Хървое Хитрец
Смоговци (23) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 23

В която се разказва за големите грижи, които Загреб полага за болните деца, а също така и за смъртта на Щефек Врагец

Марина и Дадо останаха в болницата само два дни, но и това им беше предостатъчно за цял живот, както заяви Марина, когато родителите й дойдоха на свиждане.

Всъщност пръв пристигна Дългоносия, само няколко часа след като на децата им бяха промили стомасите и сега те вече лежаха в леглата — Дадо в една, а Марина в друга стая. Във всяка от тези стаи имаше по десетина легла, а почти на всяко легло лежаха по две деца.

Дадо — с някакъв дебел хлапак, в сравнение с който Буцо беше направо вейка.

Впрочем в ъгъла едно момче лежеше само.

— А оня? — попита Дългоносия санитарката. — Да няма някаква привилегия?

— А, не, това, знаете ли, е синът на един много голям…

— Баскетболист ли?

— Не, не баскетболист. На един, как да ви кажа…

— Добре, добре — рече Дългоносия. — Важното е да няма привилегии.

Сега за първи път виждаше какво е положението в детската болница на „Клайчева“ и реши още от първия си хонорар да отдели някой и друг динар за тая тъпканица.

На другия ден Марина и Дадо се срещнаха в коридора край витите черни стълби. Вече се чувствуваха добре, само дето бяха още малко зелени, но не яркозелени, а бледозелени и имаха кръгове, но под очите.

— Убиец! — викна Марина, щом го забеляза.

Дадо се смая.

— Че аз какво съм виновен — каза той. — Ти готвеше.

Ех, Дадо, Дадо, още не си разбрал, че мъжете винаги са виновни…

Така приключи тая история.

Със сладкиша, но не и с Дадо и Марина. И макар че тя на няколко пъти след премеждието твърдеше, че именно той носи цялата вина за нейното и неговото нещастие, те все пак си останаха приятели, дори нещо повече — Дадо просто не можеше без нея, а това дълбоко засегна Щефек.

Ах, колко много горчилка се беше натрупала в малкото \му сърце. Защото, макар че в много отношения Щефек превъзхождаше Дадо и преди всичко беше по-самостоятелен и по-решителен, по-бърз и по-енергичен, пък ако щете (или не щете) и по-умен в ония дребни, всекидневни неща и най-вече по математика, той все пак беше дълбоко привързан към сина на Дългоносия, чувствувайки смътно, че в неговия малък и понякога доста смотан приятел, се крие нещо, което един ден ще бъде по-ценно от неговата собствена схватливост. Затова посвоему го ценеше и гледаше на любовната история между Дадо и Марина като на непосредствена заплаха за тяхното — т.е. за неговото приятелство с Дадо.

Започна отдалече, със забележки по адрес на Марина, които съвсем не бяха комплименти за малката, но тъй като любовта на Дадо беше сляпа, реши да действува направо.

— Хубав ти е боксерът — каза му веднъж той, а беше вече почти пролет, и то без никакъв повод.

— Да — отговори Дадо. — Добро е кученцето. И няма бълхи.

— И Марина си има кученце — рече Щефек и го погледна накриво.

— Няма.

— Има. Знам и как му е името.

— На мене… не ми е казвала… че си има кученце. Как се казва?

— Дадо.

— Дадо?

— Ами да, Дадо. Ти си нейното кученце — извика Щефек. — Не виждаш ли как те строява? Донеси ми това, донеси ми онова, отвори ми вратата, вземи ми чантата…

Дадо измърмори:

— Тебе какво те засяга…

Но вечерта, в леглото, докато гледаше как боксерът спи в кошчето, той си спомни думите на Щефек и се замисли.

Да, така е, призна си той. Тя наистина ме строява, но за нея съм готов да направя и повече, всичко, каквото пожелае.

После сравни своето положение с филма, който беше гледал вечерта по телевизията. Рицар, и то какъв, с ония ми ти пера на шапката, с ония ми ти ботуши и при това страшен фехтовач, а оная дама, с един куп рокли върху себе си го въртеше на малкия си пръст. Е, щом такъв мъжага е могъл да се остави да го строяват, реши Дадо, защо да не се остави и той.

