Мария Грипе
Нощният татко (35)

Юлия и Петер

Това тук ще трябва да го пишем заедно с Петер, защото би било твърде много да си го спомня само единият. Обаче няма да казваме всеки път кой го е писал, тъпо ще звучи. Започвам аз.

Приключихме навреме с приготовленията за празника — е, почти — бяхме намислили още някои работи, ала не успяхме, нищо, никой не го забеляза, тъй като всичко останало стана тъй хубаво. Времето също. Небето беше синьо.

Сутринта около пет и половина часа започнаха да идват първите, а после заприиждаха като река. Всички искаха да са тук, когато дойде багерът.

Бяхме сигурни, че ще дойде в седем, ала не дойде. Така успяхме да обясним на всички, които още не знаеха, как щяхме да го посрещнем, за да стане колкото се може по-празнично.

Малко след седем дойдоха няколко човека да откачат вратите и да се погрижат за всички неща, върху които пишеше дир. Йонсон, инж. Квист и други подобни, но с влизането се объркаха като откриха, че са попаднали в самото начало на някакво празненство. Поканихме ги на сутрешно кафе, и пиха, но къде изчезнаха после не знаем, не ни се обадиха. Петер мисли, че са се загубили между останалите гости, пък и не е изключено.

Тук имаше поне двеста души, и купища дечурлига, но нямаше опасност да стане тясно. Нали градината е същински парк, нямаше нужда всички да са вътре в къщата.

Имаше с какво да се занимаваме, докато чакахме багера — можехме да мятаме стрели, да играем бадминтон и крокет и пинг-понг, а малчуганите можеха да се люлеят и да ровят в пясъка, имаше и топки и топчета, и въжета за скачане, и всичко необходимо, така че никой не скучаеше, то се виждаше.

Все пак малко се разтревожихме, Юлия и аз, задето багерът се бавеше. Страх ни беше да не е обадил някой на властите за празненството и че те в последния миг са се отказали и изобщо не смятат да дойдат днес. Като нищо можеха да отложат всичко за друг ден, когато нямаше да сме подготвени. Какво щяхме да правим в такъв случай? С всяка измината минута ставахме все по-неспокойни. Вече минаваше девет часа. За всички останали времето сигурно летеше, но за нас то едва пълзеше.

Когато наближи десет, дотича Нисе — онзи, който нарисува къщата — беше отишъл на разузнаване из града. Багерът идвал, каза той. Изобщо нямали намерение да започват по-рано от десет.

Оставаха още седем минути. Щеше да дойде точно навреме.

— А инак как е? — попитах аз.

Инак в града било спокойно, разказа Нисе. Улиците били почти безлюдни. Попитах го как изглежда водачът на багера, и Нисе каза, че бил тромав, малко навъсен човек, който явно не очаквал нещо особено от деня си, освен обикновения безрадостен труд. Очевидно не мислел за нищо друго, заключи Нисе. Но положително сме щели да го развеселим!

— Може би не иска да го развеселяват — обади се Трюгве, който стоеше до нас и слушаше.

— Ами, всички искат — отвърна Нисе.

Трюгве явно не беше съгласен с него, но сега нямахме време да спорим. Багерът бе само на няколко преки от тук. Извиках на всички да се приготвят. Стана десет без пет.

Тогава забелязах Елвис Карлсон. И на него бяхме изпратили покана, разбира се. И аз се озъртах да го видя, но едва сега го открих. Опасявах се, че няма да посмее да се покаже пред толкова хора. Но опасенията ми явно са били напразни. Седеше си на своето местенце под прозореца на Юлия, където по-рано скри нещо в земята и нарисува сияйното слънце. Там беше покарало малко зелено стебълце. Него пазеше той с такова внимание.

Но сега нямах време да мисля за Елвис Карлсон. Трябваше да се бърза. Юлия и аз се качихме на покрива, както предварително се бяхме уговорили, и седнахме най-отгоре, върху самото му било. Смугел също долетя и се настани до нас. Тук горе нямаше нищо против да участва и той. Инак не гледаше с особен интерес на празненството, само с малко любопитство.

Имахме отличен изглед над цялата градина и над голяма част от улицата. Градината бе пълна с хора, а улицата пустееше. Само допреди малко под дърветата имаше живот и глъчка, всеки се забавляваше с каквото иска.

Сега бе тихо.

Всички стояха в готовност. Прозорците на къщата зееха широко отворени и във всеки един от тях седяха хора и чакаха.

