Мария Грипе
Нощният татко (3)

Юлия

Страшно се вкиснах, когато мама направо реши, че трябва да имам нощен татко. Ей така реши, без преди това да говори с мен, хич и не попита какво аз искам, само каза:

— Довечера ще дойде.

— Дума да не става! — сопнах се аз.

— Можеш да си сигурна, че ще дойде — отвърна тя.

— Аз пък няма да го пусна. Нека си стои отвън и звъни колкото си ще. Няма да отворя.

— Той вече има ключ — рече тя.

Та аз съм голяма. Ходя на училище. Самичка се оправям и никога не ме е било страх сама.

Никак не исках да имам нощен татко. Наговорихме си с мама куп неща, каквито се казват, когато двама души не са съгласни един с друг, но те трябва да си останат в семейството и аз няма да ги разкажа. После се сдобрихме, макар и никой да не отстъпи.

Туй с нощния татко ми се виждаше глупаво, ала мама понякога е страшно упорита като реши нещо — просто не се говори с нея.

Накрая се съгласих да идва, стига да не го виждам — чак след като съм си легнала и да не влиза в стаята ми, да се държи настрана. Не исках да ме безпокои. Трябвало да се покаже най-обикновена вежливост, каза мама, а нощният татко бил тъй добър — можело да му стане мъчно.

Забелязала съм, че възрастните много мъчно определят кой е добър и кой глупав. Все смятат, че другите ужасно ще се засегнат, ако децата не са вежливи. Не е вярно. Повечето възрастни хич не ги е грижа или кипват и те обявяват за невъзпитан. Далеч не са толкова чувствителни както майките си мислят. Нищо няма да им стане, ако не им обърнеш внимание.

— Стига ми само да знам, че не си сама по цели нощи, за да не се тревожа — каза мама. Пък и така да си е, и заради нея се съгласих, инак може би никога нямаше да го направя.

Мама трябваше да се обади на нощния татко, преди да тръгне за болницата и да му каже да идва по-късно, когато съм си легнала, и в никакъв случай да не ме безпокои. Стоях до нея, когато се обади.

— Окей! — отвърна той оттатък, без да възрази. Още тогава схващаше бързо.

Майка ми не е омъжена, и какво пък, иначе щях да имам някакъв си обикновен татко и никога нямаше да се сдобия с нощен татко. По-рано бях страшно недоверчива към татковците. Винаги съм ги смятала за досадни, прекалено много заповядват. Пък и съучениците ми — все трябва да питат татковците си за всичко, и щом се спречкаме веднага отиват да им кажат. И татковците казват туй, и казват онуй, слушат клюки и заплашват, че ще дойдат да се бият. Това не е ли подло да се биеш с по-малките? И всички татковци са силни, и богати, и имат хубави коли, вечно за тях се говори — какво казват и мислят и смятат, а рядко можеш да ги видиш в действителност. Появят ли се някой път, ще се изненадаш. Почти всеки татко, когото аз поне съм виждала, изглежда безобиден като обикновен чичко, и съвсем не говори толкова много — майките дори говорят повече. А съм чувала, че и майките непрекъснато споменавали татковците, все казвали: „Това татко ще реши“ — „Попитай татко!“ — „Татко е казал…“ — „Ще видиш ти, като кажа на татко!“. Аз във всеки случай не бих искала да живея така.

То е почти като Госпожицата в училище и Директора. Или пък още по-зле — Госпожицата и дядо Господ. Страшна работа — все за него говори.

Веднъж като ни четеше някаква приказка, аз си помислих, дали господ не е нейният приказен герой и я попитах дали е вярно — как се смути само, съвсем се обърка. И все пак — мисля, че той е приказният герой на Госпожицата, защото тя не вярва в него, не истински, то се вижда, защото когато говори за него, изглежда точно както когато големите лъжат децата с дядо Мраз. Като че ли тя самата смята туй с дядо Господ за детинщина. И майка ми не вярва в господ. Пък аз вярвам.

Жалко за всички ония, за които толкова се е приказвало, че вече не ти се слуша за тях. С моя нощен татко това поне не може да стане. А представете си, страшно бях ядосана първата вечер, когато щеше да дойде. Щом мама излезе, започнах да се готвя за посрещането му. На един лист написах с големи букви, които се виждаха отдалеч:

ЧАСТЕН СЕКТОР! НЕ БЕЗПОКОЙ!

