Мария Грипе
Нощният татко (13)

Юлия

Може би току-що съм била заспала, когато ми се присъни как Смугел долита страшно развълнуван, хохока и казва, че ето — ей сега щял да цъфне — тъй казва, пък аз му викам: „Ти си луд, Смугел! За какво бълнуваш? Да не си цвете, че да цъфнеш?“.

Но той, разбира се, не отстъпи, той е най-големият инат на света. „Помириши ме тогава!“ — рече той. И аз подуших и усетих, че мирише на ванилия. Сега пък какво ли е направил? — помислих си аз. Дали не е бъркал в шкафа и да е съборил нещо? Или е изял нещо, което не е за него? Миришеше страшно силно, а той размахваше криле и сякаш подскачаше от радост.

„Цъфнах! Цъфнах!“, викаше той, убеден, че е извършил добро дело — по гласа му се разбираше. После Смугел отлетя. И аз се събудих.

В цялата стая продължаваше да мирише на ванилия. Миришеше страшно хубаво.

И изведнъж, като светкавица ми мина през ума за цветето. Царицата на нощта. Изхвърчах от леглото. Какво щастие — идвах точно навреме. Тъкмо когато палех — не лампата на тавана разбира се, а свещ запалих — то бавно-бавно започна да се разтваря, почти недоловимо, ала аз го виждах, като че ли се разтваряше насън, едва-едва, сякаш неуверено.

Смугел също го видя. Беше буден. Не знаехме как да събудим нощния ми татко, без да смутим цветето. За щастие той сам се събуди.

Размърда се в леглото си и измърмори:

— Къде съм? Сънувам ли? Какво мирише тъй?

Въздъхна дълбоко уханието, полежа още малко като дишаше и душеше, та чак ме напуши смях като го слушах. После се надигна в леглото, почеса се по главата, прозя се и затърси с крака пантофите си. Но внезапно скочи и ококорено се огледа.

— Та тук мирише на ванилия! — възкликна той, сякаш имаше пожар.

И едва тогава съзря цветето.

— Хубава изненада, а? — пошепнах аз и смехът напираше в гърлото ми, не го сдържах. Той пристъпи с огромни крачки.

— Такова нещо не бях виждал! Кога стана?

— Шшшт. По-тихо приказвай! Шепти!

Не биваше да стреснем цветето, изглеждаше тъй живо и крехко, като току-що събудило се животинче. Гледаш го и ти се струва, че ей сега ще помръдне. Така изглеждаше, и ни най-малко не бих се учудила, ако си обърнеше главата или кимнеше, или я разтърсеше. Но нощният ми татко не можеше да мълчи, просто трябваше да говори, не го сдържаше.

— Излиза, че Янсон е говорил истина — рече той. — Не е било самохвалство, както си въобразявах. — Гласът му звучеше замислен. — Впрочем, току-що го сънувах — продължи той. — Странен сън…

Учудих се, че и той беше сънувал, също както и аз, точно когато Царицата на нощта разцъфваше.

— Какво сънува? — прошепнах аз.

— Сънувах, че съм една измислица, която сбъркала пътя — отвърна той със замечтан вид. — Или пък се бях заблудил? Онези щяха да ме търсят… и…

След това той ми разказа съня си, странен беше, но ще го помоля да го напише той — аз сигурно не бих могла. Само дано иска. Още сега ще го попитам.

Да, разбира се, може — съгласен е и ей сега ще започне.