Мария Грипе
Нощният татко (30)

Юлия

Зная! Зная, че Петер ще спаси къщата и затова не се тревожа. Но все пак е отвратително, дето оня тип дебне наоколо и я рисува. Вече имам доказателства! Той също участва в събарянето на къщите! Не само ги рисува, преди да ги съборят. Докато ги бутат, той е там: и снима всичко на филм. Аз самата го видях. Колко ужасно!

Веднъж минавах тъкмо когато събаряха една къща. Беше най-зловещото нещо, което съм виждала, дори не можах да заплача, прекалено тъжно беше. Не ми се описва, толкова беше противно.

Искаше ми се да избягам, ала краката ми бяха като схванати. А наоколо — пълно с хора.

Ще кажа какво си помислих тогава, въпреки че е тъй ужасно, та едва се осмелявам. Заприлича ми на изпълнение на смъртна присъда. Нали първо осъждат къщата на събаряне, определят деня, когато трябва да стане и на този ден идва багерът като същински палач. И няма никакъв изглед за помилване. Багерът просто приближава и замахва.

Осъдят ли една къща — край!

Не можех да не се замисля за нашата къща, разбира се, и въпреки че се опитах да не мисля, ми стана страшно криво.

След като всичко свърши, забелязах онзи тип. Веднага го познах, но той не ме видя. Държеше апарат и снимаше тъжната гледка, а може би правеше филм — не зная. Затова си мисля, че не е съвсем наред, трябва да му има нещо. Кой би снимал доброволно събаряне на къща? Снимки се правят, за да си спомниш нещо по-добре, а какво има тук за помнене — наистина не мога да разбера.

А най-ужасното беше, че когато после се прибрах — ама веднага след всичко това — той стоеше тук, пред нашата къща и рисуваше. Трябва да е дошъл направо!

Обзе ме такова едно призрачно чувство, защото когато картината стане готова, ще дойде багерът — това ми е ясно. Петер смята разсъждението ми за откачено и мама — също, но да казват каквото си щат: тревожа се само за къщата, когато този тип стои тук и я рисува. Инак разчитам на Петер.

И като го видях веднага след онова събаряне, щях да припадна. Спрях на известно разстояние от него и го загледах. Мислех после да се вмъкна в къщи, без да ме забележи. Ала реших, че може би щеше да е добре, ако му попреча да я нарисува, да отложат събарянето. Всеки трябва да прави каквото може, не само да се надява на другите.

Затова се приближих към него. Той не ме погледна, защото тъкмо се занимаваше с някакъв прозорец, ала поздрави.

— Здравей, как си?

— Криво ми е — отвърнах аз.

— И на мен — отвърна той. — Този лъчист светлик не иска да стане както трябва.

— Кое?

— Отблясъка на светлината в прозореца — хич не е лесно.

— Тъй ли?

— Да, но пък е забавно. Ако успееш…

И чак сега ме погледна.

Странното е, че очите му изглеждат добри, макар и доста мрачни, сякаш на самия него не му се иска, но е принуден да върши каквото върши. Не, не е казано, че трябва да е лош — това ми е ясно — може да е добър и само да следва съдбата, както е писано. Но това е още по-опасно, тъй да се каже, защото излиза, че го върши против волята си, и това е призрачно.

Трябва да има нещо необикновено в него, забелязва се, и се чува и по гласа му — говори съвсем тихо.

Реших да се държа учтиво и любезно, и едновременно хитро, та казах, че картината е хубава — пък и то си е вярно — макар и още недовършена. Но беше напреднал доста с къщата.

Иначе — когато строят къщи, искам да кажа — започват отдолу, от основите, пък той е започнал отгоре, от покрива. Сигурно е различно, когато човек рисува. Изглеждаше тайнствено; къщата беше готова само наполовина и сякаш висеше във въздуха. Призрачна къща, но поетична, не страшна.

Отначало не отговори, когато похвалих картината му. След малко каза:

— Не зная… Още не съм съвсем доволен, естествено…

— Кога ще е готова?

— Ами, смятам, че няма да трае дълго.

Страшно се уплаших, но се овладях. Видях, че не беше нарисувал куп неща от градината, просто ги прескочил. Дърветата бяха нарисувани доста немарливо. Казах му го, но той само се засмя:

— Нали къщата е най-важна? — отвърна той. — Останалото не зная дали ще го доизпипвам.

