна работа, които приключваха сега. Хирата се заслуша за миг и после обяви:

— Чисто е.

Излязоха от постройката един по един. Безмълвно поеха в различни посоки — Сано заедно с Маруме, Фукида и Плъха, а Хирата и Рейко поотделно — през снега, който изгряващото слънце бе оцветило в кървавочервено.

 

 

Крепостта се събуди. Опияняващият дъх на войната бе пропил въздуха, изтръгвайки войниците от пиянския им унес. Докато се приготвяха припряно, теглейки оръжия и провизии, те се боричкаха и си подмятаха шеги. Мястото бе основното бойно средище. Командири влизаха и излизаха и даваха заповеди на войниците. Заети с подготовката за нападението срещу най-близкото селище на айну, не осъзнаваха, че са под наблюдение.

Сано, Маруме, Фукида и Плъха бяха приклекнали зад един каменен фенер. Докато наблюдаваха оживлението в двореца, Маруме каза с приглушен глас:

— Твърде много войници около владетеля Мацумае.

— Трудно ще успеем да се приближим достатъчно, за да го убием — отбеляза Фукида.

— Тогава да се откажем — изхленчи Плъха.

Но Сано бе обзет от увереност, която произтичаше единствено от решимостта му.

— Един от нас все ще успее.

Последната част от плана му предполагаше убийството на владетеля Мацумае като наказание за смъртта на Масахиро. Сано, Маруме, Фукида, Хирата и Рейко щяха да се пробват, след като изпълнеха първоначалните си задачи.

— Кой да е първи? Приемам залагания — рече Маруме с пресилена веселост.

Всички бяха наясно, че ще бъдат заловени и убити, при това съвсем скоро, и той бе решил да се позабавлява през оставащата част от живота си.

Сано знаеше, че с уменията му в тайните бойни изкуства от Хирата щеше да излезе страховит убиец. Същото се отнасяше за самия него, за Маруме и за Фукида, след като бяха отхвърлили принудата на дълга и се бяха превърнали в отстъпници. Колкото до Рейко, дори Небесата не можеха да застанат между нея и човека, когото тя обвиняваше за смъртта на сина си.

— Шансовете са равни — рече Сано. — Но всичко по реда си.

Трябваше да разбере кой бе убил Текаре, и да проследи веригата от събития, довела до този момент. После щеше да накаже със смърт убиеца. Ако се окажеше, че е владетелят Мацумае — както си мислеше, — това щеше да улесни задачата му. Неговите предпочитани заподозрени бяха забранена зона, но един клон от разследването бе останал отворен — убийството на Люляк.

Той, Маруме, Фукида и Плъха крадешком поеха през терена на крепостта. Опитваха се да се възползват от заслона на камъни, дървета и постройки, но не можеше да избегнат всички открити пространства, които влизаха в обсега на наблюдателните кули. Веднъж доловиха стъпки, които приближаваха по пасажа, и успяха да се измъкнат през една врата точно преди да се появят войниците. За щастие те бяха твърде заети с подготовката за предстоящата битка, за да забележат присъствието на външни лица. Сано и другарите му пристигнаха пред постройката на прислугата, която се намираше непосредствено до женското крило. Скриха се зад един отрупан със сняг храст, за да преценят положението.

Прислужници излизаха навън, мятаха завивки по перилата на верандата, за да ги проветрят, и изпразваха нощни гърнета в кофите за нощните нечистотии. Войната не бе засегнала ежедневните им дейности.

— Някой ще ни види — прошепна Плъха. — Да се върнем в стаите си и тогава може би всичко ще бъде наред.

— Ако искаш да се връщаш, заминавай сам — сряза го Маруме. — Иначе млъквай!

Твърде голям страхливец, за да се отдели от тях, Плъха изстена и последва останалите до пристройката за прислужниците и от там във вътрешността. В широко пространство, разделено от бамбукови прегради, имаше около петдесетина жени, които се обличаха, бъбреха, миеха лицата си и решеха косите си. Щом зърнаха мъжете, те се разпищяха и се втурнаха да се прикрият.

— Всичко е наред — рече Сано, притеснен, че суматохата може да накара войниците да дотърчат. — Няма да ви сторим нищо лошо.

Жените продължиха да пищят тъй силно, че Плъха си запуши ушите с пръсти. Всички хукнаха да се крият, като бутаха прегради и разплискваха вода от легените. Маруме извади меча си.

— Млъкнете! — заповяда той. — Никой да не мърда!

Млади и стари, красиви и невзрачни, прислужниците паднаха на колене, притискайки се една в друга, и млъкнаха ужасени. Сано попита:

— Кой уби Люляк? Някой знае ли?

Не последва отговор. Щом отправеше поглед към някоя от присъстващите, тя извръщаше очи и поклащаше глава. Сано не можеше да прецени дали наистина не знаеха, или бяха твърде уплашени, за да говорят.

— Коя от вас бе най-близка с Люляк?

Единственото, което последва, бе ускореното им дишане. Стаята се изпълни с натрапчивия мирис на женска пот. Маруме заповяда:

— Говорете!

Сред прислужниците се разнесе яростен ропот. Те избутаха напред една по-възрастна жена с оредели прошарени коси и пълни, румени като ябълки страни. Тя изглеждаше не по-малко уплашена от останалите, но заговори смело от тяхно име.

— Люляк все се делеше. Смяташе се за нещо повече от нас и не търсеше приятелството ни.

