Мария Грипе
Нощният татко (16)

Нощният татко

Юлия на всяка цена искаше сама да напише как изчезна Смугел. Защо, не мога да кажа… Стана ми много мъчно за нея. След това цяла нощ не спа. Само се ослушваше за Смугел и го викаше. Сигурно вярваше, че ще се върне, и че само се шегува с нас. И аз мислех така.

Прекарахме тежка нощ. Не зная за кого ми беше по-мъчно — за Юлия или за Смугел.

После започнах да се тревожа. Ами ако се случеше нещо на Смугел? Та той не бе свикнал да живее на свобода. Как щеше сам да си намира храна? След това се вкиснах, задето се тревожех. И накрая ми стана мъчно задето Смугел ме тревожеше, та се вкисвах. Разбира се, заради Юлия се владеех. Нали трябваше да я успокоя. Тя изглеждаше така разтревожена и през цялото време защитаваше Смугел, сякаш мислеше, че съм му сърдит, но не бях, само ми беше мъчно и недоумявах.

— Сигурно иска да покаже, че може да си стъпи на краката — обясни Юлия. — Може би иска да е свободен.

— Мислех, че му е добре при мен — отвърнах аз.

— Така е наистина… Било му е повече от добре. Но съгласи се, че не си сова! Какво да се прави.

Юлия често ми натякваше това, и наистина не съм сова, но туй едва ли е дошло като изненада за Смугел — би трябвало да го е открил отдавна. Това не му даваше основание да бяга точно сега. Имал е куп възможности, ако е искал да изчезне. Не съм го спирал. Прозорецът в къщи обикновено стои отворен по цели дни.

— Именно — по цели дни — възрази Юлия. — Но не и нощем. А Смугел е нощно животно, разбираш ли?

— Но нали бе започнал да променя навиците си?

— Ти само книги за камъни ли си чел, а? — възкликна Юлия.

Зяпнах я учудено. Какво общо имаше това с цялата работа? Разбира се бях чел и други неща, но най-вече за камъни.

— Защо? — попитах аз.

— Да беше чел за сови. Като мен. Аз съм чела много за животни. Почнах веднага щом дойдохте със Смугел.

— Ти явно много обичаш животни?

— Да-а, но най-вече Смугел.

Поседяхме двамата за миг мълчаливи и размишлявахме. После Юлия каза:

— Не се тревожи. Смугел все някак ще се оправи.

— Мислиш ли?

— Зная го — потвърди Юлия.

— Хм, добре, пък освен това, той сигурно ще се върне — добавих аз. Казах го заради Юлия. Самият аз започнах да се съмнявам…

Само да можех да разбера защо отлетя?

Сетих се нещо. Да не би Смугел да ревнуваше от Царицата на нощта? Както се случва с деца, когато дойде ново бебе в семейството. В много отношения той е като дете. Пък и ние гледахме само цветето и не му обръщахме никакво внимание. Може би затова…? Защото се бе почувствал излишен?

На Юлия също й се стори странно, че се случи точно тогава, и тя мислеше, че може да има връзка с цветето.

— Имаше нещо загадъчно в Царицата на нощта — каза тя, — нали и ние го усетихме, макар че сме само хора. Можем да си представим тогава как ще го почувстват нощните птици.

Тя размисли за миг и допълни, че може би Смугел е бил омагьосан. Може да е бил някой омагьосан принц — или професор, или нещо такова и го превърнали в сова, защото бил прекалено мъдър. И единствено Царицата на нощта можела да му помогне. Когато цъфнала и Смугел вдъхнал миризмата на ванилия — хоп, фокус-мокус — магията се развалила и той можел да се завърне у дома при своята принцеса — или професорша — която го чакала и плачела. Янсон може да е магьосник. Ала добър магьосник. Ето защо е държал тъй много да се грижа не само за Смугел, а и за Царицата на нощта — за да можело всичко да завърши добре.

— Разбираш ли сега? — попита Юлия.

— Ти май си чела доста приказки — отвърнах аз.

От което тя малко се обиди.

— Какво от туй — сопна ми се тя. — Защо да не е вярно онова, дето го пише в приказките?

