Хървое Хитрец
Смоговци (29) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 29

В която се сбъдва отколешната мечта на човека

Както вече знаем, в приятелството на Цобра имаше и малка доза интерес, макар че листовете специална хартия, които му бяха необходими, трябваше да бъдат големи. Не мина много време и един ден Цобра изложи на стареца своето желание — достатъчно ясно, що се отнася до вида и качеството на хартията, но твърде неясно по отношение на крайната цел, за която щеше да послужи тя. Старият Папирус, който някога, много отдавна, имаше син като Цобра. (тоя син, след като поотрасна, завинаги изчезна някъде отвъд океана) и който през тия няколко дни се беше върнал в онова вече забравено време, прегърна момчето тъй, че кучето въпреки своята благодарност, имаше основание да прояви малко ревност, а що се отнася до хартията, нямаше никакви проблеми — старецът разтвори широко вратите на своята съкровищница.

Когато крилата бяха готови, Цобра след продължителен размисъл избра за опитен полигон покрива на училището. Цялата му надлъжна част откъм западната страна беше равна, като че ли създадена за писта, а освен това само пет метра под мястото, от което Цобра възнамеряваше да се отблъсне и да полети във въздуха, се намираше покривът на физкултурния салон, който също така беше равен. И нещо да се закучеше, пак нищо лошо не можеше да се случи.

Така си мислеше безумният изобретател!

* * *

През един топъл следобед, когато, измъчен от скука и глад, се влачеше по улицата, малкият дебел Буцо вдигна към небето пълните си с отчаяние очи с тайната надежда да открие там горе някакво свръхестествено същество, което да му хвърли нещо, естествено за лапане и…

… и наистина: на покрива на училището видя нещо средно между човек и птица, човекоптица, чудовище, изрод… което в същия миг размаха крила и Буцо почувствува, че то не само няма да му хвърли нещо за лапане, ами може да се случи точно обратното — той, Буцо, да бъде лапнат като мръвка от тая ужасна птица…

И се затича през Квартала, колкото го държаха дебелите му крачка, пищейки от ужас.

Но той не бе единствен. Както знаем, Слалома, бащата на Слона, следобед често гледаше с бинокъла си какво става у ближните му, така че и тоя път той беше един от първите свидетели на икаровската авантюра.

Той се втурна по стълбите на Небостъргача, защото нямаше нерви да чака асансьора, и хукна към Врагецови. Стигна у тях едновременно с Буцо и двамата съобщиха на най-големия брат, че Цобра се намира на покрива на училището, което не му направи особено впечатление. Едва когато Слалома му обясни, че Цобра не възнамерява да слезе по стълбите, а ако се съди по всичко, ще полети надолу, Драгец се паникьоса. Най-напред си помисли, че малкият е полудял, че може би има слаби бележки и иска да се самоубие… но докато тичаше към училището, видя големите крила и разбра, че безумният изобретател е отново в стихията си, само че в една непозната дотогава форма, и това съвсем не го успокои.

Викаха Драгец и Слалома, викаха жените, викаха хлапетата, молеха Цобра да се откаже, но момчето само се смееше и размахваше крила. Когато най-сетне се увери, че с тях всичко е в ред и че работят отлично, той се върна до средата на покрива, за да се засили.

В този миг у Драгец се пробуди предприемчивият дух на Врагецови и той с възможно най-голямата скорост се втурна към игрището зад училището, смъкна мрежата от едната врата, после се спусна към другата, откъсна и нея и успя да се върне пред физкултурния салон, над който, според приблизителните му пресмятания, трябваше да прелети безумният изобретател.

През това време Икар съвсем хладнокръвно още веднъж пресметна траекторията и напълно съсредоточен застана на стартовата площадка.

— Целият свят ще говори за мене — каза той тихо, но тържествено.

И се затича.

— Едно, две, едно, две — командваше той крилата си, които послушно се полюшваха от лекия ветрец.

Увеличавайки постепенно скоростта, той бързо стигна до мястото за отскок, отблъсна се силно и с отворени очи полетя в пропастта.

Долу, от улицата, се чу викът на тълпата. Това беше един-единствен оглушителен вик на ужас. А Икар летеше. Наистина летеше.

Отколешната мечта на човека се беше сбъднала.

Но за много кратко. И свърши там, където свършваше покривът на салона, по-точно един метър по-назад.

Драгец и Слалома, които здраво държаха двете мрежи, сложени една върху друга за по-сигурно, зърнаха първо едното, дясното крило, и зачакаха да се появи и лявото, но вместо него се показа един крак, после още един, след това за миг им се стори, че Цобра, който явно малко преди това бе изгубил лявото си крило, просто ще седне на ръба на покрива, но това се оказа само зрителна измама, защото ускорението все пак беше твърде голямо.

Еднокрилото момче се плъзна, извика и падна.

В мрежата.

Но не всичко мина така гладко. Когато Цобра тупна, паднаха и двамата мъже и изобретателят се намери на земята. Но мрежата все пак свърши работа — момчето само малко се понатърти, на Драгец също така нищо му нямаше, но той, за щастие, стоеше от оная страна, от която Цобра нямаше крило, за разлика от Слалома, който естествено стоеше от противоположната страна и затова крилото го перна по главата.

На другия ден един познат го попита защо има лейкопласт на главата, а известният футболен треньор Слалома отговори:

— Удари ме дясното крило.

— Проклети хлапаци — ядоса се познатият. — Взеха да посягат и на треньорите.

А какво стана с Цобра?

Какво ли… впрочем и сами знаете, че педагогическите методи на Драгец не се отличаваха нито с разнообразие, нито с особен финес.

— Друг път да знаеш — каза Драгец на Цобра. — Човек не може да лети със силата на мускулите си. Това е фантазия. Но има нещо, което може да лети само благодарение на човешката сила.

— Кое е то? — попита Цобра.

— Шамарите — отвърна Драгец.

И те наистина полетяха.