Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattpappan, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Стоянов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Мария Грипе
Заглавие: Нощният татко
Преводач: Павел В. Стоянов
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Шведски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Роман
Националност: Шведска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: 10.06.1981
Редактор: Теодора Джебарова
Редактор на издателството: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Любомир Чакъров
Коректор: Маргарита Събева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1836
История
- — Добавяне
Юлия
Още преди Петер да ми го каже, знаех, че ще събарят къщата. Разбрах го, защото картината беше готова. Предишния ден вечерта срещнах онзи човек като си тръгваше оттук. Носеше я под мишница. Спря се пред мен и попита дали искам да я видя. Вече била готова, рече.
Не исках да я гледам, и затова си тръгнах, но после размислих и се сетих, че ако успея да открия нещо недовършено по къщата, нещо, което е забравил, отново бихме спечелили малко време. Затова изтичах обратно и го помолих да ми покаже картината. Разгледах я цялата много внимателно, но всичко си беше на място.
Изпуснал няколко лалета отпред, защото щяло да стане претрупано, обясни той, ама само в картината, не в действителност. А вместо това нарисувал под прозореца ми слънчоглед. Прекрасен е, но всъщност го няма — в действителност, искам да кажа. Според мен няма нищо лошо в това — аз обичам слънчогледи и идеята е доста хубава.
— Откъде ти хрумна? — попитах аз.
Това било тайна, каза той и нямал право да я издава.
Да, туй сигурно е най-красивата картина на света, но страшно тъжна, защото всичко нарисувано на нея ще изчезне. С изключение на слънчогледа, защото него го няма, и никога не го е имало, и може да му е все едно.
— Сега вече багерът скоро ще дойде — казах аз.
— Да — каква гадост, а? — възкликна той. (Написала съм го точно както го каза, защото си личеше, че му идва от сърце и съм съгласен с него!)
— Не биваше да нарисуваш къщата докрай — укорих го аз после.
Той само вдигна рамене и попита, според мен какво значение би могло да има. Изглеждаше страшно тъжен, и вече не хвърлям вината върху него. Всичко е както казва Петер, решават го други, които никога не се показват.
Че какво трудно има в това да решаваш, щом никога не се показваш? Ако човек просто се крие сред куп хора, той може да измисли каквото си поиска… Не е ли ужасно?
И като не можеш никога да видиш тези, които измислят глупостите, ядосваш се и си го изкарваш на други хора, които може би са невинни и се стараят да правят добро. Точно като този човек. Всъщност е хубаво, че рисува всички къщи дето ще ги събарят — сега го разбирам — за да могат после онези да видят какво са унищожили. Инак просто ще забравят и ще си въобразяват, че са вършили добро.
Да, вече знаех, когато Петер го каза, но може би все още не вярвах, защото до този миг можех да се владея, въпреки че дълбоко в себе си цялото време мислех за това.
Но когато Петер го каза, самообладанието ми просто се изпари, и сякаш ме заболя още повече, тъкмо защото го каза той. Толкова много разчитах на него.
И продължавам да му вярвам. Но тогава, след това — не. Тогава си мислех страшни мисли. Мислех си, че никога вече, през целия си живот, няма да вярвам на никого, защото хората не са направени така, че да могат да разчитат един на друг. И аз не. Само за да си причиняват разочарования и по този начин да се каляват — сигурно затова са създадени всички, така си мислех.
Сега вече бях калена, никога повече нямаше да ме излъжат, си мислех аз, стига съм вярвала в хората — дотук беше!
Ала за щастие бързо ми мина. Забелязала съм, че най-лошите мисли най-бързо минават. Човек явно няма сили да ги задържи дълго, и това е хубаво.
Сега разчитам на Петер повече от преди. Той искаше. И опитваше. И наистина вярваше, че ще успее. И докато вярваше, бяхме щастливи. Обаче не успя. Вината не беше негова. Той направи всичко възможно.
И когато не стана, той си каза всичко точно както си беше и не прехвърли вината на друг. Никога не би го сторил.
Мъчно му беше, личеше си…
Сега обаче трябва да се поразвеселя, инак ще му стане още по-мъчно, а оттам и на мен, след това на него, и накрая няма да се търпи повече… Ето какво би могло да стане, но не бива.
В самото начало обаче, просто не можех да мисля. Нещо сякаш гръмна в главата ми. Тряс, рече — като гръмотевица, и всичко се скова. Трябваше да изляза навън.
