Хървое Хитрец
Смоговци (17) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Smogovci, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
egersegerdes (2016)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Хървое Хитрец

Заглавие: Смоговци

Преводач: Виктория Менкаджиева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Хърватски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: Роман

Националност: Хърватска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 15.07.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Жела Георгиева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1828

История

  1. — Добавяне

Глава 17

За това, как не само Цобра, а и хърватските народни носии много лесно преминават границата
smog21.png

Същата сутрин, но отново доста по на юг, Дългоносия и Дадо пазаруваха за новогодишните празници.

— По колко са яйцата, стрино? — попита Дългоносия една селянка.

— По динар и половина по-големшките.

— А малките?

— Пак толкоз.

— Че как така?

— Ей така, поскъпна бензинът.

— Че каква връзка има това с бензина? — попита Дългоносия. — Дадо, знаеш ли какво общо имат яйцата с бензина?

Дадо дълбоко се замисли, но наистина не можа да се сети.

Все пак купиха яйца по динар и половина (какво да се прави, драги господине, цените непрекъснато скачат, ние не сме виновни), а след това същата сцена се повтори, само дето Дългоносия смени обекта на учудването си.

Този път това бяха корените за супа.

— По колко са корените?

— По три динара, господине.

— Какво? Че завчера бяха по два и половина.

— Да — отвърна стринката, — ама захарта поскъпна.

Дългоносия мислеше да попита какво общо има захарта с корените за супа, но се отказа и примирено нахвърли в кошницата морковите, магданоза и всичко останало, а кошницата естествено мъкнеше Дадо.

— Сетих се — изведнъж каза малкият като наближиха рибарницата. — Това са може би захарни моркови.

— Глупчо — измърмори Дългоносия. — Няма захарни моркови. Може би искаше да кажеш захарно цвекло.

— Да, захарно цвекло — рече Дадо и се умърлуши заради невежеството си.

В рибарницата ниската, дебела продавачка свирепо сграбчи хубав, едър шаран и докато той се мяташе, с един добре премерен удар безжалостно му отсече главата.

Дадо се вцепени. Постоя известно време широко отворени очи, а после тихо каза:

— Да си ходим. Да си ходим.

— Нали трябва да купим риба — рече Дългоносия, който не беше видял убийството, защото гледаше в съвсем друга посока, към пъстървите.

— Хайде де си ходим — отново прошепна Дадо и така енергично дръпна баща си, че Дългоносия отстъпи, и тъй като всъщност беше по-интелигентен, отколкото изглеждаше, сигурно бе почувствувал, че се е случило нещо необичайно.

— Какво, лошо ли ти е?

— Няма повече да ям риба — решително каза Дадо пред рибарницата. — Рибите ги убиват…

— Слушай, Дадо — подхвана бавно Дългоносия, който знаеше, че тоя момент рано или късно щеше да дойде, но понеже живееха в града, беше дошъл по-късно. — Какво да се прави като ние, хората, сме едни отвратителни месоядци.

— Няма да ям повече месо — заяви Дадо. — Само картофи, салата, яйца…

— Ах, ти, лицемер такъв — прекъсна го Дългоносия. — Нали от яйцата се излюпват пилета.

Дадо се умърлуши.

Наистина, от яйцата се излюпват пилета.

Тогава какво ще яде? Ще умре от глад!

За да го разсее, Дългоносия насочи вниманието му към красивите народни носии, около които се трупаха чуждестранни туристи.

— Виждаш ли — каза той — сега ще купят нашите хърватски носии и ще ги отмъкнат през границата, кой знае къде и така, след няколко години няма да остане нито една…

Но Дадо не можа да осъзнае цялата сериозност на този проблем. Пред очите му беше все оня хубав, едър шаран на ешафода, който умря мълчаливо, с достойнство.

Ех, Дадо, Дадо, ако рибите можеха да говорят…

Тогава Дългоносия усети глад, но бързо го засити. Той тръгна от стринка на стринка, уж че купува сирене, а те режеха с големите си ножове малки парченца и му ги слагаха на ръката „да види господинът колко е вкусно“, но и след като стигна до края на дългата редица сергии, господинът все още не си беше купил сирене, нито пък имаше намерение да купува, но затова пък беше заситил глада си.

Слязоха от Долац и се качиха на трамвая. Една спирка седяха и Дадо се зачете в комикса, за който Дългоносия, подсмърчайки тъжно, бе отброил пет динара, но после стояха прави, защото, за голямо неудоволствие на Дадо, Дългоносия отстъпи общата им седалка на една мацка, която миришеше като шише одеколон и която така сладко се усмихна на Дългоносия, че той още половин час не можа да дойде на себе си.

— Трябва да бъдеш кавалер — обясни Дългоносия на Дадо.

„Кавалер, какво ли е това кавалер“ — питаше се Дадо и накрая стигна до извода, че това във всеки случай трябва да е някаква смахната личност.