Хървое Хитрец
Смоговци (27) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 27

В която Папируса и Кутрето мамят Карлек

Ако си спомняте добре, веднъж вече споменахме стария Папирус, който така безмилостно прогони Дуня и Мацалото, когато те се целуваха на неговата врата и се пльоснаха в двора му.

Ако си спомняте добре, старият Папирус имаше страшно куче, но то си нямаше име! Старият му казваше просто Кутре, което обаче съвсем не пречеше на Кутрето, защото то смяташе, че това е някакво име. То никога не си беше поискало кръщелното свидетелство, дори и по време на многобройните си женитби и поради своята анонимност не влизаше в конфликт с администрацията, а в Квартала никога не се бяха появявали кучкари, за да го попитат за славното му име. И да се бяха появили, Папируса щеше да намери начин да защити достойно своето животно.

Ако беше трезвен.

Ала обикновено не беше. Но колкото и пиян да беше, колкото и грубо да се отнасяше, към хората в това състояние, старият винаги запазваше коректното си отношение към Кутрето, а Кутрето гледаше благосклонно на пътешествията на Папируса в съвсем непонятния за него свят на алкохола, недоумявайки какво намира старецът във вонящата течност, който беше опитало само веднъж през своя кучешки живот и веднага я беше намразило дълбоко. Да си кажем правичката, Папируса имаше много важна причина да се отнася с уважение към Кутрето, защото веднъж то му беше спасило живота (хвърляйки се върху стареца няколко секунди преди това да стори бързият влак, оня в 23 часа, който всяка вечер по доста неприятен и безцеремонен начин пожелаваше лека нощ на жителите на Квартала).

Освен това Кутрето беше и делови партньор на Папируса. От ранни зори до ранните следобедни часове те двамата, човекът и кучето, обикаляха града и събираха стара хартия, по мазета и тавани. Кутрето покорно теглеше количката с пожълтелите вестници, а Папируса вървеше до него, без да обръща внимание на минувачите, които се спираха, за да погледат тая необикновена картина.

Към два часа човекът, кучето и количката се появяваха на входа на склада в Завъртница и Папируса стоварваше купчината на кантара, а куцият Карлек, който с доста голямо усилие влачеше ортопедичната си обувка, мереше хартията и се мъчеше да измами Папируса, но никога не успяваше.

Двамата старци заставаха един срещу друг и хитро се усмихваха, а после Карлек например казваше:

— Ще пишем двайсет и три кила.

— Не — отсичаше Папируса. — Знам го аз тоя кантар и тебе те познавам добре. Веднъж ще повикам комисията по кантарите да провери колко е точен. Тук има най-малко двайсет и четири кила.

Тогава Карлек, който се боеше от тази комисия по кантарите като от дявола, макар че не беше съвсем сигурен дали въобще съществува, покорно записваше двайсет и четири килограма.

А бяха може би само двайсет.

Как така?

Ето как: след дълги убеждения Папируса успя да дресира Кутрето на една съвсем проста хитрост. А именно, след упорити тренировки край дъските в двора на Папируса, които трябваше да представляват кантара на Карлек, Кутрето най-сетне разбра какво иска човекът от него — по време на тегленето да седне зад купчината хартия, така че Карлек да вижда само главата му и да сложи предните си лапи на кантара.

И така те мамеха Карлек. С години.

Ето откъде идваха тия двайсет и четири килограма, а бяха може би най-много двайсет.

Жителите на Квартала съжаляваха стареца и си мислеха, че съвсем ще пропадне. Но колкото повече време минаваше, толкова по-добре вървяха работите му! Защо? Защото на хоризонта се появяваше голяма, тежка, световна криза за хартия. Вестниците намаляваха броя на страниците си, директорите на издателствата си скубеха косите от отчаяние, заседаваха с директорите на хартиените фабрики и накрая обърнаха поглед към старата хартия, която лежеше по мазетата. Така настъпи първата хартиена треска.

        Впрочем сега Папируса си имаше и конкуренция. Червеният кръст призова всички ученици на голяма акция за събиране на стара хартия, директорите на училищата разделиха града на петнайсет-двайсет квадратчета и децата се втурнаха на работа. Дадо и Щефек, зачервени и възбудени, няколко дни търчаха по апартаментите, звъняха и събираха стари вестници, а Дадо само дето не се разплака, когато научи, че Дългоносия поради незнание е дал цялата своя (тяхна!) хартия на някакви хлапета от II „а“. Истински саботаж!

