Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nattpappan, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Павел Стоянов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Мария Грипе
Заглавие: Нощният татко
Преводач: Павел В. Стоянов
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Шведски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Роман
Националност: Шведска
Печатница: ДП „Димитър Найденов“
Излязла от печат: 10.06.1981
Редактор: Теодора Джебарова
Редактор на издателството: Лъчезар Мишев
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Любомир Чакъров
Коректор: Маргарита Събева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1836
История
- — Добавяне
Къщата на Юлия и нощният татко
Петер
Когато с Юлия щяхме да пишем първата си книга, виждаше ми се доста трудно да започна.
— Ще започнеш, естествено, от началото! — обясни ми Юлия.
Но пак не можах да проумея. Тогава тя заяви, че всъщност никога не се знаело къде започват или свършват нещата.
— Така че почваме сега! — отсече тя.
Тогава Юлия започна книгата — сега е мой ред. И правилно, още повече че тя по незнайни причини, не иска. Впрочем, не било сигурно дали ще напише и ред от тази книга, пък освен това не можела да пише, казва тя. Чудна работа. А миналия път беше тъй запалена.
Но може би само се преструва, за да я убеждавам. Наистина, човек може да се преструва и без да го съзнава. Случвало ми се е много пъти. Понякога, когато ми се обадят и искат да им говоря за камъни, направо отказвам. И ако просто се сбогуват, без да настоят повече, естествено, аз си отдъхвам. Но после усещам някаква празнота, сякаш съм изгубила нещо.
Напротив, ако настоят и ме накарат да се съглася, аз наистина пъшкам и редя грозни думи, ала щом почна да говоря за камъните, всичко е окей. И тогава съзнавам, че само съм се преструвал, като отказах. По някакъв тайнствен начин камъните добиват по-голямо значение, ако те придумат, защото тогава разбираш, че не само ти се интересуваш от тях. Понякога ти е необходимо да се увериш в това.
Може би и с Юлия сега е същото, иска да разбере колко е важно, преди да започне да пише. Такова нещо трябва да се осъзнае — съгласен съм с нея. Миналият път беше друго. Написахме книгата, защото Юлия трябваше да докаже моето съществуване на съучениците си.
Смятаха ме само за голяма лъжа. Някакъв си нощен татко не можел да бъде истински татко. Ето защо Юлия реши непременно да накараме хората да проумеят, че може да има и такива като нас. А не само обикновени семейства от мама, татко и дете. Тогава сигурно биха се държали малко по-добре, и нямаше да се подиграват и да постъпват като нейните съученици. Така поне си мислеше тя. Но аз не съм убеден дали е станало много по-добре…
Те явно трябваше да се убедят, че не съм само лъжа, но това — уви — стана едва когато попаднах във вестника. Тогава някои родители казаха на децата си:
— Я гледайте, в днешния вестник пише за нощния татко на Юлия.
И децата усетиха по гласовете им, че да се появи лицето ти във вестника е нещо забележително. Колко ги има, дето мислят така. Много е изискано да те има във вестника — между артистите и правителството и известните личности — си мислят те.
Съучениците на Юлия разгледаха снимката във вестника, после отидоха на училище, зърнаха Юлия и им се стори, че ги гледа надуто. Пък тя си нямаше и понятие, че ме има във вестника.
— Фукла! — викаха те. — Ти за какво се мислиш! А?
Скоро всички разбраха, че Юлия се надува заради мен. А самата тя нищо не знаеше. Дори не проумяваше. Какво беше сторила?
— Я не се преструвай! — викаха те. — Много добре знаеш!
Щели да й дадат да се разбере на тази надута гъска, казваха те, та повече да не се фука. И го сториха. Много ги бива за такива работи.
Но в къщи си мълчат. Нали родителите им можеха да се ядосат, ако се изложеха пред Юлия, дето има нощен татко, за когото понякога пише във вестника.
Юлия също мълчи пред майка си. Толкова е неприятно да признае, че всички винаги се настройват срещу нея. Явно, у самата нея нещо не е в ред, мисли си тя.
Ето защо не мога да кажа дали нещата се оправиха за нея.
Но тъкмо затуй би трябвало да има какво да разкаже. Нали има толкова неща, за които човек предпочита да пише, отколкото да говори — казвала го е самата тя.
Да вземем тези слухове, например… Ако са истина — какво ще стане с всичко тук?