ЗАБРАНЕНО!

Листа залепих със скоч отвън на вратата на моята стая. За съжаление нямаше ключ и бях принудена да залостя вратата със скрина. Отгоре сложих един тежък хлопатар. Ако той отвореше вратата, скринът щеше да се катурне, си мислех аз, и хлопатарът — да се изтърси на пода със страшно дрънчене, което да ме предупреди и събуди. Спяла съм като пън, казва мама, макар че понякога само се преструвам, но тя не знае.

После си легнах и заспах. Нямаше нужда да се преструвам. Веднага заспах, защото бях решила да не съм будна, когато дойде — зная си колко съм любопитна и затова не исках да рискувам да ме види.

Сигурно беше посред нощ, когато се събудих. Навън беше тъмно. Чух музика, и тогава се сетих — защото бях забравила — че не съм сама в къщи. Вероятно нощният татко свиреше — странна музика, ала доста хубава.

От време на време се долавяше и някакъв друг звук, сякаш нещо там пърхаше из въздуха. Какво ли правеше? От време на време като че ли казваше хо-хо-хо — страшно особено звучеше.

Мистериозно. Той продължи да прави така. Трябваше да стана и да видя какво е. Пък този глупав скрин стоеше пред вратата. Ключалката не се виждаше, той я затуляше, впрочем не бива да се наднича през ключалки. Колкото се можеше по-тихо, отместих скрина, за да достигна ключалката.

Зная, че е грозно да се наднича през ключалки, а и нищо не излезе — нищичко не можах да видя. Ех, че глупаво. Принудих се да открехна вратата. За щастие музиката му попречи да чуе.

Седеше на пода пред камината, заобиколен от куп дебели книги, и нито чуваше, нито виждаше, седеше и четеше. Изглеждаше като обикновен човек — искам да кажа, в него нямаше нищо особено. Ала на главата му седеше една сова, жива сова, не препарирана. Тя светкавично извърна глава към мен и ме загледа. Онзи на пода нищо не усети. Совата литна и започна да хохока, да пляска с крила и вдигна страшна врява. Разбира се, точно в този миг часовникът с кукувичката в моята стая удари дванайсет, кукувичката се подаде и закука с пълна сила. Тогава сграбчих хлопатара и започнах да дрънкам с него — защо постъпих тъй глупаво не зная, просто го направих и на всичко отгоре го изтървах, само защото той ме погледна. Страшно издрънча, но той не изглеждаше никак учуден, само ми кимна. Точно помня всичко, което си казахме после.

— Ей, ти, здравей! — поздрави той. — Явно съм забравил, че времето тече. Единайсет ли удари часовникът, или дванайсет?

— Дванайсет.

— Виж ти. Отдавна трябваше да съм си легнал. Бях решил да си лягам рано, а ето че седя тук и будувам.

— Можеш да си идеш в къщи и там да си легнеш, нямам нужда от бавачка — казах му аз.

Стори ми се сънен. Протегна се и се прозя.

— Нямам никакво желание да бъда бавачка — отвърна той. — И не затова съм тук, ако така си мислиш.

— А защо си тук тогава?

— За да имам легло, на което да спя.

— Че в къщи нямаш ли си легло?

— Имам, но не се побирам в него.

— Малко ли ти е?

— Не. Пълно е с книги. Затова майка ти ми разреши да спя тук, щом като нея така или иначе я няма. Имаш ли нещо против?

Погледна ме, има доста големи очи, и леко усмихнати като те гледат. Веднага ми харесаха.

— Е, добре. Стига да не ме безпокоиш — отвърнах аз.

Той поклати сериозно глава.

— И през ум не би ми минало. Стига ти мен да не безпокоиш, разбира се. Искам си спокойствието.

— И аз си искам спокойствието — заявих аз.

— Окей. Тогава всеки да се прибира в стаята си.

— Окей.

Тъкмо мислех да затворя вратата, когато дочух, че совата е в стаята ми. Чуваше се диво хохокане, беше кацнала върху часовника и седеше там. Не зная какво бе станало, но глупавата кукувица седеше до нея и гледаше тъпо. Совата й попречила да се скрие в часовника.

