Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nattpappan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Мария Грипе

Заглавие: Нощният татко

Преводач: Павел В. Стоянов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Шведски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Шведска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: 10.06.1981

Редактор: Теодора Джебарова

Редактор на издателството: Лъчезар Мишев

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Любомир Чакъров

Коректор: Маргарита Събева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1836

История

  1. — Добавяне

Юлия

Да намерим Смугел се оказа по-трудно, отколкото си представях. Цяла сутрин обикаляхме. После отидохме у нас и закусихме. Човек огладнява, когато търси. Мама се обади на учителката и тя ме освободи за целия ден.

После пак тръгнахме. Тревожех се, защото чувствах какво му е, но не го показвах. Най-трудното е да утешаваш някого, като сам знаеш, че не вярваш на утешения, защото понякога децата ги лъжат като ги утешават. С мен много пъти се е случвало и не искам да причиня такова нещо на нощния си татко. Искам той да може да ми вярва, защото и аз му вярвам. Той не е от тия дето лъжат, дори като утешава, а изобщо не го прави — забелязах го веднага, когато се запознах с него, още първия ден го забелязах. Той никога не ми е казал нещо невярно, а почти всички други са го правили. Ужасно е, защото не можеш да им кажеш „зная, че ме мамите“ и така се чувстваш по-стар от тях, но не ти е весело като при игра на ужким. Големите трябва да си останат големи, мисля аз, и не бива да стават малки — може само на ужким, както прави нощният ми татко на шега. Но той е голям и аз не искам друг татко. Искам винаги да му казвам истината.

Не вярвам да се е случило нещо на Смугел, совите винаги се оправят, дори ако са питомни. Някои опитомени диви животни не се оправят като ги пуснеш на свобода, ала при совите няма опасност, те се оправят. Вярно е, чела съм го, инак не бих го казала.

Сега, обаче, трябва да напиша какво стана после. Подире ни тръгнаха куп хлапетии и започнаха да ни дразнят — чули, естествено, като викахме Смугел и също завикаха с превзети гласове. Като се обърнах, видях и някои от моя клас, най-лошите и глупавите, дето твърдяха, че нощният ми татко е само лъжа: Ула и онези, и още няколко други. Хубаво, че дойдоха тъкмо сега, та да видят. Ула също.

Вървяхме бавно, за да ни настигнат. Гледаха страхливо и глупаво, като минаваха край нас.

— Тъй значи, бягаш от училище? — подметна Ула.

Но аз казах както си беше, че учителката ме е освободила, защото сме тръгнали да търсим Смугел. Те си мислеха, че и Смугел е лъжа. Как само се опулиха — Ула също — когато нощният ми татко им се представи. Едва успяха да се поухилят, стесняваха се, личеше си, а сетне забравиха да се правят глупави, когато той им описа как изглежда Смугел и ги попита дали не са го виждали. Докато им говореше, станаха обикновени хора, Ула също, дори и към мен. Ала Смугел не бяха виждали.

После тръгнахме в различни посоки.

Скоро денят щеше да свърши, а още не бяхме намерили Смугел. Започна да се стъмва.

— Скоро ще го намерим. Трябва да продължим — подканях аз.

През цялото време бях напълно убедена, че ще намерим Смугел, но не беше сигурно дали той ще се върне с нас у дома, все пак той беше сова, и туй трябваше да се разбере и да не се забравя.

Нощният ми татко искаше да си отиде в къщи, за да види дали няма поща, та тръгнахме и аз останах да го чакам отвън, а той влезе.

Колко тъмно започна да става. Забелязах го едва като останах сама. Как щяхме да видим Смугел сега, щом не го открихме през деня. Навсякъде ходихме, дори извън града — в гората.

Сигурно през целия ден беше спал, уморен, и сега, когато се стъмни, щеше да се събуди отпочинал, разбира се. Дано само не потегли надалеч, като се ободри.

