Мария Грипе
Нощният татко (34)

Юлия

Мама вече пренесе почти всичките ни неща в новото жилище, но не и от моята стая, защото искам да остана да живея тук докато може. Петер също. И той си е оставил леглото и къщата на Смугел, и някои други дреболии.

Още не съм ходила в новото жилище, просто нямам желание. Минахме с Петер покрай къщата — ние ще живеем на втория етаж — и видяхме прозорците. Изглеждаха точно като прозорците на всички останали къщи по тази улица.

Мама казва, че всичко ще се оправи, само веднъж да свикнем.

Но аз не искам да свиквам.

— Трябва! — заявява мама. — Всички трябва да свикват.

Аз обаче не вярвам в това. Вярвам в обратното. Човек трябва да изтърпява какво ли не, да, трябва, но заради това няма нужда да свиква, нали? Тогава никога не би могъл да промени нещата, ако просто свиква с всичко. Ето защо не искам. За нищо на света.

Мъчно ми стана като не обърнаха внимание и на последното писмо на Петер. Ако не бях се ядосала толкова, сигурно щях да заплача, макар и отдавна да съм престанала да рева. Много по-добре е да се ядосваш, отколкото да се натъжаваш. Като ти е мъчно просто си седиш, провесил нос, но разяриш ли се, тозчас трябва да сториш нещо, инак ще се пукнеш.

Да, страшно деловита ставам когато се ядосам, и Петер също.

Вече казахме на всички хора как хубаво сме го замислили, и че ако зависеше от нас, биха получили къщата, за да се веселят в нея. Но сега нищо не става, защото ще я събарят.

Дадох им ясно да разберат, че не го правим, за да остана аз да живея там — да не би някой да си го помисли — а само за да спасим къщата. Почти всички обещаха да помогнат. Съучениците ми бяха много мили, всички са на моя страна, Ула също. Тъй че тя невинаги е такава лоша.

Но не мисля да се пренасям, преди да е дошъл багерът.

Петер успя да узнае кога ще дойде. Другата седмица в сряда. Разбрахме, че ще е скоро, защото сума ти глупаци обикаляха тук и драскаха имената си почти навсякъде. Въобразяват си, че ще могат да купят врати и подове и каквото си поискат, като съборят къщата.

Но тя още не е съборена!

А на този ден ще устроим тържество. Написахме цял куп покани и ги пуснахме в пощенските кутии. Писахме, че всеки може да доведе и приятелите си, за да дойдат всички, които искат. Ще бъде като на излет, и всеки трябва да донесе по нещо, каквото сме му написали.

Няма да правим скандали и да хвърляме домати и яйца по багера. Напротив. Искаме само хората да видят колко хубаво биха могли да прекарват тук, и поне веднъж да участват, преди да са съборили къщата. Багеристът също. И ако му се прииска да започне със събарянето посред тържеството, няма да му пречим, но би било доста невъзпитано от негова страна…

Сега имаме страшно много работа, защото всичко трябва да е готово навреме за празника. Тук ще стане много хубаво. Почистили сме цялата къща, навсякъде ще има цветя, гирлянди и знамена.

И балони, разбира се.

Много хора идват всеки ден да помагат, почти целият ми клас и най-различни други, които по-рано не познавах, но сега вече всички се познават.

Трюгве, моят учител, и той идва. Отначало само обикаляше и дърдореше както винаги, никаква полза нямаше от него, а само обясняваше на всички какво „всъщност“ трябвало да се направи и какви забележителни неща измислял той в такива случаи. Беше един такъв уморителен както винаги — в училище такова нещо прави впечатление, но тук не. Никой нямаше време да го слуша като дърдори, защото всеки си гледаше работата. Дори и момичетата от класа решиха, че би могъл да прави нещо, вместо само да дърдори през цялото време. Казаха го няколко пъти.

— В училище е друго — рече Биргит, — сега обаче трябва да се работи!

Така че скоро ни омръзна.

— Не можеш ли да поразмърдаш Трюгве, а? — попитах Петер.

— Права си — отвърна той. — Как мислиш, дали умее да мие прозорци?

Чайките бяха омърляли почти всички прозорци. Така не бива да изглеждат на празника! В никакъв случай! Ето защо Трюгве трябваше да се залови с тях. Отначало продължаваше да бърбори докато работеше, но сега вече мълчи. Сигурно е забелязал, че така върви по-добре. Ала изглежда съвсем изумен от цялата работа. Но пък прозорците стават много хубави.

Не, сега трябва да вървя да помагам, остава ни още страшно много…