— Петер! Багерът! — извика Юлия до мен и посочи надолу към улицата.

И ето го наистина!

Да, багерът наистина идеше!

Приближаваше, без да бърза. Улицата пред него изглеждаше пуста, въпреки че бе окъпана в слънце. Юлия не откъсваше очи от кофата, дори потрепери и аз също усетих някаква опасност във въздуха.

Градинската порта стоеше широко отворена, за да пропусне багера. Бяхме построили и една висока почетна арка, покрита с листа и цветя. Най-отгоре имаше десет букви, изплетени от безброй светлосини незабравки: „ДОБРЕ ДОШЪЛ“ пишеше там.

В мига, когато багерът стигна до арката, под дърветата засвири музика. Трюгве бе довел оркестър.

Инак глас не се чуваше.

Само музиката.

Вятърът също утихна, а преди доста подухваше, ние горе на покрива го чувствахме. Но сега за миг настъпи пълно затишие.

Багерът удари спирачки, спря, и водачът подаде глава. Огледа се. Чу музиката. Видя арката. И постоя известно време нерешително. Сякаш обмисляше дали не е сбъркал пътя.

После се намести и продължи през портата. Не го беше грижа как караше. Арката се олюля. Кофата грубо я повлече след себе си. Посипа се дъжд от цветя.

Това не предвещаваше нищо добро. През градината мина вълна от негодувание. Изправих се и дадох знак от горе да не му обръщаме внимание, а да продължим както си бяхме решили, без да се смущаваме.

Тогава над градината изригна фойерверк от сапунени мехури, та докато пъплеше по алеята към къщата, багерът бе посрещнат от тържествена музика и бляскави сапунени мехури. Всички правеха сапунени мехури — деца и възрастни, всички дето седяха по прозорците и всички долу в градината. Юлия и аз също, горе на покрива.

Само Смугел не надуваше мехури, но затова пък просто пощуря от щастие, летеше наоколо и ги гонеше, и всеки път добиваше същия глупав вид, когато се пукаха тъкмо като ги уловеше. Тъй че и той участваше по свой начин.

Целият въздух блестеше, гледката беше великолепна, особено погледната от покрива, но сигурно и от долу, а на онзи, който седеше в багера, неподготвен за такова посрещане, тя вероятно се е сторила фантастична. Целият багер беше покрит със сапунени мехури и обсипан с незабравка от арката.

Човекът не можеше да не се трогне.

Но той продължаваше…

Ние чакахме. Чакахме…

Той продължаваше. Почти до вратата.

Тогава изведнъж спря. Моторът замлъкна. Всички притаиха дъх. Музиката секна внезапно.

Юлия ме погледна въпросително и аз кимнах.

Тя държеше стара месингова грамофонна фуния, която сияеше на слънцето. Сега я вдигна към устата си и се провикна към парка:

— Аз — духът на къщата — искам да поздравя теб — духа на багера — с добре дошъл на този празник, уреден в твоя чест!

Тя замлъкна и ме погледна търсейки помощ, но аз носех листче, върху което бяхме записали цялата реч, така че не беше страшно. Извадих го от джоба си и започнах да й подсказвам. Тя повече не се запъна, а продължи:

— Всички ние, които сме се събрали тук, много се радваме да те видим днес сред нас. Ние знаем, че ти си този, който всъщност се разпорежда с всички къщи. Онези могат да те пращат насам-натам из града колкото си искат, но когато стигнеш, когато застанеш пред къщата — както сега тук пред нас — все пак ти сам решаваш, а не някой друг, дали искаш да я събориш, или ще откажеш да го сториш. Отговорността ти наистина е голяма, но трябва да знаеш, че разчитаме на теб! Аз и всички останали тук, ние те очаквахме да дойдеш и да видиш къщата. Сигурни сме, че внимателно ще я огледаш и сериозно ще си помислиш, преди да се заловиш за работа! Защото ние искаме тази красива къща да се запази, за да имат хората от този град къде да се срещат и да се сприятеляват. Значи ти ще решиш съдбата ни днес. И затова, Дух Велики, излез от своя багер и заповядай в моя дом!

Когато Юлия завърши дългата си реч, оркестърът засвири отново и наоколо пак се разхвърчаха сапунени мехури.

Побързахме да слезем от покрива.

Водачът продължаваше да си седи в кабината.

Сега или никога! Дали щеше да запали пак мотора? Или щеше да излезе и да разгледа къщата, както го помоли Юлия?

