Мария Грипе
Нощният татко (2)

Нощният татко

„Защото“ — каза Юлия. Значи нищо не може да се направи.

Аз пък си мислех каква хубава тайна можеше да стане. Какво ни пречеше да си я запазим само за нас?

Не исках да казваме на нито една жива душа, освен на Смугел, разбира се, че Юлия ми е нощно дете, пък аз — неин нощен татко.

Нима това засяга някого? Какво толкова чудно има?

Защо да няма нощни татковци щом има дневни майки, както наричат възпитателните в детските домове!

— И аз тъй мисля! — заяви Юлия. — Ето защо трябва да кажем на всички.

Ех, как умее да извърта!

— Но аз обичам тайните — опитах се да й възразя.

— Аз също — отвърна Юлия. — И точно затова.

Не я разбрах. Но тя успя да ми обясни. Бил съм гледал „несериозно“ на тайните. Самата тя разсъждава така:

Тайните не са тъй прости, както хората си мислят, казва тя. Част от тях се превръщат в тайни, едва когато се говори за тях. Това са истинските тайни.

Само малките и незначителни тайни стават по-големи, когато се премълчават, но туй е само на пръв поглед, сякаш човек си го внушава.

Големите обичали малките тайни. Но Юлия — не.

Отначало разсъжденията й ми се сториха много особени, но Юлия, която обича да размишлява — струва ми се, дори повече от мен — успя така да ми обясни всичко, че да разбера.

Истинската тайна, казва тя, се познава по това, че става по-скрита колкото повече се говори за нея. Можеш да си говориш, цяла вечност, а тя само расте ли расте и ти става весело като я разказваш. Да — едва тогава наистина забелязваш колко много крие в себе си. Тя е безкрайна.

Лошо е да премълчиш такава тайна. Не е полезно, казва Юлия. Може да стане обратното. Сподавиш ли я, ще ти стане тъжно. Тя ще почне да се свива в своя тих затвор и додето разбереш колко голяма е била, току-виж — изчезнала.

Така горе-долу Юлия ми описа нещата, и аз разбрах, че е права. Наистина съм гледал „несериозно“ на тайните. Но сега вече не. Сега знам, че и те са толкова сложни и необикновени, както всичко останало в живота.

Умна е тази Юлия. Много можеш да научиш от нея.

Пък и упорита.

Като се споразумяхме да напишем книгата, смятах да го поотложим; не знаех точно от къде да започнем и ми трябваше малко време да помисля.

— Ще започнем от началото, разбира се — заяви Юлия.

— Добре, но… точно кога… — отвърнах аз. Обаче тя не ме изслуша, а ме прекъсна.

— Човек никога не знае кога нещата започват или свършват — каза тя мъдро, — тъй че започваме веднага. Твой ред е.

— Окей! — съгласих са аз. (Често казвам така, и забелязвам, че Юлия също започва да казва „окей“. Не го казваше, когато се запознахме.)

Окей — все пак, как да не се замисля кога започна всичко. Всъщност беше доста отдавна. Когато си търсех къде да живея. Нали у нас има страшна липса на жилища. Звънях по телефоните и къде ли не питах, но хората все клатеха глава.

— Може би след десет години. Сега не — отговаряха всички.

Естествено може да се живее и на палатка, мислех си аз, или във фургон. А защо не в старо корабче, пригодено за дом? Колко хубаво би било! Скиташ насам-натам както ти харесва и пускаш котва където ти хрумне. Сигурно е чудесно! Поразпитах тук-таме за такива корабчета, но и те не се намираха лесно.

Така срещнах Янсон.

— Тъй ли, аха — замисли се Янсон. Той е капитан на шхуна и знае много кораби. — Хм, да, но за какво му е притрябвало на човек като теб такова корабче?

— Смятах да живея в него — отвърнах аз.

— Сухоземните да си седят по сушата — заяви Янсон. — Че какво пък им е лошо на обикновените къщи?

— А, нищо — отвърнах аз, — само дето случайно няма ни една-едничка къща, с една-едничка свободна стаичка за мен.

— Щом е тъй, вземи моята — рече Янсон без много да му мисли.

Зяпнах го учуден.

