Мария Грипе
Нощният татко (27)

Петер

Вече поразучих малко за Елвис Карлсон. Изглежда, че хора, които виждаш всеки ден, които винаги са самотни и никога нищо не казват, ти раздвижват фантазията по някакъв особен начин. Например това, че дори гласа му не съм чувал, нали досега думи не е обелвал, та нямам понятие как звучи. Опитвах се да си го представя, и ми се струва, че трябва да е плах и тих, но доста груб. Приблизително като на дивите прасенца, те издават един чудноват звук. В сравнение с дребните им и хилави раирани телца, този звук е направо груб и силен.

Приблизително такъв би трябвало да е гласът на Елвис Карлсон. Просто не мога да си го представя тънък и писклив. Впрочем, забелязал съм, че хора с пискливи гласове рядко са мълчаливи.

Както и да е, сега вече научих някои неща за него. Всичко започна с това, че го проследих и то много внимателно, без да ме усети. Един предобед, както отивах към библиотеката, видях от разстояние някакво дребно момче да излиза от една къща. Веднага забелязах, че е Елвис Карлсон и ускорих крачката. Реших да не го изпускам от очи. Исках да разбера накъде е тръгнал, дали към нас, или си имаше друга цел.

Тъкмо като минавах край къщата — същата къща, впрочем, дето живее и лелката от будката — сива дървена сграда на няколко преки от моето жилище, на партера се отвори прозорец, някаква жена подаде глава и извика „Елвис“. Майка му, досетих се аз. Ето че най-после ще чуя гласа му, си рекох.

Но не, Елвис дори не се обърна, просто си крачеше по пътя. Жената извика още няколко пъти и после затръшна прозореца.

Елвис продължи надолу по улицата. Два пъти се спря да гледа пред някаква витрина. И двата пъти стоя доста дълго и предположих, че разглежда някой определен предмет. Първият път беше пред един магазин за семена. Когато отмина, аз също се спрях и се опитах да отгатна какво е гледал тъй съсредоточено. Но единственото, което видях, бяха куп луковици и пликчета със семена. И един голям изкуствен слънчоглед, вероятно пластмасов, по средата на витрината. Него ли беше гледал?

Другата витрина принадлежеше на магазин за играчки. Там открих един корабен модел, ама невероятно красив платноход и трябва да съм го зяпал прекалено дълго, защото когато вдигнах глава и се огледах — от Елвис ни следа.

Изтичах до ъгъла и погледнах във всички посоки, но той не се виждаше. Отказах се да го търся и отидох в библиотеката.

След това пак минавах край сивата къща, дори няколко пъти. И всеки път ми се струва, че откривам по нещичко ново за Елвис Карлсон. Вече започвам да добивам доста ясна представа за живота му.

Както вече казах, живее на партера. Майката най-често виси на прозореца и разговаря с познати, които минават по улицата. Винаги има някой под прозореца им, често някой с куче.

Майката също си има куче — малък, джавкащ дакел — комуто явно отдава цялата си любов. Всъщност Елвис го получил като подарък за Коледа, но майката така го харесала, че сега вече е неин. Научих го от лелката в будката, нали им е съседка.

Би могло да се каже, че Елвис е загубил и майка си, и кучето. Често става тъй и не е весело за онзи, който остава без нищо. Майката разправя на съседите, че Елвис бил труден, защото по цял ден скитал по улиците, вместо да си стои у дома.

Но за какво му е да си стои у дома, питам се аз. За да слуша как майка му говори с приятелките си на улицата или по телефона? Или като се глези с кучето? Или внимава само в радиото, което по цял ден гърми?

У тях никога не е тихо, но никой няма добра дума за Елвис. И наистина разбирам защо е станал мълчалив. Какъв смисъл би имало за него да се обажда. У тях поне, няма кой да го чуе. Бащата чете вестник и гледа телевизия, щом се прибере. Майката понякога разговаря с таткото, разбира се. Тогава говорят за пари и неща, които трябва да се купят или платят. Случва се да говорят и за Елвис, колко бил невъзможен и опак. Но рядко се обръщат към него.

Ето защо Елвис предпочита да избяга навън и да бъде сам. Неговите родители са му чужди, а искаш ли да имаш чужди хора около себе си — по-добре вън на улицата, където има достатъчно място и където изобщо не познаваш чуждите хора и не ги знаеш какви са. Онези у дома той ги познава като петте си пръста… Затова и бяга.

Но случва се майката да застане на прозореца и да го вика, та се чува из половината град. Тогава иска да знае къде скита. Или пък му е време за ядене. И той понякога се прибира, особено като е за ядене, но често не иска и да знае.

Пък тя — нека си вика — все ще мине някой, с когото да се заприказва. Впрочем, нали си има дакела, и радиото и телефона. Сигурно нищо няма да й стане, ако Елвис не се прибере. За нея той е непослушен, естествено, и толкоз. Пък и така си е. Елвис Карлсон изобщо не слуша майка си. Така казва лелката от будката и всички хора са на същото мнение. Самият той — също. Никога не прави каквото му каже тя.