— Виж какво прави твоята сова с часовника ми! Вземи да си прибереш домашното животно! — сопнах се аз, защото наистина мислех така.

Но той го прие спокойно и само я повика, ама совата слуша ли!

— Смугел! Ела тук!

Тогава за пръв път чух името на Смугел. Подхождаше му, защото самият той изглеждаше някак потаен^[1].

— Смугел явно не ще да се раздели с кукувицата. Иска му се компания, разбираш ли?

— Но кукувицата не иска! — възразих аз. — Иска да я оставят на мира, както и аз.

— Ето, чуваш ли, Смугел. Хайде идвай.

Но Смугел не дойде. Чоп-чопаше и се опитваше да се скрие зад кукувицата. Изглеждаше страшно глупаво и едва се сдържах да не се разсмея.

— Нали чуваш, че кукувицата иска да я оставиш на мира! Смугел! Бъди послушен!

Смугел се правеше, че не чува, невъзможен беше, та трябваше да се качим и да го свалим. Кукувицата тутакси изчезна в часовника.

— След един час пак ще се покаже — взе той да утешава Смугел. — А сега всички ще отидем да си легнем. Лека нощ. И приятни сънища.

Прибрах се в стаята си и затворих вратата. Чувах го как шета насам-натам и приказва на совата, а совата му отговаряше и сякаш се разбираха. Не можех да се въздържа да не подслушам малко, макар че не е красиво. Звучеше забавно: той питаше Смугел дали ме харесва, или пък смята, че съм прекалено строга.

— Изглежда така трябва — обясни му той, — когато неочаквано ти се домъкнат двама като теб и мен, без да си ги канил.

Каза на Смугел, че трябва да внимава с кукувицата, изглеждала крехкичка. Въпреки че кукала всеки час, гласът й едва ли се чувал много-много, защото очевидно аз съм била тази, която се разпорежда в къщата, и положително съм знаела какво искам. Разбира се, че знам. После каза, че кукувицата била много по-възпитана и послушна от Смугел.

— Кукувицата си кука само когато трябва. На всеки час. А ти калпазанино хо-хокаш когато ти скимне.

За известно време настъпи тишина, дори помислих, че са си легнали. Но след малко се почука на вратата ми. Беше той.

— Извинявай. Спиш ли?

— Да — отговорих аз.

— Колко жалко!

— Защо?

— Навън е толкова красиво…

— Какво е красиво?

— Луната грее, пък вали дъжд… мислех си, че може би искаш да го видиш…

Не отговорих — не зная защо — но изпълзях от леглото и погледнах през моя прозорец: беше както той каза: от половината небе валеше, а по другата блестяха звезди, стъклото на прозореца беше покрито с капки, в които се отразяваше луната. Красиво беше, ама не казах нищо, мълчах си, прекалено малко го познавах, но вече не се сърдех, че е тук. Той пак започна да говори със Смугел. Гласът му може би звучеше малко разочаровано, като каза:

— Не отговаря. Сигурно е заспала. Да не я безпокоим тогава…

Отидоха си от вратата и той започна да шумоли из стаята си. Какво ужасно разтакаване докато си легнат. Чух го да казва на Смугел, че трябвало да завинти някаква крушка за дневна светлина.

— Виж! Не е ли хубава крушката, която ти купих. Като слънце ще свети — продължи той, пък Смугел се обаждаше нетърпеливо.

Но миг след това оттатък стана нещо. Смугел запърха диво насам-натам из стаята. Не знаех дали да вляза, но го чух да казва:

— Хопла! И таз добра! Тъмно като в рог, пък не мога да се оправя в къщата…

Сетне се чу леко трополене. После трясък. Тогава се втурнах вътре.

— Ама че тупурдия! — извиках. — Какво става тук?

Луната се беше скрила зад облаците, в стаята бе тъмно — ръката си не можеш да видиш. Само очите на Смугел светеха. Той все още хвърчеше наоколо, хохокаше, превземаше се и явно беше във възторг.

— Какво се е случило? — попитах аз.

— Сигурно е изгорял някой бушон. Исках да уредя малко дневна светлина за Смугел, инак не може да спи, нали совите са нощни животни, през деня спят, а нощем са в стихията си…

— Да, виждам — отвърнах аз.

