Мария Грипе
Нощният татко (15)

Юлия

Друг път не си четем каквото сме писали, но той ми позволи да прочета съня му веднага, защото бях страшно любопитна. Нали е странен?

Но според мен, Царицата на нощта си е действително цвете, макар и да ти се струва недействително.

Сега ще разкажа какво стана после. Доста е трудно да го опиша, но искам да го сторя аз, защото на нощния ми татко му е доста по-трудно — той сякаш още не се е съвзел, жал ми стана за него тогава, и пак ми става тъжно като си помисля колко жална беше цялата история.

Стояхме и гледахме цветето, дълго го гледахме, и ни се струваше, че през цялото време расте и става по-голямо. Не искахме да го оставим и да си легнем. Пускахме му музика, такава една тайнствена, която предварително бяхме избрали и решили да му пуснем, когато цъфне. Такава една нощноцветна музика.

Нощният ми татко каза:

— Наистина мирише страшно силно…

Съгласих се — като че ли на човек му ставаше нещо от миризмата, сякаш сънуваше, а и той го усети.

— Направо може да ти се замае главата — рече той. — Да отворим прозореца, а?

И го отвори. Олекна ни, замириса много по-приятно, когато нощният въздух нахлу и се смеси с уханието на цветето — вдишвахме ли, вдишвахме, а той притвори очи, защото беше тъй хубаво…

После чухме пърхане на криле над главите си. Ала едва след миг се усетихме и аз извиках:

— Смугел! Ще излети! Спри го!

Но Смугел не можеше да бъде спрян. Носеше се вече далеч над покривите. Летеше към камбанарията. Не го беше грижа за нас. А ние викахме ли, викахме. Аз също.

— Смугел! Смугел! Върни се! Ела…

Отначало го виждахме, по-тъмен от небето. Но после го изгубихме от очи. Той просто си отиде, изчезна, дори не изхохока, нито изчоп-чопа. Отлетя без звук, не помисли за нас…

Не ми се пише повече за това — споменът не е весел. Не се сърдех на Смугел, задето избяга, не е това, мъчно ми беше за нощния ми татко. Дълго си говорихме, почти цялата нощ. Разказах му една глупава приказка, защото не можах да измисля с какво да го утеша — не толкова нещо, на което да повярва, а от което да не му стане още по-тъжно; друг по-добър начин нямаше, какво можех да му кажа?

„Окей“ — рекох си аз, „Смугел го няма, така си“, а на глас:

— Все ще се оправи някак.

Беше тъжна нощ. Прозорецът стоя отворен до сутринта, но никой не дойде. Беше тъмно, луна нямаше и цялата нощ миришеше на ванилия…