Мария Грипе
Нощният татко (8)

Нощният татко

Това се случи много отдавна, едно лято край морето. Татко и аз се разхождахме по брега. Помня, духаше вятър, който отнасяше гласовете ни и беше трудно да разговаряме. Синята хавлия на татко се развяваше. Изведнъж той се спря, вдигна нещо от пясъка и ми го подаде.

— Вземи това!

Беше камък. Черен като въглен и доста голям. По-голям от монета от две крони^[1]. Морето го бе изгладило до съвършенство. Но най-забележителното у него беше, че имаше формата на сърце. Личеше си, че не бе оформен от човешка ръка, а самото море случайно беше изваяло каменното сърце.

Дойде есента и училището започна.

Носех черния камък навсякъде със себе си. Стисках го винаги в лявата си ръка — там прилягаше чудесно, а в дясната — далеч не толкова добре. И помня как си мислех, че морето е ваяло камъка в продължение на хиляди и хиляди години, точно за лявата ми длан. Това го превръщаше във вълшебен и просто не можех без него.

Имах си другар на име Арне. Беше най-добрият ми приятел, но понякога ходеше с един, дето се казваше Гунар, а той съвсем не ми беше приятел. На Арне не можеше да се разчита истински, но все пак прекарвахме весело.

Всеки ден след училище минавахме покрай малко мрачно магазинче с престарял автомат пред него. Арне и аз рядко имахме пари, но въпреки това винаги се спирахме пред автомата, защото беше такъв особен. Направен от дърво, с червеникавокафяв цвят, издраскан и олющен, с помътнели стъкла на вратичките. Като пуснеш монета, тя се провираше с мъчителен стон едно стъпало надолу. Не можеше да избереш каквото искаш, а трябваше да се задоволиш с онова, което лежеше в поредната кутийка.

— Какво от туй, че нямаш пари, щом и без това не можеш да избираш — заключи Арне, но явно само на думи.

Един ден открихме, че под една от вратичките на най-долния ред имаше пролука. Вътре лежеше голям шоколад. Който имаше съвсем тънка ръка, можеше да я провре и да измъкне шоколада. Моята беше такава. Ръката ми едва-едва влезе. Ръбът се вряза в китката ми и за миг помислих, че ще се заклещя. Шоколадът се пречупи в средата, но бях го хванал здраво. Изпълнен с ужас извърших престъплението пред възторжения поглед на Арне.

Шоколадът беше в бяла опаковка. КРЕМ ВАНИЛИЯ пишеше отгоре със златни букви. Беше тъмен шоколад с бял, къскав крем ванилия в средата, и имаше прекрасен аромат. Разделихме си мълчаливо плячката и — потънали в тежки размисли, осъзнали напълно падението си — изядохме двамата по равно. Разбрахме се това да не се повтори никога вече.

На следващия ден се промъкнахме там, за да поразмислим над празната кутийка в автомата.

Вътре отново лежеше съвсем същия шоколад.

Изкушението се оказа голямо. Беше неделя и помислихме, че сигурно е примамка, за да се хване крадецът в капана. Закрачихме тревожно напред-назад пред автомата. Не се виждаше жива душа. Всичко бе празнично спокойно, а магазинът — празен. Спогледахме се, хрумна ни една и съща мисъл. Нямаше ли да е по-справедливо, ако си разделим вината? Не трябваше ли Арне също да вземе един шоколад, за да сме равни?

Да. Точно така. Но ръката на Арне здравата заседна в пролуката. Изтекоха няколко ужасни секунди, докато се освободи. Последицата бе, че моята вина се удвои. Арне наистина заяви, че този път сам поема престъплението, но това не помогна. Нали моята ръка извърши кражбата. Можех да я предотвратя, но шоколадът вече беше счупен, и сметнахме, че не можем да го оставим там в този вид. С това поне се оправдавахме. Пак си разделихме плячката и се измъкнахме крадешком, страшно сериозни и пропаднали.

От тук нататък съдбата ни бе предрешена.

Всеки ден там лежеше по един такъв пресен и нов шоколад и лъщеше отдалеч, като минавахме.

И всеки път, като го виждахме, ни обземаше същият ужас. И същият възторг. Имаше някаква магия, нещо свръхестествено в цялата работа.

Убедени бяхме, че сме попаднали в ноктите на дявола. Той поставяше там шоколада. Той ни съблазняваше. А ние всеки път се поддавахме. Бяхме закоравели престъпници.

Точно тогава в училище учехме по история как някога са наказвали престъпниците. На крадеца отсичали дясната ръка — ръката извършила престъпното деяние.

За миг ми се стори, че нещо ме жегна в китката, точно там, където обикновено се врязваше ръба на автомата.

В междучасието Арне се обърна към мен:

— А какво ли са правели с леваците? Не са могли просто да им отсекат дясната ръка? Сигурно са питали преди да секат…

Аз съм левак. Но Анри не е. Тържествуващо се обърнах към него:

— С теб поне не биха имали главоболия, нали си десняк.

Но той отвърна:

— Моята ръка не влиза, тъй че…

Нямаше съмнение кой от двамата е престъпникът. Арне само помагаше да се изяде шоколадът.

На края осъзнахме, че тъй не може да продължава, а трябва да престанем да обираме автомата. Само защото всеки път там лежеше нов шоколад, еднакъв с предишния, сякаш започнахме да се чувстваме принудени да го вземем.

Но щеше да е позорно, чисто и просто да престанем — ей така да зарежем цялата работа. Трябваше да й сложим някакъв завършек, достоен край на престъпния път.

