Хървое Хитрец
Смоговци (2) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 2

В която Дадо и Дългоносия отиват на училище, а тоя, последният, спасява закъснелите ученици

Майка му беше приготвила чантата още от вечерта (тя сега вече отдавна бачкаше), така че на Дадо му оставаше само да я натовари на гърба си, в което Дългоносия му помагаше, като подвикваше „Е-е-е-й!“ и „Ди-и-й!“, докато не му нагласи както трябва хамута, но под тежестта на товара малкият така се преви назад, че главата му почти опря пода. Дългоносия го изгледа доволен, тупна го с ръка по гърба и викна:

— Който се мъчи, той ще се пъчи.

Дадо го погледна обидено и се затътри към вратата. В чантата си имаше математика, тетрадка по математика, тетрадка по природознание и обществознание, тетрадка по четене, бележник за записване или както Дългоносия казваше, „бележник за изкуфели“, „Моят дом и роден край“, оная „Златна ладия“ с километричните стихотворения, „Радост“, моливни бои, кутия за моливи, линия, едни смрадливи пантофи и пешкир.

На улицата попаднаха в колона от безмилостно натоварени екземпляри от породата ученици — момчета и момичета с изплезени до земята езици, които влачеха знанията си по два начина: едни като Дадо — на гърба си, с мъка пазейки равновесие, сякаш ходеха по въже, а други мъкнеха чантите главно с дясната си ръка, която вече толкова им се беше удължила, че преспокойно можеха да се почесват по петите дори и когато се изтегнат вечер в кревата.

По-големите деца вървяха сами, а по-малките ги водеха майките или татковците им, но имаше и малчугани, които никой не водеше, и така, всички заедно — и малките, и големите, и най-големите — стигнаха до зебрата, която беше много по-трудно да пресечеш, отколкото да яхнеш онази истинската — от зоологическата градина.

На шофьорите и през ум не им минаваше да спрат и да пропуснат нито малките, нито големите, а още по-малко най-големите и профучаваха като огромни мравояди.

Дългоносия крещеше подире им:

— Проклети идиоти!

Но те естествено не го чуваха.

Входната врата се заключваше в осем без пет и точно в осем без пет Дадо и Дългоносия се шмугнаха покрай дебелата чистачка, която, директорът беше задължил точно в осем без пет да заключва вратата и да не пуска никого (никого!) повече в училището, дори и него, т.е. директора.

И така Дългоносия и Дадо успяха да се промъкнат, но вратата неумолимо се затръшна под носа на десет закъснели ученици и ключът щракна в бравата.

В преддверието Дадо си събу обувките и навлече пантофите, а докато той вършеше това, Дългоносия подсвирна след една учителка.

След учителка!

Умът му не го побираше! Да подсвирква след учителка. И на всичко отгоре Дългоносия каза:

— Готино маце.

От това Дадо окончателно се убеди, че Дългоносия не е в ред, и като промърмори нещо в знак на протест, изчезна в дългия коридор.

Дългоносия се запъти към вратата и видя отчаяните, почти разплакани лица на закъснелите ученици, които се притискаха към стъклото, но чистачката явно беше с каменно сърце.

Дългоносия се приближи към нея и каза:

— Знаете ли какво? Не поддържате добре училището.

— Тъй ли? А отде знаете това? — попита тя развълнувано.

— Вижте оная паяжина там горе в ъгъла.

— Къде?

— Там, там, погледнете.

Тя се вторачи в набедения ъгъл, а Дългоносия използува тоя момент, превъртя ключа в бравата и закъснелите ученици се втурнаха в преддверието.

— Аз нищо не виж… — започна чистачката, връщайки главата си в нормално положение, но като видя какво е сторил Дългоносия, се разкрещя: — Туй да ви е за последен път! Ще ви обадя на директора!

— Целувам ви ръка — каза Дългоносия. — И така, до утре по същото време.

Тя сърдито гледаше подире му, но накрая сви рамене и разтегна уста в усмивка, така че се видяха и трите й златни зъба. Всъщност тя нямаше каменно сърце, а се страхуваше от директора и най-вече от това, че никога не знаеше накъде гледа, защото едното му око винаги гледаше на запад, а другото на изток, естествено, ако беше обърнат с гръб на север или на юг или пък обратното…