Мария Грипе
Нощният татко (6)

Нощният татко

Не зная защо, но разчитах Юлия да седи и чака като отидем. Помня как се понатъжих, задето не го стори. Мислех си, че сме станали добри приятели, и просто се радвах да я видя отново. Това стана на втората вечер и Смугел и аз бяхме страшно весели, когато пристигнахме. Спомням си как взимахме по няколко стъпала наведнъж. Юлия живее най-горе в една висока стара къща. Аз свирках, а Смугел кряскаше, за да ни чуе.

Но в къщата цареше тишина. Отначало помислих, че тя се шегува с нас, приближих се и открехнах вратата на нейната стая, а тя си лежеше там, хъркаше и сумтеше. Разбрах, че само се преструва на заспала, и очаквах всеки миг да избухне в смях. Стоях и чаках, но тя не благоволи да се събуди.

Тогава си рекох, че ще трябва сами да се забавляваме, Смугел и аз. Свикнали сме и то не е мъчно. Излязох, подредих да ни е удобно и почнах да работя.

Изведнъж Юлия застана на вратата. Гледаше доста навъсено.

— Събудихте ме — тросна тя.

— О, така ли, извинявай — възкликнах. — Исках само да видя дали си в къщи, беше толкова тихо…

— Аз спях.

— Да, забелязахме — спеше страшно дълбоко и… шумно.

Стрелна ме изпитателно изпод вежди и сигурно търсеше да види доколко съм разбрал. Но аз гледах наивно като дете. (Дали децата наистина са толкова наивни? Я кажи, Юлия?)

Щом свърши с изпитанието, тя сякаш стана по-дружелюбна.

— Нищо, че ме събудихте — каза тя. — И без това бях забравила да си измия зъбите.

След това отиде при Смугел и го поздрави, но Смугел седеше унесен от топлината на огъня или може би попривикваше към новите си часове за сън и наистина изглеждаше умърлушен. Главата му бе хлътнала в перушината и целият приличаше на кълбо. Само очите примигваха.

— Сърдиш ли ми се, Смугел? — попита го Юлия.

— Ами! — обадих се аз. — Само му се спи, както и на теб преди малко.

— А може би се преструва? — продължи тя.

— Не вярвам — възразих аз. — Това пък как ти дойде на ум?

Тя ми хвърли бърз поглед, а аз я гледах невинно.

— Откъде можеш да знаеш какво му е на Смугел? — възкликна тя.

— И как още, познаваме се доста добре.

Юлия не отговори веднага. Гледаше сериозно пред себе си, и тъкмо се чудех какво ли си мисли, когато продължи:

— Ти да не си сова? Как можеш да си толкова сигурен, че разбираш Смугел? Та дори ние с мама, дето сме хора, понякога изобщо не можем да се разберем.

Да си призная, онемях от почуда. Наистина, никога не бях се замислял за разликата между сова и човек. Тя е някак си тъй естествена, че не я вземах сериозно. Но сега Юлия почти ме хвърли в угризения. Гледаше ме сериозно и замислено. После каза меко:

— Смугел само теб ли си има на целия свят?

— Да. Съжаляваш ли го?

— Не зная. Винаги ли сте се познавали?

— Невинаги, но доста от отдавна. По-рано той живееше у един капитан на шхуна, на име Янсон. Той се премести да живее другаде и ми го остави да се грижа за него.

— А той никога ли не е виждал друга сова?

— Доколкото знам — не. Поне откакто аз се грижа за него. Той бил мъничък, когато Янсон го намерил. Бил паднал от гнездото.

— Имал ли е братя и сестри?

— Сигурно. Защо питаш?

Юлия не отговори веднага и отбягваше погледа ми.

— А… нищо. Сега ще си измия зъбите. Е, хайде!

Тя излезе и ме остави насаме със Смугел, който си седеше все така. Обхвана ме дълбоко състрадание към него, буца ми заседна в гърлото, стори ми се сякаш ме гледа с укор, почувствах се нещастен. Нима разбивах нечий живот?

Приближих се до Смугел и се взрях дълбоко в очите му.

— Тъй ли е, Смугел? Разбивам ли ти човешкия живот?

Тогава той изпляска с крила и кацна на главата ми.

— Можеш ли да ми простиш, че не съм сова, Смугел? — прошепнах аз.

Явно можеше, защото изхохока в отговор.

— Не си ли поживяхме добре с теб, или понякога копнееш за други сови?

Не звучеше да е тъй. Поне за сега не. Смугел изглеждаше доста доволен от живота, та аз се успокоих, отворих книгата, запрелиствах я и зачетох на глас, дано събера мислите си.

Изведнъж Юлия отново застана на вратата.

— Пак ли четеш?

— Хм-мм…

— Трябва ли вечно да четеш?

— Хм-мм…

— А защо?