Решихме да вземем един последен шоколад — и да го принесем в жертва. Бяхме започнали да изпитваме нещо като страст към сладкия крем ванилия, и не можехме да си представим по-тежко изкупление.

След като се докопахме до шоколада, го сложихме в кутия от пури и потеглихме с нея към най-високия хълм на града. Там изровихме дупка, застлахме я с камъни и положихме вътре кутията.

После убодохме показалците си с игла, изстискахме по малко кръв, смесихме я и написахме с нея върху един лист: НА НЕИЗВЕСТНИЯ. Никой от нас не се осмели да се обърне за прошка направо към Господа — всъщност, той може би нямаше нищо общо с тази работа, нали шоколадът не беше негов! Затова решихме „да не споменаваме напразно името му“. Нека си го вземе който иска. Неизвестният — това можеше да бъде Господ, разбира се, но можеше и да е неизвестният собственик на автомата…

Пъхнахме листа с кървавия надпис най-отгоре в кутията и я заринахме. Но в същия миг се усетихме, че въпреки всичко бяхме сгрешили. За да почувстваме истински колко е тежка жертвата, трябваше преди това да хапнем по малко от шоколада.

Изровихме кутията, взехме си по едно парче шоколад и го изядохме, а сетне заровихме остатъка. Жертвоприношението беше извършено.

Но вечерта ме обхвана силно безпокойство. Непременно трябваше да се върна на мястото и да проверя дали не се е случило нещо с жертвата.

Като изрових кутията, за свой ужас открих, че беше празна. Само листът с кървавия надпис и опаковката на шоколада бяха останали.

Каква загадка! Когато разказах всичко на Арне, той ми отвърна, че вече знаел, отишъл там преди мен и направил същото смайващо откритие. Имаше странен вид. Мислеше, че неизвестният е приел жертвата и веднага излапал шоколада, сигурно е бързал да не се мине…

Всичко това изглеждаше малко призрачно. А аз не се почувствах освободен от престъплението, както се бях надявал. Разбрах, че от мен се изисква по-голяма жертва.

В час по християнство чух нещо, което Госпожицата повтори два пъти. Думите сякаш бяха отправени към мен: „Докато даваш, давай тъй, че да го почувстваш. Не давай само от своя излишък!“.

Усетих как пребледнях. Аз бях разглезен самолюбец, който даваше само от своя излишък. Нито веднъж в целия си живот не бях дал нещо, та да го почувствам.

Веднага след училище си отидох в къщи и събрах всичките си любими стари книги и илюстровани списания. Стана голяма купчина, която подарих при една акция за събиране на дарения за бедните деца в Норланд^[2].

После отидох и се усамотих на една скамейка в парка, за да проверя дали го чувствам. Ала не след дълго прозрях себе си. Отдавна бях започнал да чета съвсем други книги. Пак бях дал от излишъка си.

Повече не можех да крия истината от себе си: единственото, което щях да почувствам много, много болезнено, би било, ако подаря камъка, който получих от татко. Поведох отчаяна борба със себе си, но друг изход нямаше. Ставаше дума за черното каменно сърце. Длъжен бях да го пожертвам.

На кого? Първата ми мисъл беше, разбира се, да го дам на Арне. Тогава все пак щях да притежавам частица от него. И така може би щях да спечеля Арне завинаги. А на Гунар нямаше да му останат никакви надежди.

Следователно, пак щях да имам известна облага, ако го дам на Арне. Така не ставаше. Не — не биваше да го давам на Арне.

След една тежка нощ вече ми стана ясно, че имаше един-единствен човек, комуто можех да дам камъка си и да го почувствам много, много болезнено. На Ейвор. Най-грозното и глупаво момиче в училище, от което всички гледаха да се отърват. Ейвор, която се подмазваше, когато имаше сметка, но шепнеше грозни неща зад гърба ни.

На другия ден след училище, щом зърнах Ейвор, не се измъкнах както обикновено. Повървяхме известно време заедно по пътя за вкъщи.

На една пресечка изведнъж спрях и й подадох камъка.

— Подарявам ти го! — извиках и се втурнах да бягам.

Тя зяпна подире ми. Успях да видя как глупавите й очи се опулиха от почуда и недоверие.

От този ден нататък я отбягвах повече откогато и да било. Мислех, че имам право на това, нали й дадох най-хубавото, което притежавах.

Но веднъж не можах да се стърпя да я попитам за камъка, за който все пак непрестанно мислех. А тя отговори:

— Оня стар скапан камък ли?… Честна дума, загубих го.

Точно така каза: честна дума, загубих го!

Забелязах, че Юлия слушаше много внимателно, докато й разказвах каменната си история, нито веднъж не ме прекъсна, а това е необичайно за нея. Когато свърших, очите й бяха по-червени от обикновено. Поседя мълчаливо и гледаше пред себе си. После изведнъж поклати припряно глава и зашепна:

— Не. Не. Тя не го е загубила. Това е бил Неизвестният, той е знаел, че ти всъщност на него си го принесъл в жертва. Затова се погрижил да си получи жертвата. Не бива да мислиш, че я е отстъпил на оная Ейвор! Чудесно! Чудесно! Сега вече знаеш, че камъкът е у него. Поне го знам къде е!

Как да не се сетя досега! Ама разбира се, че е така. Страшно се зарадвах, когато Юлия реши тази загадка вместо мен, защото винаги ми е било малко тъжно, че тъй безсмислено пожертвах камъка, получен от татко. Значи не е било напразно…

Юлия — тя знае, умна е тя, умна…