Ала тия разсъждения ми се видяха глупави, нали и градината би изчезнала заедно с къщата.

— Не е ли и тя еднакво важна? — рекох аз.

Съгласи се с мен, кимна и каза, че сигурно съм права. Трябвало да изпипа градината повече, отколкото смятал в началото.

— Но едно по едно. И първо къщата! — рече той твърдо.

А нали точно това не исках! Не знаех какво да измисля.

— Е, да — опитах отново, — но градината сега е най-красива. Лалетата и нарцисите после ще прецъфтят…

— Тогава пък ще цъфне друго нещо — отвърна той спокойно. — Да не прекаляваме. Нарисувал съм кестена отрупан с цвят, и мисля, че това е достатъчно…

— Как може да се прекали с цветя? — възразих аз, защото ми се стори откачено.

— Може — на картини — отвърна той.

Ама аз не съм съгласна. Нали трябва да се рисува действителността, и значи трябва да се рисува каквато си е. Но не било задължително, рече той.

Страшно твърдоглав човек. Рисува само каквото на него му се иска, забелязах го. Пък и знае какво иска. Беше почти безнадеждно… Сочех му разни мебели в градината, скамейката под плачещата бреза, и мраморната масичка, и още какво ли не — все неща, които всички много харесваха у нас.

А той само клатеше глава и казваше, че нямало защо да бърза — мебелите щели да останат докато стои къщата. Пък и не можел още да реши какво да прибави в картината.

Нямаше да успея да променя решението му, разбрах го. Накрая вече не можех да измисля нищо повече. Започнах да се отчайвам — да, наистина. Защото той упорито продължаваше да рисува къщата: пак се залови с някакъв прозорец. Тогава най-сетне ми хрумна нещо великолепно!

— Кое най-много обичаш да рисуваш? — попитах го аз.

— Зависи… — отвърна той. — Може би светлината, нали постоянно се мени, увлекателно е…

— Затова ли обичаш да рисуваш прозорци?

Вероятно затова било, рече той.

— Сигурно тогава би било забавно да рисуваш и вода? — подметнах аз.

Да, би могло да е много интересно, заяви той.

Помълчах известно време и после попитах:

— Защо тогава не нарисуваш локвите?

Беше валяло и цялата пътека до къщата и плочникът отпред бяха изпъстрени с рядко красиви локви.

Нищо не отговори. Не престана да рисува. После застана взирайки се в градината и ръката му с четката се отпусна.

— Локвите няма да останат тъй дълго като къщата — казах аз.

Не отговори и сега, но нали все пак не каза „не“ както преди. Само гледаше втренчено и обмисляше. То му личеше.

Едва ли някога съм виждала толкова красиви локви. Едни бяха тъмни и в тях имаше нещо тайнствено, може би потъмняваха от дърветата, ставаха такива едни черно-зелени, а все пак лъщяха. Други блестяха като сребърни или като златни, някои изглеждаха почти бели или леко розови, като седеф. Да, бяха невероятно красиви. Сега го забелязах. Преобразяваха цялата градина и й придаваха тайнственост.

Явно и той го забеляза, въпреки че не каза нищо. След малко остави настрана четката и започна да изстисква боя от тубите.

— Какви са тези бои? — попитах аз.

Той каза как се казват, но не помня вече, бяха такива едни особени имена.

— Какво ще правиш с тях? — попитах след това.

— Ще рисувам локвите, разбира се — отвърна той. — Ти си права — не се знае колко време ще ги има.

— Няма ли да рисуваш повече къщата?

— Днес поне няма — рече той. — Трябва да съм доволен ако завърша локвите.

— Сигурно ще ти отнемат много време — рекох аз.

— За съжаление…

— Но пък ще рисуваш лъчист светлик колкото си искаш…

Нали обича да го прави, помислих си аз, но той не ми отговори. Изглежда обмисляше как да го нарисува, защото локвите сигурно са трудно нещо. Най-добре беше да го оставя на мира.

— Е, тогава довиждане! — казах аз.

Той отвърна и ми кимна, но без да ме погледне, тъй като вече започна да рисува, стори ми се доста доволен.

Във всеки случай аз страшно се радвах! Сега поне и аз направих нещо за къщата. И не чаках само на Петер за всичко… Сигурно спечелихме малко време, убедена съм в това.