Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattpappan, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Стоянов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Мария Грипе
Заглавие: Нощният татко
Преводач: Павел В. Стоянов
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Шведски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Роман
Националност: Шведска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: 10.06.1981
Редактор: Теодора Джебарова
Редактор на издателството: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Любомир Чакъров
Коректор: Маргарита Събева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1836
История
- — Добавяне
Нощният татко
Наистина се натъжих, като видях как Смугел отлетя. Трябва да си призная, нямах намерение да го пускам отново, но сега се радвам най-вече заради него. Така красиво лети. Каква великолепна сова е той. Сигурно ще има голям успех сред другите сови и ще спечели много приятели. Мога само да се гордея със Смугел.
И с Юлия. Моята нощна дъщеря.
Юлия още не знае какво ме накара да взема голямото решение да пусна Смугел на свобода. Тя веднъж каза нещо, и ако не бе изрекла тези думи, кой знае какво щеше да стане. Тя каза:
— Сега имаш мен, не забравяй това. По-рано ме нямаше, но може би не съм кой знае какво, та някой да иска да ме има…
Просто не можах да намеря отговор, когато го каза, а може и сега да не намеря — като че ли нямам думи, за да се изкажа. Но само да знаеше…
Мисля, че й възразих:
— Нали си ми нощна дъщеря…
А Юлия отговори:
— Тогава трябва да го докажем.
— Кое?
— Че ти си ми нощен татко. А аз — твое нощно дете. И че нощните татковци са истински татковци. И че ги има.
— Не искаш ли много наведнъж? Нали Ула и онези вече ме видяха.
— Те да…
— Нали смяташе, че вече са станали добри.
Тя ме погледна несигурно и каза:
— Вярваш ли да трае?
Умница е тази Юлия.
— Хм — отвърнах аз. — Какво да ти кажа — вероятно не особено дълго. По-добре да сме подготвени, че може пак нещо да ги прихване.
— Нищо — реши Юлия. — Сега все пак знаят…
— Е, не е ли достатъчно, че знаят? — рекох аз.
Но Юлия поклати глава и ме погледна твърдо.
— Има още много други. Хората не разбират, че има различни видове татковци. Трябва да го кажем, та всички да го разберат.
Понякога мисля страшно тромаво. Досещах се, че туй бе важно за Юлия, но не ми беше ясно как ще се осъществи.
— Ще напишем книга за нас — обясни тя тогава.
Книга? Та нали вече пишех една. Онази за камъните. А сега още една? Едновременно две книги? Как ще я бъде тая работа? Дума да не става…
Нали ви казах — мисля ужасно бавно.
— Нека си остане наша тайна — предложих аз. Но знаех, и сега вече мога чистосърдечно да си призная, казах го, макар да бях убеден в противното.
— Не, няма да го бъде! — отсече Юлия. — Нали ще си помислят, че съм те измислила. Или пък ще кажат, че сънувам.
— Понякога се чувствам като измислица — опитах се да й възразя.
— Но в такъв случай бива да вършиш само каквото измисли за теб онзи, който те е измислил — обясни ми тя. — А то едва ли е хубаво?
— Окей, тогава нека бъда сън.
— Колко си непрактичен! Та нали сънят може да прави само каквото сънува онзи, който сънува.
— Може да: стане весело, ако ти го сънуваш…
Тогава Юлия ме погледна строго, и то — с право.
Упрекна ме, че само съм изнамирал куп глупави извинения и тъпи ласкателства, които не ми подхождали. А после ми напомни за онзи объркан сън, който тя решително държеше да напиша и където сънувах, че сам бях се измислил.
— А може би си свой собствен сън! — изстреля тя накрая. — Мой във всеки случай не си.
— Значи не съм никакъв мечтан татко, а? — опитах се отново да бъда духовит.
Но безуспешно. Тя ми обърна гръб и не отговори. После каза:
— Не се шегувам!
— Виждам — отвърнах аз. — Извинявай!
После се затворих в себе си и размишлявах ли, размишлявах. Минаха няколко дни. И една вечер, когато Юлия седеше в стаята си и пишеше, та пушек се дигаше, влязох при нея.
Спрях се на вратата и постоях известно време, без да продумам. Запалих си лулата.
Тогава тя вдигна поглед към мен и каза:
— Аз въпреки всичко я пиша. Пък ти прави каквото искаш.
— Окей. И аз искам! — отвърнах аз.
Тя засия. Не продума веднага. После ме погледна хитро.
— Заради Смугел ли? — попита тя.
— Именно — отвърнах аз. — За да не би някой да се усъмни, че съществува. С туй не бих се съгласил!
— Всичко трябва да опишем, чак от самото начало, всичко…
— И за надписа ли да разкажем? — попитах аз. — „Частен сектор! Не безпокой! Забранено!“
Юлия замълча за миг, необичайно дълго за нея. После каза:
— Ами, щом се налага… Окей тогава!