Изглеждаше доста объркан. В главата му сигурно стана късо съединение. Не му беше лесно, разбирахме го. Така и не мръдна от мястото си. Оставихме го на мира, защото трябваше да се съвземе на спокойствие. Наоколо тържеството продължи както преди.

След малко той подаде глава. Погледна към небето, сякаш се надяваше на помощ оттам. Имаше вид на току-що събуден от сън. Слънцето светеше в лицето му, небето се синееше, а денят беше необикновено красив и той сигурно го забеляза.

Погледна пак надолу и наоколо…

Навсякъде стояха хора изпълнени с надежда, повечето деца, и не откъсваха очи от него. Гледаха го приветливо и весело, кимаха му… Сякаш го очакваха…

Бавно започна да му става ясно, че тук като че ли има тържество, на което е поканен и той.

А работата?

Погледна багера. Да-а, работата…?

Всички, които стояхме около него, затаихме дъх. Дали нямаше да запали пак мотора? Впери поглед в лостовете, посегна към тях и ги опипа. Но те сякаш му бяха станали чужди, не личеше много да му се работи… Виждаше се как се бори със себе си. Въздъхна тежко.

Ние стояхме и гледахме, бяхме се разбрали да не правим нищо. Той сам трябваше да реши, не искахме да му влияем повече. Сега ни оставаше само да се надяваме на него.

Видяхме как вдига ръка, малко колебливо и си помислихме: ето, край! Ей сега ще започне!

Обаче той не започна. Вместо това отвори вратата. И слезе от багера.

Веднага едно детенце изтича и му подаде чаша малинов сок, а друго — курабия. Той пое и двете като на сън и започна сладко-сладко да си хапва, отправил поглед в далечината. Елвис Карлсон дотича да му донесе сламка, а той взе и нея и засмука.

— Ето, така се прави! — обади се едно мъничко детенце, духна през сламката в чашата си и сокът на дъното забълбука.

Багеристът повтори послушно след него, и като че ли му хареса.

Мисля, че се почувства добре дошъл, наистина.

Тогава обаче се случи нещо!

Появиха се двама запъхтени старчоци. Знаехме ги кои са, обаче не бива да казвам, защото човек трябвало да е тактичен, учи ме Петер. Все пак мога да кажа, че имаха пръст в събарянето. И още как. Разбрахме, че сега ще стане скандал.

Носеха се с бързи важни крачки, потупваха се по гърба и изглеждаха страшно единодушни. Ала колкото повече наближаваха къщата, толкова по-кисел вид добиваха, а като съзряха багериста, вече ужасно се навъсиха. Той стоеше на слънце, заобиколен от безброй деца, нали беше, тъй да се каже, героят на тържеството, всички гледаха към него, докато си бълбукаше през сламката; и ние го черпехме с повече курабии, защото изглеждаше гладен.

Старчоците си пробиха път до него и започнаха да му се карат, а той си мълчеше и само ги гледаше учудено, сякаш едва ги чуваше, като продължаваше да пие сок и да яде курабии. Затуй старчоците започнаха да се карат помежду си, а ние не чувахме какво си казваха заради музиката и бъбренето наоколо, но ясно се виждаше, че са ядосани, защото ръкомахаха и лицата им почервеняха. Вече не бяха никак единодушни.

Опитахме се да им предложим малко сок и курабии, нали целта беше всички да получат, обаче единият махна с ръка по нас, сякаш отпъждаше мухи, а другият взе сока без курабията, но после го разплиска целия, защото просто не можеше да стои мирно. Ние му наляхме още, а той сега пък поиска и курабия; тогава първият старчок още повече се разяри, грабна му сока и курабията и просто ги захвърли. Ама че дивотия!

Страшно се засегнахме, но не се издадохме, защото бяхме решили, каквото и да правят, през цялото време да сме вежливи и учтиви, за да нямат за какво да се хванат. Ах, колко трудно беше!

После старчокът — онзи същият, дето хвърли сока и курабията, се облещи насреща ми и попита за телефон. Трябвало веднага да се обади по телефона, крещеше той.

Отговорих, че ще му покажа къде е телефонът и влязох пред него в къщата.

А после му погодих номера на века. Просто така стана. Хрумна ми ей тъй. Не бях го намислила отпреди, честна дума!

Така се случи, че не го заведох в стаята с телефона.

— Заповядайте от тук! — поканих го аз учтиво, но тръгнах в погрешна посока.