Това съвпадаше с думите на Рейко за Люляк — момичето с големите мечти. Сано продължи настоятелно с въпросите:

— Разговаряла ли е с някого през последните дни преди смъртта си?

Вероятно с господарката Мацумае. Или с войниците — неприязън обагри гласа на жената, която добави: — Хора, които според нея можеха да й бъдат полезни.

— Изобщо каза ли нещо на теб или на другите прислужници?

Жената се озърна. Всички останали поклатиха глава, с изключение на една от тях — силно момиче с волеви черти, което изглеждаше като роднина на местните. Тя прошепна нещо на по-възрастната жена, която заяви: — Люляк казала, че готви нещо голямо. Била намерила човек, който да я отведе в Едо.

Можеше да е Рейко или пък някой друг… нейният убиец. Сано попита:

— Спомена ли кой?

Жената размени няколко думи с момичето със смесена кръв и после отвърна:

— Не. Люляк винаги разговаряше по този начин. Другите момичета не й обръщаха особено внимание.

— Видя ли Люляк вчера, преди да отиде при горещия извор?

— Да. Тя стана първа, което беше странно, защото си беше мързелива и вечно се успиваше. Каза, че искала да тръгне преди началото на погребението. Спомена, че имала важна работа.

Сано бе заинтригуван. Той се запита дали Люляк не бе отишла на среща със своя убиец.

— Не каза ли каква? Или с кого?

Прислужниците отново поклатиха глава. Сано усещаше как времето неумолимо изтича. Плъхът хвърляше боязливи погледи към вратата, а Маруме подсказа с очи на Сано, че е време да тръгват. Сано осъзна, че единственият човек, който можеше да му каже нещо за Люляк, бе самата тя, но тъй като бе мъртва, вместо нея трябваше да проговорят нещата, които бе оставила.

— Покажи ми къде спеше Люляк — нареди Сано.

Жената го поведе през жилищното помещение покрай дюшеци и завивки, все още разстлани по пода, между тоалетки с огледала, гребени, фиби и други женски дреболии, отворени шкафове с натъпкани в тях дрехи и обувки. Жената спря в един ъгъл на стаята. Мястото бе голо, без разхвърляни наоколо вещи.

— Няма нищо за гледане — тя отвори един шкаф, за да покаже на Сано празното отделение.

— Изпратихме всички вещи на Люляк на семейството й в града.

Сано се взря в тясното пространство, което изглеждаше твърде недостатъчно дори за един човек. Макар че биха могли да си присвоят мястото на Люляк, останалите прислужници не го бяха заели вероятно от страх, че ще ги застигне зла съдба. Сано видя едри сивкави кристалчета, разпръснати по пода, за да гонят злите духове. Разбираше защо Люляк бе копняла да напусне Езогашима, защо се бе опитала да се присламчи към Рейко. Но не намери никаква следа, която да сочеше към убиеца на момичето.

— Сега какво? — попита Маруме.

Лицето му отразяваше разочарованието, обзело Сано. Докато се опитваше да реши каква да е следващата им стъпка, Сано крачеше напред-назад в ъгъла на Люляк. Внезапно вниманието му бе привлечено от нещо, което зърна на пода. В една цепнатина между две дъски, малко по-голяма от останалите, се бяха събрали кристалчета сол. Сано спря и се вгледа. Едната от дъските бе по-къса, приблизително колкото ръката му. Той стъпи предпазливо на късата дъска и тя поддаде под тежестта му.

— Тайно скривалище? — попита Маруме заинтригуван.

— Надявам се.

Сано коленичи. Опита се да повдигне дъската, но не можа да мушне пръсти в цепнатината. Обърна се към прислужниците, които го бяха наобиколили да гледат.

— Донесете ми фиба една. Той я тикна в цепнатината и повдигна късата дъска. Отдолу между подовите греди откри празно пространство, в което имаше малка кесия от кафяв плат. Когато я извади, тя се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше, заради малките твърди предмети в нея. Сано изтърси в дланта си четири неравни, блестящи жълти бучки.

— Това злато ли е? — Маруме лапна една от тях, захапа я и обяви: — По моето скромно мнение на любител — да.

Прислужниците заахкаха благоговейно при вида на късчетата, чиято стойност надхвърляше целогодишната им плата. По-възрастната жена каза:

— Люляк винаги имаше хубави неща. Беше като катерица, все си ги криеше.

— Откъде може да се е сдобила с това злато? — попита Маруме.

— Мисля, че се досещам — Сано се обърна към жената: — Люляк познаваше ли Дайгоро… търговеца на злато?

Жената поклати глава, но момичето със смесена кръв я дръпна за ръката и й зашепна нещо.

— Казва, че веднъж видяла Люляк да разговаря с него в града.

Разследването на Сано се пренасочваше към разпитания от Хирата заподозрян. Досега не се бяха занимавали с него, защото бяха притиснати от времето, а и останалите заподозрени им се бяха сторили по-важни. Сега Сано направи връзка между Дайгоро и Люляк. Той претегли в ръка златните късчета, които тя вероятно бе измъкнала от търговеца. Дайгоро отново излизаше на преден план — нова възможност за Сано да разреши случая точно когато вече си мислеше, че е изчерпал всичките си възможности.

— Време е за разговор с Дайгоро — рече той.

— И аз за това си мислех — каза Маруме, — но как ще се измъкнем от крепостта?