Но и тя никога не прави каквото й каже той, дори и не го изслушва. Пък за това никой никога нищо не казва, защото няма кой да се замисли. Докато лелката от будката ми разказваше за Елвис, тъкмо това се въртеше в главата ми през цялото време. Защо трябва само единият да слуша и да изпълнява? Защо винаги по-малкият? Защо това се подразбира? Но когато го казах на лелката от будката, тя отвърна:

— Как така! Разбира се, че Елвис Карлсон трябва да слуша майка си, и да прави каквото тя му казва!

Тогава попитах дали не биха могли да се слушат един друг. Дали нямаше да е по-добре? И тъй като лелката е добра, веднага отговори, че можело, разбира се… за това не била помисляла. Глупавото е, че човек не се замисля толкова надълбоко, оправда се тя.

После ме погледна неуверено и каза, че на човек му ставало мъчно за Елвис Карлсон, или поне можело да му стане мъчно, но той бил тъй твърдоглав и все си знаел своето, та трудно се разбирало…

— А и не си заслужава да се говори с него — добави тя, — защото просто ще избяга. Иска да го оставят на мира…

Да, тук Юлия е права. Елвис Карлсон наистина иска да го оставят на мира. Това му желание трябва да се зачете и аз нямам намерение да му се натрапвам повече. Но защо ли е избрал да стои тъй често точно пред тази къща? Да можех поне това да узная. Дали защото виковете на майка му не достигат до тук?

Сега пред нас започна да стои още един човек — мъжът, който рисува къщата. Зная кой е, виждал съм го няколко пъти, обича да рисува долу край брега. Тъй че не се занимава само със стари къщи, които ще бъдат събаряни, както си мисли Юлия. Тя иска да го прогоня, както изпъдих едни хора, които дойдоха миналата седмица и се канеха да задигнат вратичките на камината в горния хол. Тя изпитва нечувани подозрения към него.

Онзи ден се прибра съвсем разстроена. Минала покрай някаква стара къща близо до училището, тъкмо когато щели да я събарят. Случайно видяла да се задават багерите. Движели се като динозаври, заблъскали и разбили всичко по пътя си. Налетели право върху стените, къщата се сгромолясала, сякаш била направена от кубчета.

Вдигнала се гъста пушилка около мястото. Отначало се чували страхотни трясъци, после настъпила зловеща тишина. Когато пушилката се поразсеяла, стояла само някаква вътрешна стена с остатъци от стара камина на горния етаж. От време на време се чувал шум от свличащи се тухли, които продължавали да падат от стената.

Всичко станало страшно бързо. В единия миг там стояла голяма кафява къща, в следващия — куп развалини. Изглеждало като след бомбардировка или земетресение, или като след ужасно бедствие.

Когато Юлия си тръгвала, забелязала „мъжа, който рисува къщата“. Този път, обаче, не рисувал. С фотоапарат на статив снимал събарянето. Не забелязал Юлия. Бил изцяло погълнат от снимането на зловещата гледка. Това страшно я разстроило. Откъде туй желание у него! Как можел само!

— Той сигурно е някакъв садист — заключи тя.

Беше дълбоко потресена. И напълно убедена, че мъжът принадлежи към сдружението на събарячите. Опитвах се да й обясня, че той вероятно не е нито садист, нито събаряч. А сигурно рисува къщите, които ще бъдат разрушени и снима събаряния, за да покаже на хората в града каква лудост е да унищожаваш една подир друга красивите стари къщи. Мнозина забелязват тези неща по-добре на картини или снимки, отколкото в действителност.

Юлия не ми повярва.

— Така е — казах аз. — Всички вече дотолкова свикнаха да гледат снимки, и по вестниците и по телевизията, че не гледат сериозно на действителността, докато не я видят изобразена на картина. Според тях снимките по-лесно се разбират.

— Отколкото действителността? — рече Юлия недоверчиво.

— Да — потвърдих аз. — Така е станало вече.

— Аз пък не вярвам! — отсече Юлия и личеше, че не желае да й се противоречи.

И все още смята, че човекът, който рисува къщата, е злодей. Само да можехме да се отървем от него и къщата щеше да бъде спасена, мисли тя. Но за жалост не е тъй просто.

Навъртях сума ти разговори и написах куп писма до властите и успях да разбера, че има известни планове да се събори тази къща, за да отстъпи място на определен брой жилищни блокове. Обаче въпросът още не е решен окончателно, ето защо се надявам да обърнат внимание на моите писания. Обясних на тези, които решават, че градът ще изгуби от красотата си, ако тук изникнат блокове вместо градината, която също ще унищожат. Казах им, че хората ще почнат да бягат от града, ако така го съсипват.

В крайна сметка дори не е сигурно дали някой иска да живее в блоковете им. Наемите без друго ще бъдат прекалено високи, тъй че не се знае дали хората ще могат да си позволят да живеят тук. Нали събарят на толкова други места. Защо не изчакат да видят дали някой ще е съгласен да се засели там, преди да продължат да събарят, да построят прекалено много сгради и да съсипят града. Тъй мисля аз.

Да видим какво ще стане…