Хървое Хитрец
Смоговци (4) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 4

За обитателите на Небостъргача и обитателите на Квартала и за това как едните не обръщаха внимание на другите

Цобра и Щефек бавно крачеха в сянката на училището.

Над тях се водеше неравна битка между Слънцето и Смога. Рахитичното късно есенно Слънце изведнъж прояви такова нахалство, че на няколко места проби щита на добрия стар Смог, който обаче скоро получи подкрепления от фабриките отвъд улица „Хайнзелова“.

Иначе училището приличаше на танкер с учителската стая на кърмата.

Танкерът плуваше сред Пешченица и имаше, което е съвсем необичайно за един танкер, хубаво футболно игрище, разположено по дължината му, както и три хандбални игрища, сместени по ширината му, лекоатлетическа писта, пътека за скок на дължина с трап и всичко това беше оградено с телена мрежа и жив плет.

Срещу училището се намираше Квартала, а в него всички къщи бяха малки, разхвърляни без план, като че ли някое разсеяно дете си беше играло с кубчета „Лего“. Повечето бяха неизмазани и мръсни, само тук-таме някоя фасада беше гримирана, главно със синя или жълта боя. Улиците в Квартала, които биха могли да се нарекат така само с голяма доза снизхождение, бяха тесни и криви и в тях рядко влизаха автомобили, а още по-рядко излизаха. Впрочем малцина от жителите му притежаваха коли, но затова пък те бяха в изобилие пред единствената сграда в Квартала, чието място въобще не беше тук и която стърчеше като носа на Дългоносия.

Това беше Небостъргача. Така поне го наричаха жителите на Квартала, и то не без основание, защото беше на девет етажа, което за тях беше неприлично високо, и се издигаше в северната му част, където дълго време пустееше строителна площадка, на която години наред плъховете играеха хокей на трева.

Не можеше да се каже, че жителите на Квартала и обитателите на Небостъргача се обичаха много. Не можеше да се каже и че се мразеха. Но би могло да се каже, че те просто не си обръщаха внимание, а когато едните случайно споменаваха другите в разговорите си, казваха „ония горе“ или „ония долу“.

Съвсем друго беше с децата. И тези от Квартала, и онези от Небостъргача посещаваха същия танкер, триеха едни и същи чинове, играеха на едно и също игрище и между тях нямаше някаква голяма разлика, като изключим това, че тия от Квартала имаха стари зимни палта, а ония от Небостъргача — нови, че по ония от Небостъргача всичко блестеше, а на тия от Квартала им пропускаха обувките, че ония от Небостъргача имаха минивелосипеди, а тия от Квартала — само крака, освен в някои по-специални случаи, а именно: децата, чиито родители бяха гастарбайтери^[1] в Геферето, бяха по-добре облечени, а някои имаха дори и прословутите минивелосипеди…

Майката на Врагецови беше в Западна Германия, а татко им — в гробището „Мирогой“. Те бяха седем на брой и не бяха чак толкова млади: всички заедно бяха общо на седемдесет и седем години. Колкото един солиден пенсионер! Що се отнася до половете, те бяха крайно неравномерно застъпени: шестима мъже и седмата — малката Маица, която участвуваше в посочените седемдесет и седем години само с три. Гледаше я съседката.

Останалите Врагецови се гледаха сами, дори и Буцо, който беше само на пет години, но най-вече Драгец, който със своите почти двайсет години беше вече истински старец и трябваше повече или по-малко да се грижи за всички: той беше главата на семейството и беше пряко отговорен пред майка си за хлапетиите, с изключение на Маица, която, както вече казахме, я гледаше съседката и затова няма да има честта да се появява твърде често в чудната и необикновена история на Врагецови.

Тяхната стара дървена къща беше мизерна дори за Квартала, а това е най-лошото, което въобще може да се каже за една къща. На човек му се струваше, че през нея бяха минали татари, след това хуни и авари, неколцина по-яки викинги, поне две орди на Сюлейман Велики и една по-малка СС-дивизия.

Навремето тя може би е била хубава къщичка. За това свидетелствуваше малката, доста странна веранда пред входа с два дървени стълба, които, както разправяха жителите на Квартала, се крепяха само благодарение на божията милост. Единственото нещо, което донякъде придаваше по-свеж вид на тая съборетина, бяха гълъбите, които отглеждаше Мацалото, един от малко по-големите Врагецови.

Впрочем, за да бъдем обективни, ще кажем, че край нея се намираха вече готовите основи на новата им къща, забъркани от бетон и западногермански марки. Запомнете добре това, защото Врагецови ще имат ужасни неприятности със строежа на новата си къща!