— Ще ходя в Йотебор и, дето ще стои празна… Вземи я ти!

Така най-сетне си намерих стая, където да живея. Впрочем, Янсон изобщо не я наричаше „стая“. Все казваше „камбуз“ и в това няма нищо чудно, нали беше капитан на шхуна. Едва когато се нанасях в нея с багажа си, разбрах какво искаше да каже. Като казваше „камбуз“, Янсон наистина имаше предвид „камбуз“, защото тя си беше „камбуз“^[1].

С други думи, беше страшно малка, за да се нарече стая. Не вървеше просто да се нанесеш. Трябваше да стоваря всичките си партакеши на двора, да ги качвам едно по едно и да ги натъкмя като в мозайка. Легло. Маса. Скрин. Успях да сместя и един плетен стол, и една етажерка на стената. Останалото трябваше да кача на тавана.

Е, и така можеше. Повече мебели не ми бяха и нужни.

По-сложно стана с книгите.

Там е работата, че в момента пиша и друга книга. Не, не тази дето я пишем заедно с Юлия, а друга, която пиша сам.

Не е книга с приказки, нито с приключения, а една такава, дето някои хора като я прелистват ще си мислят, олеле каква скучна книга. Но други не само ще я прелистят, а ще прочетат какво пише и после ще си рекат: „Колко интересно, наистина много интересно, виж ти, не го знаех…“.

За тях пиша тази книга.

Има книги за всичко между небето и земята, за птици и риби, за дървета и цветя.

В моята ще се разказва за — камъни. За всички видове камъни, които има. Защо пиша точно за тях ще разкажа по-късно.

Като казвам камъни, всеки си представя обикновен сив гранит. Но има и много красиви и чудновати камъни със също тъй прекрасни и необикновени имена каквито имат някои цветя или птици. Има очен гнайс. Има диопсид. А също и доломит. Или ортоклаз… порфир… пирит… хематит… морион… турмалин… целестин… планински кристал…

Да, има ги много, много, един от друг по-красиви.

Хората знаят съвсем малко за камъните.

Както и да е — за да напиша тази книга трябваше да си набавя много други книги. И те ми създават толкова грижи. Етажерката на стената се напълни веднага. Скоро и под леглото ми беше натъпкано с книги. А купчините върху масата растяха, и едва оставаше място където да се храня и да пиша.

Веднъж, както си седях в бъркотията, съседката подаде глава през вратата да иска на заем жетонче за газ.

— Какъв смисъл има да пишете още една книга, като и без туй стаята ви цялата е пълна? — въздъхна тя и изчезна с жетончето.

Сигурно вече казах, че не бях сам в стаята? Че заедно с мен живееше една сова? Или пропуснах? Не бива да забравям. Защото то е важно. Когато се настанявах в стаята на Янсон, капитанът на шхуната, то стана при едно условие.

— Ще се грижиш за птичката ми — каза Янсон.

— Добре — съгласих се аз. — Птиците са приятни животни.

Естествено, мислех, че става дума за някое канарче или папагалче. Начинът, по който Янсон ми обясняваше как да се грижа за птицата наистина ми се стори малко странен, но че става въпрос за сова и през ум не ми мина.

Совата се казва Смугел. Той и аз доста скоро се сприятелихме. Разбира се — едва след като взаимно опознахме навиците си. В началото те малко се различаваха. Аз например не можех да проумея диетата му. Тя ми се виждаше скучничка. Но, както е казано, човек свиква.

А дори и не помислих, че совите са нощни птици — или по-точно казано забравих, че Смугел е сова, но той за сметка на това пък забрави, че аз съм човек. Да, имах малко главоболия в началото.

По цели дни, докато беше светло, Смугел мързеливо дремеше, тъй че присъствието му едва се забелязваше, денем много лесно се оправях с него, но щом се стъмнеше, той се развихряше и правеше такива циркове, че по цели нощи не можех да мигна.

И след като нямаше как да се променят навиците на Смугел, трябваше аз да променя моите. Наложи се да пиша нощем, докато той шеташе наоколо. В началото ми беше малко криво, но после свикнах. Седях на масата край една запалена свещ и пишех. От време на време долиташе Смугел. Кацаше върху пишещата машина и ме гледаше. Очите му светят в тъмното — като две пламтящи свещички. Много обичам свещи.