Той не се усети, защото като отвориш вратата, първо влизаш в малко преддверие. После има още една врата и зад нея е тоалетната. Ето къде го заведох. Той, разбира се, помисли, че там е телефонът. И щом влезе, затворих вратата и пуснах резето. На листчето залепено на бравата пишеше „съветник Санд“, нали върху почти всичко в къщата имаше разни имена.

Избягах бързо навън. Но още в хола чух, че старчокът е открил измамата. Другият старчок беше вече изчезнал, колата му я нямаше, и сигурно си е отпътувал.

Не казах на Петер какво съм направила, нито пък на другите, не исках никой да научи.

След малко чух някакви недоволни звуци и ми се стори странно, защото всички изглеждаха тъй радостни, та тръгнах да видя какво има.

Каква тъжна и печална гледка се откри само!

Тоалетната имаше прозорец, който доста трудно се отваря, защото се е изметнал. Старчокът успял да го отвори и се опитал да се измъкне, обаче неуспешно. Взел, че се заклещил. И сега седеше там като тапа, с бузи зачервени като домати, и размахваше ръце — същинска вятърна мелница. А ужасно ругаеше, чак пушек се вдигаше.

— Какво ти е, чичко? Не се ли радваш? — попита го едно момченце, а след това се покатери при него и му нахлупи една смешна шапка.

Нали искахме всички да се веселят на тържеството, та после дойдоха други и се помъчиха да го развеселят със серпентини и балони, ала не успяха. Такъв безнадеждно кисел старчок!

По-късно го оставих да се измъкне от там, и тъй стана по-добре, щом знаеше само да прави кисели физиономии.

В сравнение с него, багеристът имаше много по-добър характер, макар и отначало да не предполагахме. Тържеството явно му хареса и когато Нисе и Елвис започнаха да рисуват по багера той им помогна. Стана страшно смешен багер — заприлича на голям, красив гущер или скакалец, или нещо подобно.

После багеристът се качи в багера и го подкара на шега. Накара го да се движи като някакво животно и децата трябваше да го хранят, аз също.

Да, тържеството имаше страшен успех, а времето летеше тъй неусетно.

Петер и аз решихме предварително да не оставаме до края, а да избягаме, когато стане най-весело и всички могат вече да се оправят сами и няма какво повече да правим. Сега Петер неочаквано се приближи и ми прошепна:

— Да изчезваме, Юлия! Направихме своето!

Незабелязано се измъкнахме през един заден вход и се отдалечихме от къщата, а всички други останаха там и дълго време до нас долитаха радостни гласове.

— Как мислиш — ще остане ли къщата сега? — попитах аз.

Петер отвърна, че не знае.

— Откровено казано, още не можем да сме сигурни — рече той. — Защото могат да дойдат отново някой друг ден.

— Не вярвам да посмеят — отвърнах аз.

Ала Петер беше на друго мнение. Могат да доведат полицаи, обясни той. Но аз не вярвам полицаите да се съгласят да застанат против всички, просто не вярвам. Те също трябва сами да решат кога да дойдат, точно като багера.

— Не зная — отвърна Петер. — Но каквото и да се случи, ние показахме какво мислят всички по този въпрос. И ако все пак съборят къщата, ще знаят, че не вършат добро дело.

Аз обаче не вярвам, просто не мога да повярвам, че ще я съборят.

— Да се надяваме! — рече Петер.

Аз исках и той да вярва като мен, исках го, така човек се чувства по-сигурен. Той обаче поклати глава и заяви, че в нищо не вярва, но в едно е сигурен: ако този път все пак не успеем, може би ще успеем следващия път или по-следващия…

— И този път ще успеем! — заявих аз.

Защото съм убедена!

Тогава Петер кимна и подир малко каза:

— Въпреки всичко ти няма да живееш повече в тази къща, Юлия. Разбираш ли?

Как да не разбирам, макар да не мисля за това. Само да не я събарят… Само да си стои къщата…!

Да, Юлия, как бих желал да можех да ти обещая със сигурност, че къщата е спасена, но не смея! Можем само да се надяваме…

Нали знаем, че сега всички вече са на наша страна — туй все пак е утеха. Юлия и аз не говорихме повече за тази работа.

Но когато минавахме през новия квартал, където тя и майка й ще живеят, видяхме как няколко деца си играеха. В пясъка си бяха построили град. Неочаквано дойде едно момче с багер играчка, направен досущ като истински. Пусна го точно насред града. Другите деца само се ококориха, докато той разбиваше една след друга къщите с багера. Правеше го с голямо удоволствие и нямаше вид на особено добро дете. Като по команда другите деца ревнаха.