Може и да е, разбира се. Аз много вярвам в приказки. Те често са доста по-истински от действителността, защото действителността често мами и лъже, с годините съм забелязал, че може да бъде доста фалшива.

— Ето, виждаш ли — рече Юлия. — Защо спориш тогава?

— Мисля за Янсон, разбираш ли. Не приличаше особено много на магьосник. Беше си обикновен капитан на шхуна.

Но Юлия заяви, че съм нямал понятие как изглежда магьосник. Тези неща не ги пишело по челата на хората, рече тя. Пък освен това, Янсон сигурно и себе си беше преобразил.

— Все си мислех, че в Янсон има нещо загадъчно, още от първия път, когато ми заговори за него — продължи тя.

И може би имаше право. Достатъчно е само това, че ми намери квартира. В днешно време трябва да си най-малкото магьосник, за да успееш да го сториш.

— Именно — съгласи се Юлия.

Запитах я, дали според нея трябваше да потърсим Смугел, ако е станал професор, и… това усложняваше нещата, искам да кажа, трудно ще накараш един професор да признае, че част от живота си е бил сова и се е казвал Смугел. Пък освен това можеше изобщо да не помни. Доколкото зная, след повечето магии паметта се губи.

Но такива неща Юлия не искаше и да чуе.

Разбира се, че трябвало да потърсим Смугел. Не бивало просто да го изоставяме, без да разберем какво е станало с него — ако въпреки всичко се окажел съвсем обикновена сова, възпротиви се тя.

Хубаво бе, че и Юлия искаше да търсим, защото все пак трябваше да узная къде е Смугел. Можеше да му потрябва нещо или да има нужда от нас. Нали само ние, Юлия и аз го разбирахме. Но какво ли пък толкова разбирахме, уви. Искам да кажа, че щом е тъй невероятно трудно да разбереш хората — а то си е така — трябва да е още по-трудно за хората да разберат животните.

Споменах го на Юлия, за да й докажа, че най-после започвам да съзнавам, че не съм сова. Юлия изглеждаше доволна, нищо не каза, но кимна мъдро.

Още с настъпването на утрото, веднага щом се зазори, излязохме да търсим Смугел.

Юлия се обади на майка си в болница и й разказа какво се е случило. Взе със себе си и кафеза на Смугел — можел да потрябва, ако Смугел се бил уморил и искал да поспи някъде на спокойствие след приключенията си.

Толкова рано навън нямаше почти никакви хора. Срещнахме една раздавачка на вестници, но когато я попитахме дали не е виждала една сова, тя ни изгледа навъсено и не отговори. Сигурно помисли, че я занасяме.

От време на време виках Смугел. Викът ми отекваше между стените на къщите и се усилваше. Звучеше странно. Дори ми се стори, че звучи самотно из пустите улици и ми стана малко страшно на душата. Ала Юлия отклони мрачните ми мисли. Сгълча ме да мълча.

— Не викай така! Като ненормален! Хората ще те помислят за кой знае какво… — каза тя.

— Да не съм го карал да бяга! Какво съм виновен, че трябва да го търся — отвърнах й аз.

— Е, да, трябва да го търсим — заяви тя.

Но не бивало да се крещи по улиците в ранни зори, защото хората се чудели. Разбуждал съм всички. Хората поглеждали през прозорците и ни се смеели. Не бях усетил, но като ми го каза Юлия, забелязах как тук-таме пердетата по прозорците съмнително се поклащаха.

— А как да викам? — запитах аз.

— Ще търсим. Няма да викаме — обясни Юлия.

Но нали не знаехме къде да търсим. Против волята си бях обезсърчен. Смугел можеше да е отлетял навсякъде. Цялата работа изглеждаше безнадеждна. Но Юлия не вярваше да е отлетял далеч, според нея той седеше на някое близко дърво и спеше.

— А може да седи и на някой покрив — възразих й.

— Я не усложнявай нещата! Покривите ще ги гледаме после — смъмри ме тя.

Нека стане както тя иска. Беше тъй храбра и как се владееше. Ала разбирах колко я болеше и ми бе много мъчно за нея. Мислех, си, дано скоро намерим Смугел. Само заради Юлия.