Мария Грипе
Нощният татко (4)

Нощният татко

Колко страници е написала Юлия. Чудя се дали да… Но не бива да поглеждам. Обещахме си да не четем какво е писал другият, преди книгата да е готова. Юлия така искаше. Отначало не бях съгласен — че как щяхме да разберем кога е завършена?

Юлия ме погледна с укор.

— Казах готова. Не завършена — поясни тя. — Не разбираш ли, че тази книга не бива да има край, би било жалко. Тя трябва да продължава и да продължава, ние само ще я изготвим, то е друго, пък и тъй трябва, инак никога няма да прочетем какво сме написали.

Не. И аз не искам книгата да има определен, окончателен край. Сякаш слагаш точка. Би приличало малко на раздяла. Не бива. Впрочем Юлия смята, че ще забележим кога започва да става готова и можем да я зачетем. То ще дойде от само себе си, казва тя.

Да се надяваме.

Не е нужно да разказваме нещата подред, както са станали в действителност, а тъй както ги помним. Чудесно, така ще бъде по-лесно.

Някои работи Юлия ги е писала едва ли не докато още са ставали, твърди тя. Точно тях съм страшно любопитен да видя. Да, спомням си, че понякога седеше и пишеше, но не предполагах, че било за нас, мислех, разбира се, че е нещо във връзка с училището. Ех, как изсумтя Юлия, като го казах.

— Щом се хванеш за писалката и всеки мисли, че правиш домашни! — сопна се тя. — Детинщини! Но кажеш ли, че си направил домашните си — хайде де, никой не вярва!

Тъй ми се падаше… Не, с Юлия човек трябва да внимава да не говори за училището. Било си нейна работа, казва тя. Откровено казано се радвам, че не иска да й се месят, защото съвсем не ми е забавно да говоря за училище, пък и никога не ми е било. Ако говоря, то е просто от учтивост към децата. Но от друга страна — какво ли бих казал самият аз, ако някое дете започнеше така, просто от учтивост, да ме разпитва за работата ми. Мисля, че щях да го помоля да млъкне. Но горкото дете не би посмяло да стори същото с мен. Доста е несправедливо. Какво ли мисли Юлия по този въпрос?

Пишем на хвърчащи листа, които после продупчваме и събираме в една папка. Юлия пише на жълта хартия, а аз на синя, за да ги различаваме и да не прочетем по погрешка писаното от другия.

Никога не пишем през деня, а едва когато мръкне и винаги като сме заедно. Само че не едновременно. Невъзможно е. Защото вниманието ти се раздвоява.

Юлия седи в своята стая, когато пише. В туй време аз се занимавам с камъните. Чувам как писалката й не спира да дращи. То не било трудно, бързо върви, обяснява тя, като въздиша възхитена, особено лесно било при луна. Тогава седи до прозореца. С краката на перваза. Сваля си обувките и чорапите. Мърда палците на краката си и пише. Има нещо загадъчно в тая работа.

— Направи и ти същото! — подкани ме тя.

Понякога ми е малко трудно да започна. Струва ми се, че имам куп неща да разкажа, но нещо ми пречи, не зная какво. Както и сега — като че ли имам спирачка.

— Би трябвало да окъпеш краката си в лунната светлина. Нямаш си представа… — казва Юлия замечтана.

Какво ли пък — да опита човек.

Юлия вече си легна, вън свети луната. Дали да не опитам както тя казва…

Дано никой не ме види. Скривам се в сянката на пердето, само краката се показват. Изглеждат малко призрачни, полупрозрачни, и като недействителни, сякаш вече не принадлежат само на мен, а на друг… Правят лунна баня. Колко е приятно.

Тази нощ ми се ще да разкажа една кратка историйка, която четох някога някъде и една вечер разказах на Юлия, защото се чувствах също както тази вечер и никак не ми беше до писане, нито за камъни, нито за нас, мен, Юлия и Смугел.

Спомних си я сега, като гледах краката и палците си, протегнати към луната, светнали с тайнствен блясък в нощта, тържествени като свещите в кристален полилей. Мои чужди крака, които тъкмо сега не сте истински мои, колко сте щастливи, че можете да се освободите за малко от мен! Едновременно тържествен и едва сдържайки смеха си, се навеждам напред и духвам върху палците, а те трепват кротко като пламъчета…

Историята, която ще разкажа, е много кратка и не зная дали ще си я спомня точно, възможно е да я объркам, но въпреки това ще я напиша, най-вече заради въпроса, който Юлия зададе накрая. Мисля, че сега вече ще мога да отговоря — само дано разбере какво искам да кажа.

Имало едно време една жаба. Разхождала се тя на лунната светлина. Сигурно била малко жадна и искала да си пийне. Пък може и да е искала да потопи краката си — но не в лунни лъчи, а във вода. Или пък само да се огледа в някоя локва — отде да знам.

Много обичам жаби. Имат такъв един своеобразен начин да се движат и тъй красиви очи, но не зная много за тях.

Жабата тръгнала по жабешки да се разхожда по пътя. Стигнала до локвата, която била целта на нейното пътешествие. Но от локвата не било останало почти нищо. Погледнала я тя тъжно с красивите си очи.

— Пак ли си пресъхнала? — рекла жабата на локвата.

— А как другояче? — въздъхнала в отговор локвата, свила се още повече и вече заприличала на малко влажно петънце. — Как другояче, като всеки ден трябва да гася ненаситната жажда на морето?

Да — това беше цялата история и Юлия ме погледна с очи големи и черни.

— Аз ли съм жабата? — попита тя.

Тогава не знаех какво да й отговоря. Мисля, че само поклатих глава и казах, че не зная.

Но сега, тази вечер изведнъж разбрах. Сега мога да й отговоря.

Не, Юлия, жабата, това съм аз. Малко е заплетена цялата работа, защото аз едновременно съм и жабата, която иска да пие или може би да се къпе, или огледа. И локвата, която чака дъжд. И ненаситното море пак съм аз.

Така се чувствам понякога, когато искам да пиша, а не мога. Ще разбереш ли тогава, че невинаги ми е тъй лесно? Че трябва да имаш търпение с мен?

Не, ех, само да искаш ти да си дъждът, Юлия, дъждът, който пълни локвата, за да може жабата да се огледа и морето да получи глътка вода. Как бих се зарадвал!