Хървое Хитрец
Смоговци (30) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 30

За най-голямата фалшификация в историята на едни залив

Гларусите кръжаха еднообразно и вяло. Очевидно, сред тях нямаше нито един Джонатан Ливингстън. У нито един от тия костенски ленивци не се забелязваше стремеж към съвършенство.

Опънаха палатките (учениците, а не гларусите) в едно малко, тихо заливче и тъй като мнозина от тях правеха това за първи път в живота си, временният им лагер не можеше да се похвали с някакъв казармен ред. Една палатка беше килната на една страна, втора — точно обратното, на друга, трета — на четвърта и пета страна, но това не смущаваше никого, а най-малко Фабиян, макар че неговата палатка беше опъната образцово, с окопи от всички страни като средновековен замък, а на предната й рейка имаше даже малко знаменце, което весело се развяваше от обедния ветрец.

Навремето, когато се бе вдигнал шумът около Триест, в една дъждовна нощ, някъде близо до Постойна, Фабиян трябваше в най-проливния дъжд да разваля палатката си и да я опъва наново половин метър по-надясно, защото в първоначалния си вариант не беше на една линия с останалите, а поручикът им имаше изключително чувство за симетрия. Оттогава Фабиян опъваше палатка много грижливо, независимо от това, къде се намира, та дори и на такова съвсем спокойно и идилично място.

След няколко уводни думи за разчленеността на нашия бряг, както и след кратките разяснения от политическо естество (как има хора, които биха искали той да е не само разчленен, но и разделен), учениците получиха пълната свобода да плуват до насита. Впрочем Фабиян не пропусна случая да спомене, че тук може да има и акули, но тъй като сам не вярваше в това, спокойно посвети цялото си внимание на една англичанка, която лагеруваше в същото заливче, недалеч от палатките на учениците и която не криеше възторга си от брадатия учител. Освен това тя изпитваше към него същите чувства, каквито сигурно е изпитвал лъвът към Андрокъл, защото веднага след пристигането им Фабиян беше извадил от петата й няколко игли от морски таралеж.

За щастие Фабиян знаеше малко английски и скоро двамата тихо си гукаха на една самотна скала, макар че опитното око можеше да забележи, че отпуснатият на пръв поглед Фабиян непрекъснато държи под око всеки ученик — и във водата, и на сушата. Но не стана нужда да се намесва.

Стигна се само до един инцидент, и то, когато Шилото набоде някакъв октопод и го сложи точно над главите на Мацалото и Дуня, които, излегнати по корем, спяха полу на слънце, полу на сянка, след което злобно извика: „Спасявайте се кой както може“.

Дуня моментално отвори очи и видя точно под носа си огромното чудовище, което протягаше към същия тоя нос гадните си, лигави пипала. При вика на Дуня Мацалото скочи и храбро ритна с крак чудовището. Фабиян също се сепна, но като видя, че става въпрос за един стар номер, отново седна до англичанката и така я погледна в очите, че тръпки я побиха, макар да беше много горещо.

А Шилото изчезна и се появи отново, чак когато теренът беше вече чист и духовете се бяха успокоили.

За да направи по-силно впечатление на англичанката, Фабиян й надрънка какво ли не, между другото и това, че е художник, много ценен и уважаван, с няколко самостоятелни и с още повече несамостоятелни изложби. Не очакваше тя да се хване на въдицата и затова, противно на волята си, трябваше да й обещае, че още същия следобед ще й нарисува заливчето — за вечен спомен, а когато тя отиде в палатката си, Фабиян взе да проклина собствената си глупост, но накрая все пак извика Мацалото, като не пропусна още в началото на разговора да изтъкне, че напълно съзнава крайно непедагогичния характер на молбата си. Мацалото го успокои и каза с покровителствен тон, че това може да се случи на всекиго, че на лъжата краката са къси и разни други мъдрости, които Фабиян изслуша с голямо самосъжаление, а после момчето седна на една скала, която англичанката не можеше да види от своята каравана, и след трийсетина минути рисунката беше готова.

Когато Фабиян я видя, подсвирна от възторг, но след това като истински познавач присви лявото си око и каза:

— Тук липсва нещо, драги мой.

— Може би искате да я пооцветя малко, а?

— Не — отговори Фабиян, — липсва подписът на автора.

Той взе флумастера на Мацалото и написа в десния ъгъл своето име и презиме.

Това беше най-голямата фалшификация в художествената история на заливчето.

— До гроб ще съм ти задължен — прошепна Фабиян. — Което обаче не означава — повиши глас той, — че вече няма да учиш по география. При мене няма привилегии… Но ще ти се отблагодаря… знам с какво, ще ти се отблагодаря с един прекрасен подарък.

И така Мацалото получи камък с древен отпечатък от риба, който Фабиян беше намерил близо до Делнице, а прочутият художник хукна към своята Жулиета. Миг по-късно от каравана с ливърпулски регистрационен номер се чу едно възторжено: „О-у-уу“.

Вечерта Фабиян седеше като Зевс на Олимп, висок и силен, със смешно венче на главата, изплетено от англосаксонската Хера, и беше в много особено настроение. Учениците естествено познаваха Видрич^[1], знаеха стихотворението „Роби“, а и героят му Елий Глауко и неговата робиня, русокосата варварка германка, не им бяха непознати, но стихотворението, което Фабиян издекламира сега, под трепкащата светлина на звездите, чуваха за първи път и това беше достатъчно то да се запечата за цял живот в младите им чисти сърца. Гърлата им се свиваха, стиснати от силата на Поезията, а младите им бедра тръпнеха в предчувствието на зрялата любов.

Стихотворението беше следното:

Отдавна изгряха звездите. — О, мила, излез от палата!

Виж, под колоните мраморни сенките спят посребрени

и сребърен месецът свети далече, от връх планината.

О, мила, обичана моя! Ела тук при мене!

 

Ела тук, където потокът сред вейки надвиснали пее

и в тънките стройни върхари звезда несравнима е скрита,

където роса се отронва, щом вятър среднощен повее,

където омаяна птица с крила от коприна прелита.

 

Ох, идвай!… Когато луната лъчи чародейни разлива!

Сияен елмаз ще проблесне на Твойто чело белоснежно,

на мойте гърди приютена главата ти пак ще почива,

главата ти дивна, която воалът обгърнал е нежно.

 

Ох, идвай! По белите друми отдавна спят сенки стаени

и сребърен месецът грее далече, от връх планината.

Ох, идвай, обичана моя! Ох, идвай при мене!

Прекрасни цветя ти оставих отвън пред вратата!

Още дълго след последния стих цареше мъртва тишина. Такова хубаво нещо не бяха чували досега нито учениците, нито красивото заливче. Впрочем най-хубавите стихотворения винаги липсват в ученическите христоматии, дявол знае защо.

Дори и англичанката, макар да не разбра нито дума, тихо подсмърчаше, чувствувайки, че се е случило нещо изключително. А Фабиян, като видя, че децата се натъжиха, а и за да угоди на своята Жулиета, прехвърли през ума си всички английски стихотворения, които знаеше, но тъй като в тая своя вехтошарница не откри нищо завършено, взе китарата и запя доста погрешно:

I am what I am

Popai is sailor man^[2]

— а накрая засвири като локомотив.

Този внезапен и доста неуместен обрат отначало стъписа учениците и англичанката, но скоро пак се възцари предишното весело настроение и в края на тая успешна литературно-музикална вечер и ливърпулчанката пееше:

„И поу стълбата нагоуре, и поу стълбата надоулоу…“