Но Папируса си имаше свои източници, които никога нямаше да пресъхнат, затова прие доста равнодушно тая червенокръстка акция и продължи дейността си, получавайки с всеки изминал ден все повече пари за килограм хартия.

Впрочем той имаше таен склад в двора си и трупаше там хартия за черни дни, както селяните трупат сено. И тъкмо тоя частен склад стана причина за запознанството между Папируса и Кутрето, от една страна и Цобра от друга.

Но да видим как се стигна дотам…

Ако добре си спомняте или по-точно, ако има какво да си спомните, имало едно време един Икар, син на Дедал, строителя на Критския лабиринт. Дедал, който бил възнаграден за своето дело по доста странен и злобен начин, решил една ясна елинска утрин да направи крила за себе си и за сина си и да избяга в Сицилия (тогава мафията очевидно все още се е намирала в Крит). Но тъй като не разполагал с лепило ОХО или с нещо още по-добро, залепил перата с восък и преди полета предупредил палавия Икар да не лети много нависоко, защото там е слънцето. Икар обаче не го послушал и така нататък.

Имало едно време и един Леонардо да Винчи, който си приличал с Дедал като две капки вода: и той строител, и той изобретател и още много, много подобни неща, а освен това имал грандиозни идеи, които като две капки вода си приличали с Дедаловите.

Имаше и един Цобра, безумен изобретател, който будува много нощи благодарение на италианската телевизионна серия за създателя на оная жена с кривата усмивка. Дори когато спеше, сънуваше, че лети! И то далече от слънцето, защото не беше такъв бунак като Икар. Но той не беше пасивен мечтател, а човек на действието, затова първо нахвърли идеята си на хартия, след това потърси тънки летви и скова огромни крила, естествено тайно, за да не го усети Драгец, който нямаше да прояви разбиране към икаровско-леонардовските фантасмагории, но…

Наистина, намери малко платно, но то не ставаше за тая работа. Замисли се откъде би могъл да си набави някаква качествена, здрава, специална хартия — плътна, но лека…

И тогава видя тъкмо това, което му трябваше, в количката на Папируса, но количката изчезна в двора на стареца, а Цобра остана под кестена от другата страна на улицата, чоплейки си ухото и прехапал език.

Струваше си да се сприятели с човека и кучето, но как? Да купи на кучето кренвирши? А откъде пари? Да помогне на Папируса в работата му? Старецът сигурно щеше да откаже. Не обичаше хората — нито големите, нито малките…

Помогна му щастливият случай. Всъщност не толкова щастлив от гледна точка на Кутрето. А именно, една вечер Цобра чу глухо ръмжене, после бесен лай, а след това задъхано тежко дишане и тракане на зъби. Край железопътната линия се бяха сплели в едно космато кълбо Кутрето и някакъв по-голям уличен пес, едър като теле и як като бик. Кутрето очевидно губеше битката. От няколкото опасни рани по тялото му течеше гъста кръв, а скитникът и не помисляше да се оттегля.

Явно, желаеше смъртта на Кутрето.

Цобра грабна един голям камък, затича се решително и с добре премерен удар го удари по чутурата. Песът се вцепени от изненада, пусна Кутрето, озъби се на Цобра, ала все пак се оттегли като непрекъснато се оглеждаше и тръскаше главата си, която още бучеше от силния удар. Момчето още веднъж викна подире му и се спусна към Кутрето, което не проявяваше желание да стане.

… Папируса посрещна момчето враждебно, но като разбра какво се беше случило, погледна го с благодарност, грабна количката и двамата се затичаха към железопътната линия да натоварят Кутрето.

То жално скимтеше, дълбоко уверено, че никой вече не може да му помогне, но старецът му говореше окуражителни думи, които будеха у животното тайна надежда.

Не минаха и десет дни и Кутрето отново възвърна стария си вид. А Цобра стана желан гост в къщата на Папируса, което не само учуди жителите на Квартала, ами направо ги смая.

— Робинзон намери своя Петкан — коментира случая Драгец.