Юлия гледаше ужасена.

— И те трябваше да дойдат на тържеството — рече тя. — Забравих да ги поканя…

Не знаех какво да кажа.

— Човек винаги забравя по някого — отвърнах само.

Не, нищо не е тъй просто както изглежда… Побързахме да се отдалечим.

Първо отидохме до моята квартира, за да видим дали Смугел случайно не е там. Тържеството доста скоро му омръзна и той отлетя нанякъде. Предполагах, че така ще стане, и оставих прозореца в къщи отворен, за да може да си влезе ако иска.

Спряхме се отвън и му свирнах. Имам си особен сигнал, който означава, че отиваме на разходка, и ако иска може да дойде с нас. Смугел веднага се отзова. Долетя като светкавица.

— Така значи, иска ти се да дойдеш? — рекох аз.

Искаше му се. Нищо че лети както си иска и понякога се отделя доста далеч от нас. Главното е да му е приятно. Той постоянно поддържа връзка с нас: чуваме го да хохока ту тук, ту там, не ни изпуска. И както си вървим, изведнъж долита и каца на рамото ми.

След тържества винаги закопнявам за морето, Юлия също. И затова отидохме там. Вълните тъй хубаво успокояват. А този ден бе по-красив от обикновено, въздухът такъв един ясен, и това най-добре личи над морето, където не ти се пречкат разни къщи и дървета навсякъде.

— А само лодки и птици — каза Юлия.

Точно така. Само лодки и птици…

Стояхме високо на една скала, с гората зад нас и морето отпред. Подухваше свеж вятър. Изведнъж всичко утихна и видяхме странна гледка.

Насред морето, понесли се малко над вълните, пристъпваха бели коне и пасяха на една поляна. Виждахме ги ясно. Един от тях побягна и спря. След това на поляната се търколи червена топка, а конете препуснаха в различни посоки, но отново се събраха и пак започнаха спокойно да пасат. Червената топка остана да лежи на поляната.

А един платноход с бели платна тихо се плъзна по вълните точно под поляната, където пасяха конете. Мачтата леко докосна копитата им.

Юлия стискаше здраво ръката ми. Очите й блестяха.

— Това призраци ли са? — прошепна тя.

— Не — отвърнах аз. — Това е мираж.

Наблюдавахме гледката, докато изчезне. Никой от нас не беше виждал мираж и дълго след това не можехме да продумаме.

После чухме Смугел да хохока от гората зад нас и се върнахме към действителността.

Спуснахме се към брега.

Отново задуха свежият вятър.

Но беше топло и ние си събухме обувките и затичахме боси по пясъка.

Тогава се почувствах най-щастливата на света, Петер също, просто нямаше по-щастливи от нас, защото видяхме мираж.

Видяхме мираж! Сякаш си го подарихме един на друг и съвсем едновременно аз казах „благодаря“ на Петер, а той каза „благодаря“ на мен — толкова много му се зарадвахме.

После тичахме през вълните, които плискаха по брега, и понякога Петер бягаше напред, понякога аз.

Изведнъж Петер спря и погледна пясъка.

Някой беше написал там едно име. ЕЛВИС пишеше там.

— Елвис…? — учуди се Петер.

Сигурно си мислеше за Елвис Карлсон, едно момче, но аз не вярвам да го е написал той, не зная…

Ще получа от него слънчоглед, така ми каза.

Много по-добре е, във всеки случай, да напишеш името си в пясъка, отколкото по врати и подове и къде ли не, както направиха в къщи. Петер каза същото и много се смяхме.

Макар че и те са за съжаление, честна дума, защото явно никога не са виждали мираж. Според мен всички хора би трябвало да видят. Тогава сигурно няма да са толкова стиснати и загрижени за своето, и само да грабят всичко за себе си.

После тичахме и тичахме, без да се уморим, бяхме тъй радостни и пишехме по целия плаж ЮЛИЯ… ПЕТЕР… СМУГЕЛ… ПЕТЕР… ЮЛИЯ… СМУГЕЛ…

И през всичкото време вятърът ни гонеше, вълните също, и заличаваха имената, та отново и отново трябваше да ги пишем:

СМУГЕЛ… ПЕТЕР… ЮЛИЯ… СМУГЕЛ… ЮЛИЯ… ПЕТЕР…