Мария Грипе
Нощният татко (1)

Юлия

Е, добре. Въпреки всичко ще я напиша — сама, пък той после да прави каквото си ще. Дори вече започнах, без той да знае — още на другия ден след като дойде, макар и да не предполагах, че ще стане книга.

Защото ще стане… Трябва да се докажат много неща, на които никой не вярва. Не се шегувам.

Поисках да ми помогне, ама той отказа, не смятал за нужно да разправям на всички, че е нощен татко, това не влизало никому в работата, казва той и наистина е така, макар че той не познава Ула и другите от класа, не, не ги познава и не може да си представи какви са, защото ако можеше, сигурно би се съгласил.

Искал това да остане тайна — казва той, пък аз не искам.

Големите си имат такива едни особени тайни, дори не са истински, понякога само се преструват, за да си нямат неприятности и често мамят децата.

Моят нощен татко не е такъв, само дето е мързеливичък, но поне те слуша когато му говориш. Казва, че нямал време да пише книга, а как да няма, като все пише. Когато не чете — пише. Казах му го, но той рече, че такава му била работата, пък и така си е, въпреки че…

Сега пише книга за камъни. Нали звучи странно? Във всички книги, които чете, също става дума за камъни. Камъни, по които ходиш и които хвърляш, а хората пишат книги за тях, честна дума.

Когато му казах, че в книгата, която ще напишем, ще става дума за нас — за него, за мен и Смугел — той отвърна, че не можело. Такива книги не бивало да се пишат, обясни той, тъй като щяло да стане зашифрован роман, защото като се пишело за живи хора, които съществуват в действителност, това се наричало зашифрован роман. Какво пък — струва ми се забавно.

— Окей. Ще направим зашифрован роман. Защо пък не? — рекох аз.

Сетих се за Ула и другите.

— Инак ще смятат, че съм те измислила или пък ще кажат, че сънувам.

Тъкмо тогава той стоеше до прозореца и гледаше навън, та не му виждах лицето.

— Понякога се чувствам като измислица — обади се той.

— Но в такъв случай бива да вършиш само каквото измислят за теб онези, които са те измислили — отвърнах аз, — а то едва ли е хубаво?

Ясно ми е какво иска да каже. Като влезеш някой път в стая, където седят много хора, те зяпват и очакват да кажеш или направиш нещо, та да ги разсмееш и да имат после за какво да говорят. И ако го направиш, се чувстваш като глупава измислица, която те са измислили.

Но той рече:

— Окей, тогава нека бъда сън.

Как може да е толкова непрактичен.

— Та нали сънят може да прави само каквото сънува онзи, който сънува! — възкликнах аз.

— Може да стане весело, ако ти го сънуваш…

Такива ги разправя понякога. Тогава не знаеш какво да му отговориш. И аз не помня какво му казах, поне за сега, после ще се сетя.

Откакто си имам нощен татко запомням всичко много по-добре отпреди. Едва ли има нещо, което той е казал или аз съм отговорила, или двамата сме направили и да съм го забравила. Сега ми е много по-забавно да си спомням разни неща. По-рано, много отдавна, нямаше нищо весело, което да се помни, тогава дните само си вървяха ли вървяха, като старата гатанка, ех, че съм глупава, искам да кажа като часовника, който вървял, пък никога не стигнал до вратата.

Единственото забавно нещо по онова време беше да седиш и да си мислиш. Аз често си мисля ей тъй за разни работи, харесва ми, ама не цялото време. А тогава все мислех — цялото време.

— Защо пишеш за камъни? — попитах го аз.

Той дълго смука лулата си и бълваше дим, преди да ми отговори… чудна работа, веднъж димът изглежда сив, друг път синкав, а понякога — почти жълт, то зависело от това дали пуши сушени листа от боровинки, ментов чай или смес.

— Защото! — отвърна той само.

Това от мен го е научил, така казвам, когато знам нещо съвсем точно, а пък няма как да обясня туй дето го знам.

От лулата му излезе синкав дим.

Ако толкова се радваш или тъжиш за нещо, че не можеш да мислиш за нищо друго, пък не ти се приказва вечно за него, сигурно е по-добре да го напишеш — тъй си мисля. Пиша това, защото ми е радостно.

И защото искам Ула и другите да узнаят, че си имам нощен татко, че не е само лъготене, както те си мислят.

Нощните татковци са истински татковци; тях ги има и аз ще го докажа.

Ще пиша тази книга нощем, когато е тихо, когато всички спят, когато той си мисли, че и аз спя, когато чете и пише за камъни и си пуска музика — тогава когато навън е тъмно и има звезди — тогава ще я пиша.

— Юлия? Защо трябва в книгата да се разказва за нас? — пита той.

— Защото! — отговарям аз.