Хървое Хитрец
Смоговци (11) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 11

За невероятната причинно-следствена връзка между мармалада и фантома с колелото

Както вече знаем, опитът за залавянето на фантома с колелото пропадна. Като всички други опити преди или след онова фатално недоразумение с Катица и Шишето. Докато една вечер малкият Буцо не попадна на истинската следа.

За зла врага от всички Врагецови само той си беше у дома тая вечер. А беше вече осем часът.

Малчуганът изпадна в отчаяние: проклетите му братя не му бяха оставили нищичко за ядене, а апетитът на Буцо беше такъв, че можеше да изяде цял печен вол заедно с шиша, което впрочем му личеше. Коремчето му беше като на мандарин, а на бузките му можеше да завиди и добре угоено прасенце.

Той седеше край голямата, празна маса и от очите му се ронеха крокодилски сълзи. Отначало шепнеше тихо:

— Мамо, мамо, гладен съм. Мамо…

Но после гласът му прозвуча високо и сърдито:

— Мамо!

Колко беше хубаво, когато майка му си беше у дома.

Винаги се намираше нещо за хапване. Колко беше хубаво, когато майка му му приготвеше мляко с кафе и му намажеше филия с червен мармалад.

Сега покрай сълзите на масата капна и малко слюнка, но в същия миг малкият дебеланко престана да подсмърча и да хленчи.

Мармалад ли? Че мармалад има и сега, само че Драгец го е прибрал на най-високата полица.

„В килера, в килера, в килера, тар-ра-ра-ра“ — зазвуча у Буцо някаква позната мелодия, но после той пак се умърлуши.

Как ще се добере чак до полицата, когато е висока като Слеме. До Слеме поне може да се стигне с лифта, а до мармалада — с нищо. Буцо занесе един стол в килера, качи се на него, но мармаладът си оставаше високо, високо горе. Тогава малчуганът реши да се покатери.

Катери се, катери се и най-сетне се, изкатери.

(И да искат, Врагецови не могат да пропаднат, говореха жителите на Квартала.)

Той отмести купчината стари паници и откри зад тях скъпоценния буркан. И дума не можеше да става да го свали долу — щяха да пострадат и той, и бурканът, затова реши да си хапне горе, пък каквото ще да става.

Буцо седна доволен и заби пръст в хартията.

Чу се едно „пук“. Дупката беше направена — сега трябваше още малко да я поразшири, а след това само да яде, да яде, да яде…

Но, по дяволите, човек наистина не може вече спокойно да плюска. Точно в разгара на лапането Буцо дочу стъпки в кухнята. Кръвта се смрази в жилите му, но той запази самообладание. За щастие вратата беше съвсем леко открехната, само няколко сантиметра…

— Вчера паднаха всичко на всичко осем стотачки. Така повече няма смисъл.

— Е, да, но невинаги е толкова зле, защо се ядосваш?

Първият глас принадлежеше на Перо, а собственика на втория Буцо не познаваше.

— Освен това сега ти порасна работата — и вестникарите вече се занимават с тебе.

— И по-рано пишеха — каза малко тъжно Перо.

— Да — ухили се непознатият. — Преди за лявото крило, а сега за фантома с колелото.

Буцо наостри уши. За фантома с колелото слушаше всеки ден. Понякога дори го сънуваше като някакво огромно чудовище с черна маска на лицето, което ядеше малки деца, докато се носеше на червената си летяща машина. Бррр…

— Така е — чу се гласът на мистър Хикс. — Сега съм фантом. Но вече ми дойде до гуша. Върнах ти мангизите и с лихва отгоре.

— Я го виж ти — каза заканително гласът. — Всичко си остава както досега или ченгетата ще получат писмо с името и презимето ти и с едно малко описание и моментално ще довтасат тук…

— Мръсник такъв — процеди Перо съвсем тихо, но веднага след това се чу едно „пляс“.

След него последва второ, трето, а после и викът на Перо, което така изплаши Буцо, че той изведнъж се сепна, но, изглежда, че и старите паници се бяха сепнали, защото изпопадаха на пода: с такъв трясък, сякаш беше катастрофирал „Боинг“.

Ония в кухнята престанаха да се бият и миг след това Буцо видя как една непозната глава наднича в килера.

Ала тъкмо тогава едно гърне, което до този момент все още се колебаеше дали да падне, или не, реши все пак да скочи, и то точно върху главата на непознатия, която издаде някакъв странен звук, а нейният собственик си плю на петите.

— Утре да имам мангизите — чу Буцо, но гласът вече идеше доста отдалече.

Тогава Перо предпазливо влезе в килера, погледна нагоре и видя едно малко, пълно личице, изплескано с мармалад, и едно малко, пълно телце, което завършваше с малки, пълни крачка. И всичко това ревеше с цял глас:

— Това е вълкът, това е вълкът!

* * *

Спогодиха се така: Перо каза, че няма да напердаши Буцо заради мармалада, а Буцо — че няма да издаде Перо. Обаче Драгец скоро откри, че бурканът е почти празен, и Буцо изяде пердаха, а след като си беше изял пердаха, реши, че договорът с Перо е вече невалиден, и каза на Драгец, че Перо е фантомът, но най-големият Врагец само махна с ръка.

Ала Мацалото, който тъкмо рисуваше някаква загребска улица, а че е загребска си личеше по големите купища боклук, прие думите на Буцо по-сериозно.

Той естествено, не каза нищо, но на другата сутрин отиде в магазина и купи малка кутия бонбони. Когато Буцо се събуди, край масата седеше Мацалото, а на нея като божия благодат стоеше кутия шоколадови бонбони, увити в зелен, син и червен станиол. Буцо загреба пълна шепа, но в същия миг го пернаха през пръстите и той учудено погледна Мацалото.

— Почакай, дебеланко — каза Мацалото. — Има време.

— Това за мене ли е?

— Зависи… Хайде, разкажи ми сега от самото начало всичко, което знаеш за фантома.

— Та значи — започна Буцо, — аз бях в килера и там търсех… значи… нали се сещаш… и тогава те влязоха в кухнята, значи…

И така с помощта на стотина „значи“ Мацалото узна истината.