Мария Грипе
Нощният татко (25)

Петер

Онази вечер Юлия имаше малко работа до будката. Щяло да й отнеме само пет минути, каза тя, пък не се върна.

Отначало не обърнах особено внимание. Нали е достатъчно голяма, за да се грижи за себе си, та предположих, че може да е срещнала някого с когото иска да си поговори или нещо такова. Приех го доста спокойно, но времето минаваше, час подир час, навън взе да се стъмва, а тя не се задаваше, тогава доста се разтревожих.

Много е трудно да решиш какво да правиш в такива случаи. Не искам Юлия да смята, че се отнасям с нея като с малко дете. Или пък да помисли, че й нямам доверие. Та нали знам, че ако някой път се забави, значи си има причина. Но толкова много още не беше закъснявала. Откъде можех да зная дали не й се е случило нещо?

Мъчех се да запазя хладнокръвие. Опитвах се да мисля разумно. Юлия е умна, виках си, и няма да се изложи на опасност. Пък и толкова ли ще е чудно, ако и тя веднъж забрави за часа? Колко пъти и на мен самия се е случвало?

Стиснах здраво ръце и зачаках, но че се тревожех — тревожех се.

Вече беше почти притъмняло, когато най-сетне я видях да се задава през градината. Вървеше страшно бавно и това ме озадачи, защото тя винаги взима последната част от пътя бегом. Отворих прозореца и свирнах. Тя приближи и спря отдолу.

— Здрасти, няма ли да влезеш?

— Ами… може…

— Доста се забави…?

Не ми отговори веднага.

— Не ходи ли до будката?

— Х-ходих…

Не исках да питам повече. Стоеше все още под прозореца и чертаеше с крак по пясъка. Донесох лампа и я поставих на перваза, та да вижда по-добре. Нищо не каза, но светлината от прозореца очерта на пясъка множество квадрати и тя започна да играе на дама.

— Да дойда ли да поскачам малко с теб? — попитах аз.

— Добре, ако искаш.

Излязох и поиграх малко на дама по светлинните квадрати. Никак не ни вървеше и на двамата, изобщо мрачна работа.

— Слушай, хайде да се приберем и да хапнем нещо, а? — предложих накрая. — Сигурно вече си гладна?

— Добре — съгласи се Юлия отначало. После отказа и стана някак особена. Каза, че не била гладна, защото изяла всичките желирани човечета, които купила, а също и желираните мишлета за Смугел.

— Просто не се стърпях, разбираш ли? — рече тя.

— Какво говориш? — засмях се аз.

После видях, че е страшно сериозна. Сетих се, че може би я гризеше съвестта, след като беше обещала да почерпи. Успокоих я, че не е беда. На Смугел сигурно не му липсваха желираните мишки.

— Случва се понякога — продължих аз. — Веднъж, когато идвах насам, ти купих един шоколад и го изядох, та трябваше да купя друг.

— Нямам вече с какво да купя — рече Юлия и се натъжи.

— Още утре можем да си купим желирани човечета — предложих аз. — Ще ти дам пари.

Но тя поклати глава и отвърна:

— Омръзнаха ми желираните човечета… днес май преядох… Но ти можеш да си купиш.

— Окей — съгласих се аз, — щом казваш.

Тя кимна сериозно и мълчаливо се спогледахме — сигурно и двамата се питахме какво ли мисли другият. Разбрах, че нещо трябва да се е случило, но нямаше смисъл да я питам.

Вместо това казах, че ако е преяла сладки, сега сигурно има нужда от истинска храна. Не отказа. Отидохме в кухнята и си приготвихме нещо за ядене. Юлия седеше тиха и сериозна, но се нахрани добре. За да я развеселя малко, попитах какво става с Трюгве.

Отначало беше разсеяна и не можа да схване. Личеше, че нещо я потиска, но скоро се увлече. Трюгве е неизчерпаема тема за разговор.

— Той може да кара и кънки. Фигурно пързаляне! — рече Юлия.

— Тъй ли…

— Казват, че участвал в телевизията. Ан-Брит го видяла. Танцувал с някакво страшно сладко момиче в широка пола.

— Тъй ли…

— Миналата зима — допълни тя. — И победили!

— Ами миналото лято? — запитах аз. — Какво е правил тогава?

Въпросът ми прозвуча глупаво, но нали все пак трябваше да кажа и нещо друго, не само да повтарям „тъй ли“ през цялото време. Не вярвах Юлия да знае какво е правил Трюгве миналото лято, но тя знаеше. Трюгве, изглежда, го следяха здравата.