И заспа спокойно.

Но с това въпросът не беше приключен.

След няколко дни Щефек забеляза в ръцете на Марина нещо, което направо го порази. Докато слушаше разсеяно учителката, момиченцето си играеше с едно ножче с прекрасна седефена дръжка.

— Откъде го имаш тоя нож? — попита я той през междучасието.

— Дадо ми го даде — каза Марина и направи физиономия.

— Но той е мой. Всъщност аз го подарих на Дадо за рождения му ден…

— А сега е мой — отвърна тя, отметна дръзко глава и му се изплези.

— Наистина ли? — обърна се Щефек към Дадо, който се изчерви, но кимна с глава.

— Да знаеш, че повече не говоря с тебе — почервеня от яд Щефек и излезе на двора.

На другия ден Марина седна на чина си, но в същия миг изписка и подскочи.

Дадо погледна. На седалката имаше четири кабарчета.

— Някой ти е сложил кабарчета — установи ядосан той и изгледа класа.

— Аз ги сложих — обади се Щефек, който с удоволствие наблюдаваше как Марина циври.

Дадо измъкна чантата си, развъртя я и улучи Щефек право в главата. Щефек се хвана за челото, постоя така известно време, а после безмълвно се строполи на пода.

Дадо се вцепени. Стоеше със зяпнала уста и шепнеше:

— Аз без да искам, аз без да искам…

Щефек продължаваше да лежи неподвижно, а около него се струпаха деца.

— Ти го уби — каза тихо Слона и гневно посочи с пръст Дадек, който закри очите си с ръце, заплака и изхвърча от класната стая, последван от Марина.

— Остави ме на мира — сопна й се той, когато тя го настигна. — Ти си виновна, ти, а не аз. — И избухна в още по-отчаян плач.

— Може би не е умрял — каза Марина.

— Умрял е, умрял е, не диша… Умрял е!

И двете деца хукнаха през оживената улица, където автомобилите тръбяха със своите скрити хоботи, а добрият стар Смог вече гризеше младите листа. Дотичаха до Небостъргача и като се оглеждаха уплашено на всички страни, се шмугнаха в котелното.

Там нямаше никой.

— Какво… ще стане сега? — попита Дадо Марина, треперейки в един ъгъл под малкото прозорче, от което се виждаха само краката на минувачите.

— Ще избягаме.

— Къде?

— В града — каза Марина.

Това не успокои Дадо. Той тихо хлипаше и си припомняше ония страхотни хайки от полицейските истории. Сега го търсят, мислеше си той, разговарят по радиостанциите и се осведомяват. Шефът сигурно им е казал: щом го видите, веднага открийте огън по него! Опасен е!

Целият настръхна.

А ако пуснат по следите му ония големи служебни кучета? Ще го разкъсат на парченца, кой ще го събира после?

— Татко, татко — заплака той, защото изведнъж разбра, че именно Дългоносия е този, който го закриля от ужасния свят на възрастните.

— Ш-ш-т — пошушна Марина. — Там има някой.

И наистина няколко крака се спряха пред прозорчето. Това всъщност бяха половин крака, от обувките до коленете, и едните обувки се сториха отнякъде познати на Дадо — сини, с жълти върхове. До тях стояха едни червени с бели закопчалки и едни съвсем бели.

— Леле, как само офейка! — казаха белите обувки.

— И Марина — радваха се червените обувки с белите закопчалки.

— Тичаха като Том и Джери — кикотеха се белите обувки, а после казаха на сините с жълтите върхове: — Много се радвам, че така се уплашиха той и неговата Марина.

Дадо наостри уши.

— Добре им отмъстих — продължиха сините обувки и тогава всичко се изясни.

Това бяха обувките на Щефек!

А щом като това бяха обувките на Щефек и щом се чуваше неговият глас, това можеше да означава само едно: че Щефек е жив и здрав!

Дадо седна и заплака, но този пък със сълзи на облекчение.

След няколко дни всичко се оправи. Но отсега нататък Марина гледаше от време на време да си поделя Дадо с Щефек, така че понякога синът на Дългоносия се чувствуваше като сандвич.