— Заради книгата… книгата, която пиша, разбираш ли…

За пръв път споменавах пред Юлия, че смятам да пиша книга. Тя ме загледа почти неодобрително, във всеки случай — нетърпеливо.

— Ако някой ще пише книга, трябва да я пише, а не да чете.

Звучеше страшно критично. Реших, че не си струва да спорим повече по въпроса и затова я попитах дали си е измила зъбите.

— Има време…

— Няма ли да ходиш утре на училище?

— Ще ходя, разбира се… Каква книга ще бъде?

— Започнал съм да пиша за камъни. Слушай, ако утре ще ставаш рано, не е ли по-добре…

Тя разбра накъде бия и ме прекъсна:

— Гладен ли си? Защото аз съм.

Бях ял в къщи преди да тръгна, тъй че не бях особено гладен. Нито пък особено досетлив. Ето защо казах:

— Мога да ти направя един сандвич, ако искаш.

— Имаме чудесни кифлички в кухнята — отвърна тя.

Както казах, бях малко недосетлив. Пък исках и да поработя. Попитах:

— Да ти донеса ли една кифла?

На което тя отвърна огорчено:

— Мога и сама. Лека нощ, каменен татко.

Вратата се затръшна. Стоях и гледах глупаво и се чувствах глупаво. Не знаех къде да се дяна. Пуснах една плоча и се опитах да чета.

— Какво си пуснал?

Юлия пак стоеше на вратата. А аз тъкмо бях започнал да проумявам туй, което четях.

— Какво каза?

— Сетих се за сандвича, който ми обеща. Искам си го сега.

— Добре, но ще го изядеш в леглото и ми обещай, че после ще спиш!

— Искам препечен хляб с топено сирене.

— Окей.

Отидох в кухнята и направих един истински вкусен сандвич, сложих го на чиния и го занесох на Юлия. Тя седеше в леглото си и чакаше. Заоглежда сандвича.

— В средата има най-много сирене — подметна тя, — а по края почти нищо.

— Сандвичът е чудесен — отсякох аз, загубил търпение.

— Е, да — съгласи се тя.

— А после да спиш като прасенце! — продължих аз.

— Хм-м…

— Хайде, лека нощ.

— Лека нощ. Нищо, че по края имаше най-малко.

— Добре. Приятни сънища.

Излязох и затворих вратата, за да й стане ясно, че за днес това е краят. Беше нощ и трябваше да се спи. Разрових огъня и му добавих две цепеници. После се разположих, за да почета най-сетне на спокойствие.

Разбира се, не си намерих книгата. Помислих, че може да съм я занесъл в кухнята и отидох да я потърся. Нямаше я там. Хрумна ми да не би Юлия… докато бях в кухнята… да е взела и скрила книгата. Търсих ли, търсих. Открих я накрая под възглавницата, върху която бях седнал. Кой я беше пъхнал там, не зная. Може и аз да съм бил. Естествено, книгата беше затворена, пък аз и понятие нямах до къде съм стигнал. Никога няма да се науча да слагам белег между страниците на книгите. Прелиствах и пухтях. Пухтях и прелиствах. Усещах, че започвам да се дразня.

В същия миг отново чух едно гласче — вече до болка познато:

— Не мога да заспя.

— Не сме ли се срещали някъде? — попитах аз и тръшнах книгата на пода. — Сега пък какво има?

— Има трохи в леглото ми.

— Защо не си ги махнеш сама?

— Защото…

— Окей.

Последвах я в стаята й, четках и тръсках, както навярно никога през живота си не бях четкал и тръскал. Нито една трохичка нямаше в леглото, когато свърших.

— Е, сега ще можеш да спиш много, много хубаво — чак до утре!

— Подарявам ти тази картинка да си отбелязваш до къде си стигнал.

Наистина много хубава картинка — едно котенце с розово кълбо прежда, със сребристи отблясъци. Тъкмо ми трябваше белег за книга.

— Досетих се — каза Юлия.

Страшно съвестно ми стана задето се усъмних, че е скрила книгата, когато самият аз я бях затрил. Наведох се и подпъхнах завивките й. Тогава тя ме попита:

— Негрите избеляват ли, когато станат ангели?

Ето ти нещо, за което никога не бях мислил.

— Защо да избеляват? — учудих се аз.

— Ула и другите казват, че всички ангели били бели.

— Те пък откъде знаят?

— Защо тогава няма картинки с черни ангели? Изобщо няма. А винаги съм искала да имам цял лист картинки с черни ангели.

— Сигурно в Африка имат картинки с черни ангели.

Юлия размишляваше напрегнато, личеше си — между веждите й се образува бръчка.

— Ако негрите имат черни ангели, дали имат и черни призраци?

— Възможно е, стига да вярват в призраци.

— Тогава би трябвало да се явяват през деня, защото нощем няма да се виждат, щом са черни.