После дочух бързи стъпки и възбудени гласове, идваха от парка срещу дома му. Беше доста тъмно, но видях мои съученици, само Ула я нямаше, бяха Биргит и Шерстин и няколко момчета, които все се мъкнеха с тях — доста страхливички, но сега бяха окей. Щом ме видяха, едно от момчетата извика:

— Вашият Смугел седи там на едно дърво! Видяхме го!

Нищо не отговорих, не знаех дали не ме лъжат, защото бях сама.

— Честна дума — увери ме момчето. — Видях го как отлетя там.

Хукнахме веднага — те напред, да показват пътя. Страшно се боях да не би Смугел да е избягал.

А като стигнахме, Ула стоеше под дървото и пазеше Смугел, та ако полети да види накъде ще иде. Колко мила беше само! Ще я оставя още известно време за най-добра приятелка. Държеше се добре, въпреки че Биргит и Шерстин бяха там, а нощният ми татко го нямаше. Може да се е поправила. Изтичах при нея, а тя посочи нагоре към дървото.

— Ей там, зад големия клон!

— Къде? Не го виждам.

— Не! Не гледаш където трябва. Не там. По-нагоре.

Всички показваха и сочеха и накрая не знаех накъде да гледам. За щастие Смугел се размърда, та го видях.

— Смугел! Ела! Аз съм!

Но той не дойде, въпреки виковете ми. Не помръдваше, дори не изхохока или изчоп-чопа, само очите му светеха.

В този миг тичешком се зададе нощният ми татко, викаше ме, защото не ме забелязваше сред останалите.

— Открихме Смугел! Бързо! — провикнах се аз.

Как се втурна само. И как се зарадва. Но представете си — Смугел не слезе при нас, въпреки че и двамата го примамвахме. Седеше си там тихо, нито веднъж не изхохока. Туй ни поразтревожи, но може да е било заради всички деца и други хора, дето се трупаха около дървото. Как да ги прогоним — особено Ула и онези, които го намериха, и може би вече бяха станали добри.

На края трябваше да потърсят стълба. Нощният ми татко заедно с няколко момчета отидоха да я донесат, пък аз останах да пазя Смугел. Ула през цялото време стоя до мен. Беше ни ужасно страх Смугел да не избяга, когато вдигаха стълбата към дървото. Всички затаихме дъх, а нощният ми татко се заизкачва по нея, съвсем бавно, стъпка по стъпка, и през цялото време тихичко мамеше Смугел.

Беше съвсем близо, протегна ръка да го хване, но точно тогава Смугел литна, всички извикахме „О-о-о!“, прималя ми, а в следващия миг Смугел седеше на рамото ми. Сетне светкавично се премести на неговата глава и си остана там тихо и кротко, докато той слизаше по стълбата.

Смугел не мръдна от главата му из целия път през парка. Цяло шествие от хора ни следваше, та отидохме у него, защото беше най-близко, а искахме и да останем насаме със Смугел.

Щом прекрачихме прага, Смугел започна да прилича на себе си, въпреки малко замисления си вид. Сега все пак хохокаше, а после направи нещо смешно: отлетя до един меден кафеник, бутна капака му и се мушна вътре — наложи се да обърнем кафеника и да го изтръскаме от там. Обичаше да се шегува така. Кафеникът му служеше за скривалище, когато стореше нещо глупаво, сякаш се самонаказваше.

Ала Смугел не бе сторил нищо глупаво. И нощният ми татко мислеше тъй.

— Ами Смугел си е все същият — рече той. — Знаех си аз, че е прекалено умен, за да стане професор.

Смугел заподскача напред-назад между нас, почти като топка — явно се радваше и се смяташе за заслужил.

Помислих, че може да е задето отново си е у дома. Може би беше избягал, защото искаше да си е там, а не при мен. Но нощният ми татко не мислеше така и когато Смугел се успокои и седна срещу него на масата, той го попита:

— Кажи сега, Смугел, защо всъщност избяга от нас, които толкова те обичаме?

Гледаха се сериозно.

— Може би искаш да си на свобода? А? Това ли искаш?

Тогава Смугел наистина изхохока и прозвуча почти сякаш каза „да“. И двамата го чухме, значи не съм си го въобразила.

— Ти как мислиш, Юлия? — попита нощният ми татко.

