Мария Грипе
Нощният татко (7)

Юлия

Ако човек излезе навън, когато вали, както направихме ние, и камъните са мокри, тогава се вижда, че моят нощен татко казва вярно и те съвсем не са сиви, а имат най-различни цветове като ги огледаш внимателно.

Разглеждала съм неговите книги за камъни. Има безброй камъни, които са тъй красиви, че сякаш сънуваш, просто да не повярваш, че ги има.

Представете си — преди милиарди, или билиони години нямало хора, а само мънички животинчета, тъй мънички, че никой не можел да ги види, камо ли те самите, и едва ли са знаели, че съществуват, толкова били малки. А пък какви били красиви, имали черупки, които светели. Но с течение на времето се вкаменили — такава им била съдбата, да станат камъни. Видях такъв камък, моят нощен татко има един, в него са събрани милиарди, билиони малки животинчета, но те не се виждат, превърнали са се в цветове и човек вижда само тези цветове.

Камъните са като истинските тайни, сега разбирам, че той трябва да пише за тях, по-рано не разбирах.

Но той има и друга важна причина да пише за тях, нещо, което се случило като бил малък, нещо свързано с някакъв камък. Чудна работа, когато ми го разказа, аз пък си спомних какво ми се случи като бях малка, също свързано с един камък. Мислех, че съм го забравила, а не съм. Тогава той поиска да му го разкажа и аз го сторих.

Докато си разказвахме тези случки станали с нас отдавна, когато не сме знаели нищо един за друг и сме живели много далеч един от друг — а пък мен може би дори не ме е имало, когато онова му се случило — тогава разбрах, че в целия си живот не искам да имам друг татко. Нощният татко е истински татко, на него почти всичко можеш да му кажеш, толкова лесно схваща.

Ще разкажа моята каменна история първо, тя е късичка, а после той нека разкаже своята.

И така, едно време бях много малка и се детинях, не знаех, че винаги трябва да имаш пари, когато искаш да купиш разни работи. Мислех, че ако имаш някой предмет, който обичаш, можеш да отидеш и да го замениш срещу нещо друго. Струваше ми се съвсем естествено.

Веднъж си намерих едно камъче. Лежеше в канавката и се зеленееше. Първо ми заприлича на счупено топче, от което е останала само половината, но като го вдигнах видях, че не е половин топче, защото и отдолу беше зелено. Счупените топчета не са. Беше си истинско камъче, цялото лъскаво и загладено — истинско удоволствие да го държиш в ръка. Не бива да се лапат камъни и разни други намерени неща, но това камъче беше съвсем особено, просто чувстваш, че трябва да го лапнеш, такъв лъскав вкус имаше. А като потичаш и ожаднееш и нямаш вода, вместо нея слагаш камъчето в устата, заставаш мирно и жаждата ти изчезва.

Туй беше през лятото, а после дойде зимата и тогава човек не е тъй жаден. Но щом стане студено страшно ми се прияжда нещо сладко, дори има дни, когато само сладки лакомства са ми в ума. А един ден, когато навън духаше и валеше сняг и бях сама, а Ула и другите ми бяха сърдити, просто не знаех вече какво върша, та грабнах камъчето и изтичах до сладкарницата. Пред мен имаше един много, много стар дядо, стоеше приведен и гледаше сладкишите зад стъклото на тезгяха, подпираше се на бастун. Беше преди мен, но за това и не помислих, минах напред, сложих камъка върху тезгяха и зачаках.

Като малка сигурно съм мислила, че всички могат да четат мислите ми, защото не казах нищо, само стоях и чаках, и гледах, и смятах, че ще получа каквото искам. Момичето зад тезгяха взе камъчето.

— Даваш ли ми го? — попита тя.

Кимнах, тя прибра камъка, а аз продължавах да стоя и тя ме погледна учудено.

— Да не си искала да купиш нещо с него? — възкликна тя.

Посочих й цял куп малинови и лактови бонбони, които вярвах, че най-малко трябва да получа за камъка, но тя само се засмя и сложи пак камъка върху тезгяха.

— Та с камъни не може да се пазарува — каза тя. — Не го ли знаеш?

И продължи да се смее, така се смееше, че нещо ми припари по ушите и бузите. Взех камъка и го скрих, ужасно се засрамих и тъй жално ми стана за камъка.

Старецът още стоеше и не знаеше от кои сладкиши да си купи, но сега вдигна глава и ме потупа с бастуна по гърба, тъкмо когато си тръгвах. Искаше да види камъка и аз му го подадох. Дълго го разглежда, дори си сложи очилата, въртеше го и го обръщаше, изучаваше го ту отдалеч, ту отблизо, а най-сетне каза:

— Колко малко струва красотата, дори един лактов бонбон не можеш да получиш за нея!

Въпреки че съвсем точно си спомням тези думи, тогава не ги разбрах, но сега вече проумявам. Винаги запомням думи, макар и да не ги разбирам. Те прозвучаха тъй особено сред кифлите и сладкишите, може би и заради каменния под, и витрината, и стъкления тезгях, сигурно затова думите сякаш проехтяха. А отзад висеше голямо огледало, в което виждах всичко, себе си и дядото с камъка, и момичето зад тезгяха, което се смееше и смееше — чудно на какво се смееше. После побягнах навън колкото ме държаха краката. Едва в къщи се сетих за камъка, изтичах обратно, ала дядото си беше отишъл, видях през витрината, че го няма. Никога не успях да си върна камъка, и дядото повече не видях — стар беше, сигурно после е умрял.

— Защо мислиш, че е умрял? — попита нощният татко.

Там е работата, че не знаех, нали беше стар, но не и затова, не зная какво исках да кажа, казах го тъй, без да се замисля, само защото звучеше противно. Понякога, като ми премине някакво противно чувство, което съм имала, казвам ей тъй нещо глупаво, дето не го мисля, просто го казвам, за да не се върне противното чувство.

Тогава не отговорих на въпроса му, и затова сега го пиша, нека сам го прочете и ми каже, ако знае по-добро средство против глупави чувства, когато не ти е мъчно и не си ядосан, а само ти е криво.

Сега той е на ред. Неговата каменна история е дълга.