Туй наистина бяха много интересни мисли, които никога не бяха ме занимавали, но Юлия трябваше да става за училище, а пък аз си имах работа. Ето защо се опитвах да завърша разговора, но тя не ме пускаше.

— Знаеш ли какво правих днес? — попита тя.

Поклатих глава.

— Гледах телевизия. Но ти не казвай на мама, защото не бива да гледам, когато съм сама.

— Какво гледа?

Тя не отговори веднага, но видях, че мисли за нещо и доста се изненадах, когато само вдигна рамене и каза:

— Нищо особено. Почти го забравих.

— Тъй ли…

— Като че беше някакво негърско погребение — продължи тя.

Аз също бях гледал погребението по телевизията и й го казах. Юлия ме погледна с интерес.

— И ти ли си го почти забравил?

— Не — отвърнах аз, защото не бях.

— Горкият… сигурно си тъжен.

Размислих малко преди да й отговоря. Не че бях тъжен, а защото изведнъж нямах никакво желание да кажа „лека нощ“ на Юлия. Не исках да се разделяме точно сега.

— Не, не съм тъжен — рекох аз, — но представи си, почнах да огладнявам. Искаш ли…?

Никога не бях виждал човек така да се зарадва на глада на някой друг. Юлия просто изхвърча от леглото.

— И аз съм страшно, ама страшно гладна. Ела! В кухнята имаме най-вкусните кифли на света! Първо ще светнем, за да заспи Смугел. После ще ядем.

Когато излязохме от нейната стая, Смугел вече спеше. Сигурно огънят в камината го беше приспал.

Хрумна ни да седнем да ядем на балкона. Нали Юлия живее на последния етаж, а изгледът е прекрасен. Виждат се безброй чужди покриви. Малко по-нататък стърчи църквата. На камбанарията има часовник, който бие всеки четвърт час. Когато седиш на балкона, ти се струва, че ударите гърмят едва ли не над главата ти. Подредихме си хубаво масата с покривка на цветя и високи чаши, и кошничка с кифли. В средата поставихме газена лампа.

Бяхме щастливи. Юлия изяде огромно количество кифли. Аз също. Но не ни заболяха стомасите. Юлия беше казала, че няма да ни заболят, защото кифлите били добре опечени. Всъщност изядохме всичките кифли.

После изпуших една лула и пуснах музика.

Стана доста късно, прекалено късно за Юлия.

— Как мислиш, сега ще спиш ли по-добре? — попитах сетне, докато я завивах.

— Да, благодаря — отвърна Юлия.

Но доста по-късно след като и аз си легнах и още се чудех коя книга да си взема за нощно четиво, чух как вратата на стаята на Юлия леко изскърца. Ще трябва да смажа тази врата, реших аз и вдигнах очи.

Юлия стоеше там в бялата си нощница, с ръка на дръжката.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Както виждаш — отвърнах аз.

— Забравихме приказката за лека нощ…

Тя се опита да възбуди любопитството ми, като започна да я разказва пресилено свободно. Не отговорих нищо. Само я гледах.

— Няма нужда ти да разказваш, разбираш ли? Искам аз да ти я разкажа на теб — обясни тя.

После пусна дръжката на вратата и дойде до леглото ми.

— Бива ли да седна на ръба?

— Само гледай да не събудиш Смугел. Говори тихо!

Тя кимна. Очите й блестяха, потъмнели от вълнение.

— Измислих я съвсем сама, разбираш ли, ей сега преди малко…

— Звучи интересно. Я да чуя!

Тя се примъкна малко по-нагоре в леглото и дръпна нощницата върху коленете си.

— Да не ти е студено?

Тя поклати глава. Старателно преплете палците на краката и сключи ръце под брадичката си. След това започна да разказва:

(Помолих Юлия да ми напише приказката със свои думи, защото тъй е много по-хубава, отколкото ако се опитам аз. Отначало не искаше, но после все пак се съгласи.)

 

 

Имало едно време един негърски крал, който взел, че умрял, ама всъщност само се преструвал, разбира се, за да им стане мъчно на всички дето били глупави, но не им станало, толкова глупави били. Ама той все пак ги излъгал, и като щели да го погребват, той се скрил между цветята отгоре върху ковчега и лежал там с разперени ръце и приличал на кръст. Зад него имало големи, големи прозорци и вътре било тъмно, макар че прозорците били светли. И когато в църквата започнали да пеят, се случило нещо ужасно странно: всичките цветя от ковчега излетели през прозорците, станало тъй светло, и негърският крал, който лежал скрит между цветята, и той излетял, а те пеели, и пеели, и пеели, все по-високо и по-високо пеели те. И той отлетял при всичките много хора, които го чакали отвън. Той изобщо не бил умрял, казали тези, които го чакали, само глупците повярвали, защото нищо не разбирали. И така свършва приказката.