Иска разбира се — отвърнах аз, — въпреки че…

— Въпреки че… какво?

— Той сигурно иска и при теб да е.

Спогледахме се и просто не знаехме: подобно нещо се решава толкова трудно. Тежко беше и за нас, и за Смугел. Пък Смугел седеше и изглеждаше някак пълен с надежда, а ние не знаехме защо.

— Я ме погледни, Смугел! И през ум не ми минава да те държа в плен! Разбира се, ще те пусна на свобода!

Смугел отговори и този път. Явно разбира всичко.

— Окей — промълви нощният ми татко няколко пъти на себе си. — Окей, окей, окей — и толкова. Мислеше. Аз също. И Смугел мислеше. Помълчахме известно време. После ни хрумна нещо хубаво. Ако сега отворехме прозореца, когато навън бе тъмно и вече падаше нощ, щяхме да видим дали Смугел ще остане, или ще си отлети. Тогава можеше да реши сам и да избере.

Тъй бе най-добре и нощният ми татко стана, и отвори прозореца. Бяхме ужасно напрегнати и тихи, едва дишахме.

Ала Смугел си седеше, не помръдваше, само очите му се въртяха и светеха. Стояхме безмълвни и чакахме ли чакахме, пердето се издуваше и вътре нахлу свеж въздух, дърветата в парка шумоляха, на небето имаше звезди, но Смугел си седеше на мястото.

Решихме, че той въпреки всичко иска да остане. Двамата си кимнахме леко един на друг, но в същия миг Смугел разпери криле, дойде при мен и постоя малко на рамото ми, после отиде при нощния ми татко и се настани на главата му.

— Смяташ, че трябва да си събера мислите ли, Смугел? — попита той.

Смугел издаде звук сякаш се засмя, захохока високо и радостно, а сетне полетя към прозореца и право навън. Изтичахме и се загледахме подире му. Летеше пред прозореца напред-назад, напред-назад, подвикваше и ни махаше с крила и правеше номера.

— Свободен си, Смугел! Лети! Накъдето поискаш, хитрец такъв!

Но Смугел се върна още веднъж. Влетя в стаята и я обиколи един, два, много пъти, а сетне отново изхвръкна навън като стрела. Завикахме след него:

— Смугел, винаги си добре дошъл, ако някой път поискаш да наминеш!

— Този прозорец вечно ще стои открехнат!

— Можеш да спиш тук, ако искаш! Ако вън е студено и вали, или нещо такова!

— Ако пък си гладен, знаеш къде е храната, Смугел!

Викахме от прозореца като майки подир децата си, тръгнали на приключения, а Смугел ни отвръщаше с хохокане. После прелетя над парка и се изгуби.

— Виж как хубаво лети! Не се ли радваш, че тъй добре се справя сам? — възкликнах аз. Но той не изглеждаше толкова радостен — не, не изглеждаше. Радвал се заради Смугел, тъй каза, но забелязах, че му беше малко мъчно за себе си, да, забелязах го.

— Скоро ще ми мине — увери ме той.

— И аз тъй мисля — отвърнах аз.

После си представихме какво ще стане, когато Смугел ни дойде на гости, сигурно щеше да идва често, по вида му личеше.

— Тогава ще ми се обадиш и ще кажеш, ето Смугел е тук, и трябва да дойдеш веднага, тъй ще кажеш, и аз ще дофуча като ракета. А понякога Смугел може би ще идва при мен, тогава аз ще ти се обадя и ти ще дойдеш.

Мисля, че сега ще стане много по-весело, като знаем, че е свободен и може да се запознае с други сови. Същото мислеше и нощния ми татко, засмя се и призна, че бил малко глупав по отношение на Смугел, и щял да се превъзпита. Но аз казах, че няма нужда и той се зарадва, като го чу.

После отидохме в парка и си купихме топли кренвирши и сладолед. Стори ни се, че чуваме как някой си играе и лети и хохока в далечината. Досетихме се, че Смугел си играе, та се разиграхме и ние, и просто не ни се спираше.

— Да продължим… — предложи той и така стана.