— Изкачвал високи планини — отговори Юлия. — Човекът е алпинист, трябва да знаеш! Ходил на най-високия връх в света…

— Тъй ли…

— Инак се гмурка в морето, когато не изкачва планини. Той е също и дълбоководолаз, представяш ли си!?

Погледна замечтано пред себе си и каза, че сигурна няма нещо, което той да не умее. После бързо се обърна към мен и добави:

— Но от камъни бъкел не разбира…

Покашлях се и се помъчих да кажа нещо умно, но се оказа напълно невъзможно. Започнах да се разкайвам, че заговорих за Трюгве, от него бързо може да ти втръсне. Не мога да си обясня защо трябва да е толкова трудно да се подхване обикновен разговор за човек, който умее толкова много, и явно е тъй интересен.

Седи тук Юлия и изрежда всичко, което той може, пък аз усещам как нещо запира в гърлото ми. А Юлия ме поглежда в очакване. Или предизвикателно? Но дума не мога да обеля. Мисълта ми секва.

Юлия тъкмо ми разказа какъв невероятен летец бил Трюгве. Някакво момиче от друг клас, което имала вуйчо летец, им го разказало. Изглежда всички хора говорят за Трюгве! Да не им е влязъл под кожата?

— Странно, че е станал учител — заключих сухо.

Юлия ме погледна недоумяваща.

— Искам да кажа, щом му се отдават толкоз други неща, не е ли пилеене на време за такъв човек да…

— Слушай какво! — прекъсна ме Юлия. — Точно такива трябва да стават учители, дето могат да ни направят впечатление!

Разбрах, че се изложих, но какво да правя, бях побеснял.

— Възможно е — казах аз, — но нека има мярка! Какво ви предава?

— Ами какво ли не… — отвърна Юлия и пак се замечта.

— Искам да кажа, по кои предмети ви преподава?

— Когато имаш насреща си Трюгве, не се замисляш чак толкова какво пише в програмата, разбираш ли? Той самият е казал, че не обича да се чувства обвързан от часове, предмети, програми и прочее — обясни Юлия кротко на сухара (тоест на мен).

— Тъй ли? По рисуване ли предава?

— О, не, там си имаме Учителката — отвърна Юлия, — въпреки че бихме искали да е Трюгве, защото рисувал невероятно. Той е и художник…

— Така си и мислех — отвърнах аз.

Усетих, че въздъхнах. Юлия сбърчи чело и ме погледна със съчувствие.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Хм-хм — кимнах аз, — много… Винаги тъй ужасно се изтощавам, като слушам колко много знаят другите.

— Но той не знае нищо за камъни — отново рече Юлия.

Чувствах, че трябва да променя темата, та заговорих за Елвис Карлсон. Защото Юлия греши като твърди, че той стои еднакво често на други места, както и тук пред нас. Съвсем не е така. Вече имах възможност да проуча тая работа.

Разбира се, момчето се движи, но все пак най-често се намира пред тази къща. Личи си, че изпитва особен интерес към всичко, което се случва и става точно тук. Питам се защо? Какво или кой го интересува? Може би Смугел?

— Знаеш ли нещо за него? — попитах Юлия. — Как е у тях например?

Юлия поклати глава.

— Има и други хора, които също обичат да стоят пред тази къща — рече тя. — Но надали си забелязал?

— Ами! — отвърнах аз. — Че кои?

— Типично — каза Юлия. — Толкова си се заплеснал по Елвис, че не виждаш какво става тук…

После ми разказа как някакъв човек стоял днес отвън и рисувал. Искал да нарисува всички къщи в града, които щели да изчезнат, обяснил той на Юлия.

— Защо не ми каза веднага? — възкликнах аз.

— Не ми се мислеше за това — отвърна тя. — Пък и сигурно не е истина.

Попита ме какво мисля, и аз отговорих, че също знам за тези слухове и сега се опитвам да разбера какво означават.

— Та още не зная — завърших аз.

— Ами ако се окаже истина — запита Юлия, — какво ще правим тогава?

— Трябва да се опитаме да им попречим — отвърнах аз. Но да си призная, не бях никак сигурен като го казах.

— А как? — възкликна тя.

— Не зная… все някак…

Тя помълча малко. Разбирах, че е тъжна и разтревожена. Обещах си на ум да сторя всичко, за да спася къщата.

— Как мислиш, има ли някаква надежда? — попита тя.

— Разбира се, че има — чух се да отговарям, — и то голяма.

Тогава ме погледна настойчиво.

— Обещаваш ли?

Закимах усърдно с глава. Ударихме по един палец и след това не говорихме повече по въпроса.