Мария Грипе
Нощният татко (9)

Юлия

Сега ще пиша за Ула и Онези, а не ми се иска, защото всички са глупави. Но едно време, отдавна, в първи клас, Ула беше добра. Тогава получих от нея една камбанка, която беше намерила. Беше счупена и не можеше да звъни. Но когато я поправих, прозвъня, само чукчето й липсваше, обаче най-отгоре имаше дупчица, където трябваше да виси. Тогава взех телчица и завързах на долния й край мънисто, после я закачих в дупчицата, и стана истинско ново чукче. Тогава камбанката пак зазвъня хубаво, още си я пазя.

След като я поправих, показах я на Ула, а тя се държа много странно.

— Виж! — извиках аз. — Камбанката си възвърна гласа. Сега си има езиче, което говори вътре в нея.

Мънистото прилича на езиче, защото е червено. Но тя едва го погледна. Биргит беше с нея и се пулеше глупаво. Спогледаха се.

— Пфу, що за дивотии! — само това можаха да кажат.

Мислех, че ще се зарадва като види камбанката поправена, нали я получих от нея. А тя — нищо.

Така е, защото си има три най-добри приятелки, а аз само една. Първа е Шерстин, после Биргит, а пък аз съм чак трета. Бива да съм с нея само когато ги няма Шерстин и Биргит. Инак само ме дразнят и подмятат глупави неща. И се хвалят, и ми се присмиват, и ме бият. А ме клеветят на Госпожицата, че аз се бия и лъжа, защото съм нямала татко и нямало кой да ми даде възпитание — майките им също мислели така, било им жал за мен и какви ли не други измислици. Но и аз веднъж ги излъгах, отдавна, още в първи клас. Казах им, че си имам татко, но него почти непрестанно го няма.

— Докажи го! — кресна Биргит.

Донесох една снимка на вуйчо си и им я показах и те млъкнаха. Но веднъж Ула беше у дома и видя снимката, и попита мама:

— Този тук баща й ли е?

А мама отговори както си беше, че ми е само вуйчо, а после Ула разказа на всички в училище как съм излъгала. Госпожицата също разбра и с невинен поглед обясни, че сигурно съм ги излъгала, защото копнея да си имам собствен татко, и че ми било простено. Но съвсем не беше така, пък и не ми е простено, защото постъпих глупаво. А като им го казах, ми се изсмяха. Излиза, че да си вземеш думите обратно е по-лошо, отколкото да лъжеш. Защото Ула ми заяви:

— За наказание вече няма да си ми трета приятелка. Ане ще бъде.

Обаче после се скараха с Ане, когато си разменяха кинозвезди, та ме взе отново. Но трябваше да обещая да се изпарявам щом дойдат Шерстин и Биргит.

— Защото си ми само трета приятелка, да го знаеш — заяви Ула.

Много добре си го знам.

И въпреки всичко тя ми е първа приятелка, няма други тъй забавни като нея, и когато сме сами тя е добра — тогава забравям, че съм й едва третата. Пък и Ула сигурно забравя — страшно весело прекарваме. Правим си откривателски походи, намираме разни неща и скриваме други, проследяваме потоци и преживяваме на ужким какво ли не. Ула знае чудесно да играе на ужким, но щом се зададе някоя от другите, веднага се прави на голяма и заявява колко хубаво било, че дошли, за да се отървела от „детската градина“, запушва си носа, и казва да съм си отидела при мама да ми смени пелените и се прави, че й е лошо и й се повдига, и едва ли не припада от смях.

Веднъж, когато Ула и аз си строяхме колиба от стари счупени щайги, които ни дадоха от магазина, те пак пристигнаха. На нас с Ула ни беше страшно забавно, ковяхме пирони и си правехме всичко сами, и Ула каза да не разправяме никому за колибата, но щом те дойдоха, и тя всичко забрави. Изгониха ме и ме замерваха с лепки, та цялата ми коса се оплете и мама после трябваше да я отреже и замязах на нищо. Вечно така става.

Когато ще отиваме заедно на училище, защото само ние двете живеем в тази посока, тя всеки път, като се разделяме, казва:

— Осем без двайсет на ъгъла на Йонсонови. Ясно!

Но никога не идва в осем без двайсет. Все аз съм първа. Стоя и чакам ли, чакам, докато се зададе като точица в края на улицата и дори не се забързва като ме види. Опитвала съм да дойда след нея, та и тя да види как се чака, но нищо не излиза.

Изобщо не чака, направо си тръгва.

— Не забравяй, че си ми едва трета приятелка — казва тя. — Трябва да знаеш, че Биргит и Шерстин ще се разсърдят, ако те чакам.

До гуша ми дойде. От сега нататък Ула няма вече да ми е първа приятелка.

Когато й разказах за нощния си татко, тя заяви, че лъжа. Такова нещо като нощен татко нямало, отсече тя.

— Човек или си има татко, или няма. А ти нямаш.

— Ако разбира се не е доведен баща — добави Шерстин. — Пфу! Такъв не бих искала да имам за нищо на света. Майка ти ще се омъжва ли?

— Не — отвърнах аз. — Няма и намерение.

