Хървое Хитрец
Смоговци (34) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 34

Която разказва за кремпитите и марципаните, за Тина Търнър и розите

„Ах, устни, ах устни, вий рози на моето лято! Ах, очи, ах, очи, вий, слънца на моя свят!“ беше възкликнал още Станко Враз^[1] но това няма нищо общо с нашия разказ, освен дето и в тая глава става въпрос за рози.

Учениците от класа на Мацалото и Дуня започнаха да събират пари за прощални подаръци на учителите. Ония, на които им липсваше въображение, предлагаха разни кристални вази и тям подобни боклуци, други бяха привърженици на строго индивидуалните подаръци: от лула за учителя по хърватски, до шарена вратовръзка за Брут и умрял плъх за учителката по математика, но в края на краищата, съобразявайки се с финансовите възможности на родителите си, решиха да купят цветя.

Рози.

Парите бяха предадени на Дуня и Мацалото, които можеха свободно да разполагат с тях, т.е. с малко пари да купят много цветя.

Това ставаше по време на гостуването на Айк и Тина Търнър в Загреб. Мъжката част от загребското население се спираше пред големите афиши, на които доминираха краката на Тина, и дълбоко въздишаше, а младежта се възмущаваше пред касите, на които се продаваха билетите за Концертната зала — по стотачка единия.

Цяла стотачка!

Дуня и Мацалото бяха отчаяни, но изведнъж Мацалото се сети:

— Че ние имаме мангизи.

— Ония… за розите ли?

— Ами да.

— А розите?

— Ще се оправим.

— Как?

Мацалото тайнствено се усмихна.

— Не се тревожи — каза той. — Всичко ще бъде наред.

На Дуня толкова й се искаше да види тая Тина и тоя Айк, че би се съгласила и на много по-лоши неща, и така…

… и така двамата се озоваха тая събота във „Ватрослав“, чувствувайки се като изгубени в огромните пространства, сред тия безкрайни килими, космически свещници и хора, облечени толкова по-различно от тях.

Мислеха си, че ще бъде пълно с млади хора в джинси като Мацалото и с миниполи и семпли блузки като Дуня, но се излъгаха. Беше дошъл загребският елит, все някакви кремпити и добуш торти, посипани с блестящи пайети и техните марципанени кавалери със строги физиономии, сякаш след няколко минути щеше да започне някакво много важно погребение.

Кремпитите и марципаните заеха първите петнайсет реда и взеха да се прозяват от скука. После, когато се появи Тина, те се зазяпаха в красивите й крака и ревниво поглеждаха ту Айк, ту Тина, ту жените си и отново Тина, после себе си, след това Айк и пак Тина, а музиката въобще не ги интересуваше. От време на време недоволно се обръщаха към задните редове, откъдето по някой път се раздаваха виковете на младите, но авторитетните първи редове все пак успяха да наложат привичната за тях дисциплинирана атмосфера и всичко мина доста вяло. Тина се разсърди на загребската публика, което впрочем сподели и пред журналистите, а що се отнася до Дуня и Мацалото, те горе-долу доволни се прибраха в къщи, а после се замислиха за розите.

Е, скъпи мои, нали знаехте, че розите имат бодли.

Но Мацалото ненапразно се хвалеше, че всичко ще бъде наред и на следващата вечер пристигна на срещата с огромни градинарски ножици и жълта найлонова кесия в едната си ръка, и с две бели найлонови торбички в другата.

— Вчера марципаните ни развалиха вечерта, а днес ние ще им я развалим — каза той.

Дуня гледаше ножиците.

— Мислиш… да си ги откъснем?

— Точно така. Пред хубавите си къщи те имат хубави градини, а в тях — хубави рози. Следователно…

— Мене ме е страх.

— А, така ли? А не те беше страх да похарчиш мангизите.

— Ами… ако ни спипат?

— Няма да ни спипат — каза самоуверено Мацалото и така се озоваха в трамвая, а после по тъмното продължиха пеша до Пантовчак.

— Започваме — пошепна Мацалото на Дуня. — Ти стой тук. Аз ще ти хвърлям розите през оградата, а ти ги пъхай в тия найлони.

Той взе само градинарските ножици и тайнствената жълта кесийка, безшумно се прехвърли през оградата и скоро към Дуня полетяха цветя. Тя трепереше от страх, но послушно ги събираше.

В тоя миг се появи една кола и я освети с фаровете си. Дуня тихо изписка, но автомобилът равнодушно отмина.

— Мацало, Мацало, стига толкова — тихичко викаше тя.

Мацалото се показа, подминаха няколко къщи и той отново се вмъкна в една градина и започна да реже най-хубавите рози, т.е. най-хубавите на пипане, когато изведнъж видя нещо черно и огромно, а това черно и огромно глухо ръмжеше…

Това беше куче, и то голямо, нещо повече — свиреп пес, готов да го разкъса. Мацалото прецени разстоянието до оградата и видя, че всеки опит за бягство е безсмислен. Животното щеше да го настигне с няколко скока, щеше да се хвърли на гърба му и… Но хитрият Врагец се беше подготвил за такава възможност и сега се разкри тайната на жълтата кесийка, от която Мацалото измъкна един великолепен кокал с много великолепно месо по него и го хвърли към кучето, шепнейки му успокоително.

Глупавото куче, на което иначе господарят му имаше безгранично доверие, така че му поверяваше и собствената си жена, спря да ръмжи и се нахвърли върху кокала.

Мацалото си отдъхна, отряза няколко рози и ги хвърли на Дуня, която не знаеше какво се беше случило, но се досещаше, че нещо не е наред, щом като толкова дълго нито една роза не беше скочила през оградата.

В третата градина обаче се случи най-лошото. Собственикът видя сянка в градината, уплаши се за своето, макар и не с тежък труд, спечелено имущество и извика милиция. И тъй като милиционерският участък беше съвсем наблизо, колата веднага долетя, та Дуня и Мацалото успяха само да захвърлят всичко, дори и ножиците.

Хукнаха към гората, като на няколко пъти падаха, докато се доберат до дерето, а след това като обезумели тичаха още неколкостотин метра.

— Видя ли, видя ли — повтаряше Дуня, докато Мацалото я дърпаше за ръката и я подканяше да тича по-бързо. — Казвах ли ти, казвах ли ти.

— Млъквай — крясна Мацалото. — Иначе ще те оставя тук.

А на другата сутрин цветята трябваше да бъдат в училище. Дуня не можеше да очаква помощ от Цербера. Той сигурно щеше да я набие.

В трамвая Мацалото стисна устни и каза:

— Върви си в къщи и спи. Утре цветята ще бъдат в училище, точно в осем, иначе да не се казвам… как беше… аха, Мацало Врагец.

Тази нощ лампата в кухнята на новата къща на Врагецови въобще не угасна. А на сутринта едно недоспало момче, впрочем то вече не беше момче, с големи лилави кръгове под очите бавно се тътреше към училището, понесло десетина доста големи пакета.

Дуня го чакаше на ъгъла и много се учуди.

— Я се виж на какво приличаш — каза тя.

— Добре, че въобще съм жив — сопна се Мацалото.

— Носиш ли розите?

— Нали виждаш, че ги нося — отвърна уморено той.

Дуня нищо не разбираше. Пакетите бяха плоски, дебели около половин сантиметър.

А когато учителите ги отвориха, всичко стана ясно. Всеки беше получил по една картина на Мацалото и на всяка от тях имаше рози. Свежи, току-що нарисувани, бели, червени, розови… Имаше дори и една черна. На картината, която получи учителката по математика.