И сигурно всичко щеше да е наред, ако не бях принуден да сложа книги и в леглото си. Напъхах ги под дюшека, за да има все пак къде да спя, но ох, как ме болеше сутрин цялото тяло. Чувствах се като принцесата върху граховото зърно.

Не ми оставаше нищо друго, освен да спя седнал на стола. Щом Смугел може така, защо да не мога и аз, мислех си. Но не беше особено удобно. Човек непрестанно пада и тогава, естествено, се… събужда…

На края всичко това доста ми дотегна. И един ден както заспивах над вестника, погледът ми попадна на част от някаква обява: „Спите докато работите“, пишеше там. Подскочих засрамен. Как могат да знаят, че седя тук и дремя, изненадах се аз. След това погледнах обявата по-отблизо. Пишеше така:

ЛЕКО ГЛЕДАНЕ НА ДЕТЕ

Спите докато работите —

работите докато спите

телефон 12 34 56

Вторачих се в думите. Не вярвах на очите си. Звучеше толкова хубаво да поспиш докато работиш или обратното. Пък и колко невероятно практично. Станах и измъкнах телефона от кутията за хляб. Принуден бях да го държа там заради Смугел. Той си имаше и своите лоши навици, или пък не обичаше телефони — използваше го за тоалетна. А това не биваше.

Набрах номера от обявлението. И нали си бях сънен, сбърках няколко пъти. А когато най-после се свързах, започнах ужасно да се прозявам.

Чувах как от другия край на жицата някой вика:

— Ало! Ало!

Беше майката на детето разбира се, пък аз дори и дума не можех да пророня. Само се прозявах.

— Хайде… кой е? Ало!

Опитах се да задуша прозявката, но тя беше по-силна от мен. На другия край изведнъж стана тихо. Но жената не беше затворила. Защото след миг долових звук от прозявка, която за щастие не беше моя, а идваше от слушалката. И разбрах, че няма нищо по-заразително от прозявката.

— Извинете — казах аз, — с кого се прозя-а-а-вам?

— Май по-скоро аз трябва да попитам? — отвърна тя и леко се засмя.

— Да, да, разбира се, може би — смотолевих аз. — Само че съм малко сънен, да, затова и позвъних, искам да кажа, току-що прочетох обявлението във вестника и много искам да получа мястото, ако може. Мисля, че ще е подходящо за мен.

— Защото сте тъй сънлив ли, искате да кажете?

Тя се засмя, но сам си бях виновен. Често прекалявам като говоря с непознати, особено пък по телефона. После тя попита:

— Други квалификации нямате ли?

(„Квалификации“ това е изискана дума, която се употребява щом се заговори за нечии способности. Би могла преспокойно да каже: „Освен да спите нищо друго ли не умеете?“, защото всъщност това имаше предвид.)

— Занимавали ли сте се с гледане на деца? — беше следващият й въпрос.

— О, да! — отвърнах аз, имайки предвид Смугел. Той направо е като дете.

— Не ви говоря за бебе, разбира се — заяви тя.

— Нито пък аз — отвърнах и прехапах език. Кой ме биеше по главата да го казвам. Пък и не зная на колко години е Смугел, забравих да питам Янсон, но да е бебе, не е, защото е сова.

— Пушите ли? — продължи разпитът.

— О, не, това Смугел никога не би позволил… най-много малко ментов чай в лулата или…

Ама че глупчо — защо ми трябваше да го казвам? Тя, разбира се, полюбопитства и веднага попита кой е Смугел. А Смугел, който не можеше да чуе името си, без да започне да се обажда, запляска с крила и нададе вик. Той издава два звука, единият е хо-хо-хо, тогава е радостен и доволен. Другият е чоп-чоп, тогава е кисел и недоволен. Сега „чоп-чопаше“ и не можех да го успокоя, тия работи не са му ясни, а и сигурно смяташе, че достатъчно съм бърборил. „Чоп-чопаше“ колкото му глас държеше. По този начин прекъсваше разговорите ми.

От слушалката майката извика:

— Какво е това?

— Нищо… само будилникът ми…

— Какъв шум вдига! Не можете ли да го спрете?

