Хървое Хитрец
Смоговци (36) (Романче за малко по-големи деца и за малко по-малки юноши)

Глава 36

В края на която вие получавате романче, а аз — хонорарче

От предишната глава изминаха два месеца.

На стадион „Динамо“ се бяха стекли множество хора, за да видят на живо своите кумири, които геройски заеха осмото място в миналия шампионат. Но това не е важно. Не осмото място, а тия герои. Защото зрителите, които ни интересуват, бяха дошли да гледат младежите, които играеха преди главната среща, т.е. Перо, тъй като мистър Хикс отново се беше върнал в отбора, смайвайки Слалома с невероятната си издръжливост, която, както вече знаем, беше придобил с кървава пот на челото.

И той наистина игра добре. Много добре. Дори отлично. Вкара един гол, подготви втория, а трети просто нямаше.

— Mien Gott, mien Gott^[1]! — кръстеше се дебелият немски менажер, който беше дошъл да наблюдава играта на един друг състезател в главната среща.

— Така, така, в името на Кегел и Хант, искам да кажа на Хегел и Кант, така съм те учил — шепнеше Слалома с просълзени очи. — Моят син, моят син — говореше си той и добре, че Слона го нямаше наблизо, защото момчето сигурно щеше да се разреве от ревност.

— Видяхте ли Перо — обърна се Драгец към обущаря, който седеше малко по-нагоре, вляво, но се правеше, че не чува. Ала и той вътрешно ликуваше.

— Това момче — каза после обущарят на жена си — прави чест на футбола (фраза, която беше научил от „Спортске новости“).

— Хайде, сините! — ревеше Мацалото и така здраво стискаше Дуня, че тя посиня.

— Цапни го — пенеше се Дългоносия, който естествено също беше тука. — Пречукай го! Откъсни му крака!

— Хайде, недей да вдигаш скандали! — викаше майката на Дадо, макар да знаеше, че всъщност няма по-добър човек на света от мъжа й. — И ти стой мирно, нищо не виждам — обърна се тя към Дадо.

— Искаме гол, искаме гол — скандираха Щефек и Цобра!

— Събори го! Събори го, преди да стигне до наказателното поле — викаше някъде откъм северната страна Дамир Травица, обхванат от познатата ни разрушителна еуфория.

— Жестоко — измърмори Черния Джек от другата страна на трибуните.

— А-а-а-аааа! — ревеше и човечето, което Соня държеше в кошчето на около седемстотин метра от стадиона, пред новата къща на Врагецови.

— Ау-ау — отвърна Кутрето, въоръженият със зъби телохранител на онова мишле в кошчето.

А Буцо? Буцо се мотаеше по трибуната и нагъваше цици-мици на клечка. Като излапа и цицито, и мицито, започна да ближе онова, което беше останало на клечката.

Та така.

За вас романче, а за мен — хонорарче.