Звучи невероятно… Нима биха могли да съборят тази красива, стара къща? И да унищожат хубавата стара градина? Толкова глупави хора не може да има, си мисли човек. Нали е почти единственото красиво място, останало в тази част на града. Но щом са замесени пари, разбира се стават глупави неща. То се знае, че районът ще стане по-доходен, ако се застрои с блокове и тук заживеят повече наематели.
Районът е собственост на града. Ако онези наистина кроят такива планове, защо не поговорят първо с хората, дето живеят в къщата? Не са го сторили, инак майката на Юлия би споменала нещо. Но тя очевидно нищо не знае.
А изглежда и Юлия още не е чула. Пък децата обикновено надушват всичко… Но където дими, там гори — явно, ще трябва да се поровя в тая работа. Онези хора, дето обикаляха тук миналата седмица, сигурно не говореха само празни приказки.
Щяха да ме вбесят. Идват тук мъж и жена, влизат си направо в градината, и най-нахално започват да съсипват кестените! Кършеха големи клони, за да си ги носят у дома за своите вази. Изглежда не си даваха сметка, че може да има някой в къщи. Стъписаха се, като ме видяха.
— Градината и без това ще се махне, като съборят къщата — рече мъжът.
— Такова нещо не съм чувал — отвърнах му аз.
После станаха направо нагли.
— Сигурно защото нямате нищо общо с тая работа — заяви жената надуто. И продължиха да си кършат клони, та пушек се дигаше.
Тогава ги изгоних. С вандали трудно можеш да се разбереш. Отначало не си даваха зор, но щом долетя Смугел и префуча ниско над главите им, те си плюха на петите.
Смугел понякога може да всее ужас, с тия големи очи дето ги вперва в хората. Той е прекрасна сова, върши работа поне колкото куче пазач.
Откакто е на свобода, много се оживи. Личи си, че волният живот му харесва. Много е по-полезно за него. Но не е прекъснал връзката си с нас. Почти всеки ден се прибира, или при мен, или у Юлия. От толкова движение навън, перата му са станали яки и красиви, и той сега е по-напет от когато и да било.
Единствената мъчнотия е, че почна да допринася за изхранването на дома. Когато идва, обикновено ни носи разни деликатеси, и това е много мило от негова страна, макар че разбиранията ни по отношение на вкусните неща в този живот явно се различават. Но, естествено, туй не бива да му се показва. Не бива да го засягаме. Важно е.
В момента например, пред мен на масата лежи една полска мишка. Дадох на Смугел да разбере, че съм сит и смятам да си я запазя за „после“. Този път се съгласи. Но невинаги го прави. Понякога му хрумва да ме храни, и положението се усложнява. Тогава не можеш се отърва лесно. Не ме ли накара да отворя уста, се мъчи да натика деликатеса в ушите ми, а то невинаги е приятно. Единственото, което помага, са наушници. Стигне ли се дотам, той обикновено се съгласява да запазя дарението за „после“. Нужно е само да покажа, че оценявам щедростта му. Аз наистина го правя. И как още! Щедростта му също е признак, че сега си живее добре. Преди да го пуснем, мислеше само за себе си, беше най-големият себелюбец на света. А сега съвсем не е такъв.
В момента седи кротко на главата ми. Отдавна вече знае, че пиша и мисля по-добре, когато е там. Тежи точно колкото им трябва на моите мисли. И те си стоят на място, не се лутат наоколо. Понякога е необходимо.
Колкото до събарянето на къщата, не съм казал нито дума на Юлия. Все още е рано да я тревожа. Затова пък искам още сега да го спомена тук, защото имам неприятното чувство, че нещо се крои. Искам да кажа, когато Юлия някой път прочете всичко това — ако все пак излезе книга — ще знаем какво е станало с къщата. И ако всичко е отишло по дяволите — което разбира се не бива да се случи, но ако, тогава може да е за хубаво, дето сме описали всичко от самото начало. Като мине време, човек вече не помни точно… Поне аз не помня. Юлия има много по-добра памет.
Сега ще направим както миналия път, тоест никой няма да чете какво е писал другият, преди цялата книга да е готова. Юлия пък дори и своето си нямала да препрочете — впрочем тя смята, че нищо няма да излезе. А и аз не знам…
Пред прозореца расте кестен. Как само са се налели пъпките му. Сигурно скоро ще се разтворят.
Значи и лятото наближава…
И не може да не се замислиш, какво ли ще стане…?