— Ще се опитам.

Хвърлях на Смугел страшни погледи. А той изглеждаше възхитен. Добре че накрая сам се успокои.

— Ама че смешен часовник имате! — възкликна майката. — Такъв не съм виждала никога.

— Да, доста е оригинален — съгласих се.

— Ние имаме един с кукувица, на дъщеря ми е…

— Колко хубаво — прекъснах я аз. — Ще получа ли мястото?

Трябваше да свършвам. Смугел изглеждаше нетърпелив и готов на всичко.

— И още нещо — продължи майката. — Бих желала, когато се връщам от работа да ви заварвам вече станал и облечен. Аз съм медицинска сестра и обикновено се прибирам сутрин към шест. По това време съм доста уморена. Пък най-добре би било вие вече да сте си отишъл. Нали знаете, тъй рано човек не е особено общителен.

— Разбира се — съгласих се аз — ще напускам къщата преди шест.

Но се сетих за Смугел. Та той не можеше да стои сам по цели нощи. Просто трябваше да идва с мен. Предложих:

— Може би ще е най-добре да си взема и… този будилник, за да съм сигурен, че ще се събудя.

— Добре, добре!

— Благодаря. Хубаво. Тогава ще взема и него. Голямо доверие му имам!

От радост смигнах на Смугел, за да разбере, че и него наредих. Не биваше да го правя. Това „чудовище“ започна да „хо-хока“, запляска с крила, заподскача и се разтопурка около мен. Трябваше незабавно да прекъсна разговора.

— Кога да дойда? — викнах припряно в слушалката.

— Елате днес в два часа и ще се уговорим. По това време дъщеря ми е на училище. Но какво става? Чувате ли ме?

— Да, да. Благодаря. Ще дойда.

Поставих слушалката и се огледах за Смугел. Той е майстор на светкавичното изчезване.

— Излез, палячо такъв! — процедих през зъби. — Излез!

Но трябваше сам да го потърся. Накрая го открих в големия ми хубав бакърен кафеник. Той е единственото ми украшение, понякога го лъскам, макар и рядко, но отдавна не съм. Там значи се беше спотаил и всъщност аз през цялото време го знаех, но точно в това се състоеше играта да не го открия веднага.

Сам не можеше да се измъкне от кафеника, трябваше аз да го обърна и да изтърся Смугел отвътре. Това му прави удоволствие. Сега се повъртя известно време над главата ми, леко гузен. Извадих препарата за чистене и парцал и започнах да лъскам кафеника. А Смугел кацна на главата ми и взе да наблюдава работата. Добре знае, че обичам като седи там. Тежи точно колкото трябва. Теглото му сякаш събира мислите ми да не се разлетят на всички страни. Колкото и странно да звучи, със Смугел върху главата си, мисля по-добре. И той го знае.

Кротко и мълчаливо си седеше той сам и сигурно се чудеше какво ще стане, а аз търках ли търках, докато кафеникът светна и нашите образи се появиха върху бакъра, моят и на Смугел. Изглеждахме кръгли и смешни, разкривени като в криво огледало, но се познахме и погледите ни се срещнаха върху излъсканата мед.

— Смугел — казах аз и го погледнах сериозно в големите очи. — Трябва да променим навиците си, ти и аз, ясно ли ти е? Налага се да станем дневни животни.

Не каза нищо, само ме гледаше от възвишеното си място на главата ми.

— Най-добре веднага да започнем тренировки — продължих аз. — От сега нататък не бива да спим през деня. От сега нататък трябва да спим нощем.

Посегнах нагоре, свалих Смугел и го сложих пред себе си. Той ме гледаше в недоумение. Дневната светлина изпълваше стаята.

Отидох до прозореца и спуснах щорите. Така превърнах деня в нощ, и у дома стана спокойно, приятно и тъмно. Точно както ни се иска, когато ще работим.

В същия миг очите на Смугел запламтяха като два живи пламъка. Той полетя да търси храната, която бях скрил за него в саксиите и по най-различни места из стаята.

Аз пък запалих работната си лампа и започнах да пиша страница подир страница за камъни. За червен порфир, слюда, галмей, турмалин, шпинел, лазулит…