— Трябва само да го накараме да заспи. После пак може да загасим лампата — поясни той.

— Почакай малко…

Заопипвах в тъмнината, оправях се доста добре без да виждам, тъй че скоро докопах един свещник.

— Имаш ли кибрит? — попитах го аз.

Имаше. Затрака с една кутия в тъмното и искаше аз да я взема и да запаля, но нали не я виждах.

— Хайде, запали свещта! Ето я! — казах аз. — Запали я ти!

Той запали свещта и аз я поставих в свещника.

— Колко уютно стана! — промълви той.

— Имаме още свещи, ако искаш.

— Нямате ли бушони?

— Със свещи е по-красиво.

— Така е — съгласи се той. — Много по-красиво. Но на Смугел му трябва дневна светлина, инак никога няма да заспи.

Не знаех къде мама държи бушоните, блъсках си ума, но нямах понятие къде може да са, а Смугел беше страшно бодър и игрив, затуй изтичах до кухнята и извадих до една всички свещи, които имахме. Цяла кутия коледни свещички, и още куп други. Поставих ги в свещници и ги занесох оттатък и палихме ли, палихме. Красиво стана, ала и топло. Доста ни се доспа.

— Не мислиш ли, че Смугел ще заспи сега? — попитах аз.

— Може би, ако чуе приспивната си песен.

Той пусна една плоча, която си носеше — била тяхната приспивна песен, неговата и на Смугел. Слушах я за пръв път. Никой не пее, само музика е, като музика на мечтите. Сега вече стана и моя приспивна песен.

Смугел поседя малко, загледан в свещите и слушаше музиката. После започна да примигва. Наистина изглеждаше малко сънлив, а и прозвуча сънливо, като се обади с тънко гласче.

— За него това бе напрегнат ден, разбираш ли? Сега променя навиците си, а то е уморително — обясни нощният ми татко.

— Прозява се. Видя ли? — възкликнах аз.

Когато спеше, Смугел винаги седеше в горния ъгъл на леглото, съвсем до възглавницата. Сега отлетя там и седна. След малко мушна глава под крилото си.

— Подир малко ще заспи — прошепнах аз. — Лека нощ, Смугел. Лека нощ.

После се прибрах в стаята си, но оставих вратата открехната, а оттатък той сновеше насам-натам, духаше свещите, и музиката свиреше. Появиха се безброй сенки, движеха се като насън, напред-назад. Люшкаха се, изглеждаше уютно.

Изведнъж той застана в пролуката на вратата с всичките сенки зад себе си, които танцуваха по пода и върху стените, дори отначало помислих, че сънувам, но после го чух да пита:

— Впрочем как се казваш?

Учудих се, мислех, че мама му е казала.

— Не знаеш ли как се казвам? — попитах.

— Не.

— Тогава няма да ти кажа.

Зарадвах се. Той никога няма да узнае името ми, ама никога, не го харесвам, то не ми отива, кара ме да се чувствам глупава, винаги съм искала да имам друго име.

— Не, няма да ти го кажа — повторих аз, за да разбере, че не си струва да пита повече.

И той не попита, само каза:

— Окей, но как да те наричам тогава?

— Измисли сам!

— Аз? Да ти измисля име?

Изглеждаше страшно учуден, но и почти тъй радостен като мен, и това ми хареса.

— Как искаш да се казваш? — продължи той. — Какво име да ти дам?

— И аз не знам. Някое, дето ще ме радва.

Тогава той влезе в стаята, дойде при мен, позасмя се и каза, че трябва да помисли. Разбрах го и затова не казах нищо, не исках да му преча.

— А кога си родена? — попита той след малко.

— През юли. На седми…

— Седми юли… аха… значи през лятото, през юли, през месец юли, когато липите цъфтят, тогава значи си родена. През лятото всички са радостни. А радваш ли се на рождения си ден?

— Понякога. Предварително. След това — не.

— Окей. Искаш ли да се казваш Юлия?

— Да… мисля, че искам. Окей тогава — съгласих се аз.

— Лека нощ, Юлия!

— Лека нощ!

След това той духна свещите. Лежах и си мислех за Юлия. Хубаво име беше, много по-забавно е да се казваш тъй, отколкото… не, няма да го кажа, никога вече няма да го кажа.

После спахме страшно сладко.