Сигурно доста се забавих, защото се върнах вече по тъмно и Смугел си беше дошъл. Петер имаше на главата си черните наушници, дето ги слага, когато Смугел иска да го храни в ухото.
Страшно ми беше мъчно, задето се държах тъй глупаво и отидох право при Петер.
— Ти обеща — казах, — но няма нищо…
Исках да кажа и друго, ала нямаше смисъл, тъй като Петер не чуваше нищо заради наушниците, пък ни напуши и смях, защото Смугел се държеше съвсем невъзможно. Пърхаше около главите ни и искаше да се боричка. Такъв е понякога. Дори и водните пистолети и тръбичките за стреляне с грах, с които искахме да го укротим, не помогнаха, и той стана още по-немирен. Постигнахме обратното — хареса му.
Тогава Петер се прицели в мен и намокри цялата ми коса.
— Ето ти, като не разбираш, че човек може и да не успее! — извика той.
Аз пък му духнах едно грахово зърно.
— Ето ти пък на теб, задето не разбираш, че човек може да се ядоса! И да му мине!
А той само се засмя и аз също. После нямаше какво повече да говорим за това. Всичко глупаво бе отминало, чувствахме го.
Впрочем, като си помисля, Петер всъщност не е обещавал, че няма да събарят къщата, както го казах. Той само обеща да се опита да попречи, а то е вече друго… Чак сега си го спомних, защото бавничко схващам.
Същата вечер, след като Смугел се поуспокои и се люлееше на полилея, а ние слушахме тайнствените плочи на Петер и гореше само една свещ, Петер изведнъж се озърна с вид, сякаш беше късоглед и едва ме вижда.
— А, ето те! Колко малка ми изглеждаш! — рече той.
— Тъй ли?
— Хм, да. Сериозно погледнато, май си прекалено малка за тази къща.
Тогава и аз се огледах. До тавана беше страшно високо, и навсякъде пълно със сенки, но аз обичам сенки. Обаче после погледнах Петер и той също изглеждаше доста малък, много по-малък от сенките. Казах му, че в такъв случай и той е прекалено малък. А също и Смугел.
— Всъщност тази къща е за много хора — рекох аз.
Петер подскочи, та чак пламъкът на свещта трепна.
— Юлия! — възкликна той. — Ти го каза!
И после започна да ми обяснява. Ако предложим да подарят тази къща на всички хора в града, за да имат къде да отидат в свободното си време, тогава не биха могли да я съборят, каза той. Нали ще е собственост на града, а никъде в града няма такава къща, където всички могат да отидат, пък е нужно — няколко пъти вече писаха във вестника.
Не може да не разберат онези, които решават, че това е едно отлично предложение.
Петер обеща да им пише веднага, така че още утре да получат писмото. Не е възможно да откажат. Щом им предлагаме начин да се радват всички на къщата, трябва да кажат „да“.
Страшно се зарадвахме на тази идея, защото човек не може да не се съгласи, че къщата е доста голяма за мама и мен, въпреки че Петер и Смугел идват понякога. Искам да кажа, има хора, дето са натъпкани в една-единствена стая и нямат къде да се дянат. Ето къде ще идват всички, на които им е тясно в къщи, или се чувстват самотни, и им е скучно. Тук могат да се срещат и да спечелят куп приятели.
Колко жалко, че не се сетихме по-рано! И Петер казва същото. Разбира се, мислехме прекалено себично, само за себе си.
А според мен, едва ли щяхме да се сетим, ако не бяхме научили, че ще събарят къщата. Същото мисли и Петер.
Как можахме да сме такива, ужасно е! И макар да не ми се мисли за това, то може би е добре — донякъде, искам да кажа — не много, защото все пак е глупаво от тяхна страна: те не можеха да знаят, че ще ни хрумне това хубаво предложение.
Важно е не това, дали ние ще живеем в тази къща, а тя да бъде спасена! Тогава и ние ще можем да идваме, когато и колкото си искаме, нали? Щом ще е на всички, значи ще е и на Петер и моя. Точно така! А не тяхна!
Да, сега съм почти сигурна, че всичко ще се уреди, за всички. И Петер мисли така.
Толкова се радвам, че надали ще заспя…
А като отворих прозореца, видях, че навън грее луна и е лято.
В стаята на Петер свети. Явно и той не спи.
Сигурно седи и пише писмото…