— Тогава тя лъже — обърна се Биргит към Шерстин и двете си тръгнаха с такъв вид, сякаш повече не издържаха да говорят с мен.

— Ще ви го докажа! — изкрещях подире им.

Тогава Ула се обърна и ми се присмя.

— Пак ли ще довлечеш някой стар вуйчо? — подвикна тя и трите щяха да се пукнат от смях. Толкова им трябва, за да се разсмеят.

Какъв късмет, че си имам нощен татко, инак не бих могла да ги изтрая. Ула и другите.

Просто не мога вече да пиша за тях. За щастие забравям бързо, помня само малко неща — и добре че те могат да се разкажат — а най-лошото съм забравила.

Ще взема по-добре да пиша за моя нощен татко.

Вчера беше малко мистериозен.

Обикновено седи заврял нос в една и съща книга — бавно се чете за камъни — и много нарядко обръща страниците. Но вчера се държа много странно и бързо-бързо ги прелистваше. После захвърляше книгата и вземаше друга, сетне се чешеше по главата и така смучеше лулата си, та чак започваше да кашля. А когато Смугел отиде и се заумилква и искаше да кацне на главата му, той го отпрати с ръка, макар да е казвал, че събира мислите си по-добре, когато Смугел седи там.

Не беше ядосан, а само някак като че ли объркан.

Има нещо, помислих си аз, но не исках да питам. Защото самата аз винаги казвам няма нищо, когато някой ме пита. Друго е, ако сам решиш дали искаш да го споделиш. И зачаках. Ала той мълчеше. Накрая, като нямах избор, започнах да си говоря със Смугел.

А Смугел, разбира се, започна да се обажда, не бях помислила за това, трябваше да го умиря.

— Смугел, не му пречи. Не виждаш ли, че има грижи — започнах аз. — Може би му е тъжно за нещо, а не иска да каже.

В миг той спря да прелиства.

— Какво каза? Кой е тъжен? — попита той.

Но аз отвърнах:

— Само си говорех със Смугел.

— Не му личи на Смугел да има някакви особени грижи — рече той. Не разбра какво исках да кажа и трябваше да му обясня.

— Говорихме за теб.

— За мен? Да не ми липсва нещо?

— Ами липсва ти.

Та нали си личеше.

— Тъй ли… аз пък да не знам. Сигурно днес съм спал накриво.

Ето ти една редовна глупост, каквито ги казват възрастните, когато не им се говори сериозно. Не очаквах това от него.

— Майка ти така ли ти казва? — попитах аз.

— Да, представи си — отвърна той и се подсмихна. — Откъде знаеш?

— Та нали и моята казва почти същото. Днес, вика, си станала с левия крак, но аз си знам, че не съм, защото винаги ставам с един и същи крак.

— А как помниш?

— Много просто. Кракът, който е по-близо до ръба, ще стъпи пръв, разбира се.

— Ами да… като се замисля виждам, че и аз правя тъй — заключи той, въздъхна и пак започна да прелиства.

— Днес наистина си особен, знаеш ли? — рекох тогава, защото ми се струваше крайно време да му го кажа. Вече исках да разбере какво му е.

И той изплю камъчето. Не можел да работи, каза. Понякога не можел дори една дума да напише. Чудна работа, като е толкова лесно да пишеш, само веднъж да се научиш. Все едно да приказваш…

А може би аз му пречех, може би искаше да остане сам.

— Ще отида и да си легна, ако искаш — предложих аз — въпреки че мама ми позволи да остана по до късно тази вечер.

— Дума да не става, нали утре е неделя, ще останеш разбира се, щом ти е позволено. Аз не затова…

— Но какво ти е тогава?

Той помълча известно време и нито Смугел, нито аз се обадихме. После рече замислено:

— Не знам…

И после ми разказа една малка приказка. За една жаба, която имала страшно хубави очи. А била и жадна. И освен това изцапала краката си, ама просто ужасно. Затова тръгнала да търси някоя подходяща дъждовна локва, за да огледа красивите си очи. Дощяло й се да види дали наистина са тъй хубави, както казвали всички, или само я ласкаели. Искала също да пие и да си измие краката, защото не смеела да се прибере с такива крака.

Най-сетне стигнала до една локва, но тя била лоша локва — само някакво влажно петънце, което не го бивало за нищо. И жабата казала на локвата:

— Пак ли си пресъхнала?

— Да-а — отвърнала локвата. — Но какво да правя, като всеки ден трябва да пълня цялото море — сега вече знаеш защо!

На жабата й станало много мъчно за локвата. Не е ли несправедливо? Не можеше ли морето, което има толкова вода да пълни локвата, а не обратно? Ако бях локва, не бих дала нито капка на морето. По-скоро щях да мисля за жабата, за нея да има.

Казах го на нощния си татко. А той отговори, че разказал приказката, за да ми обясни защо понякога не можел да пише. Чувствал се като пресъхнала локва. И туй се наричало притча или сравнение — добави той.

— Като в библията ли? — попитах аз.

— Да-а — отвърна той.

— Аз ли съм жабата? — попитах след това, защото си помислих, че ако туй е сравнение и той самият — локвата, то… но той пък не ми отговори.

Да — вчера наистина беше малко мистериозен.