Мария Грипе
Нощният татко (31)

Петер

Къщата ще се събаря. Вече го узнах.

Майката на Юлия току-що ми се обади и ми го съобщи. Получила писмо, в което пише, че са й намерили жилище другаде — двустаен апартамент, в модерен блок с всички удобства. Пишело също, колкото е възможно по-скоро да се приготви за пренасяне, защото къщата била наред за събаряне.

Гласът й не звучеше радостен, но каза, че трябвало да се примири. По-лошо е с Юлия. На нея още не е казала и иска аз да й кажа.

Разбирам я. Гледах прекалено спокойно на цялата работа и накарах Юлия да вярва, че къщата може да се спаси. Да си призная и аз го вярвах. Естествено, имах известни опасения, но че нещата ще се развият толкова лошо все пак никога не си представях.

Явно, че изобщо не са обърнали внимание на моите разговори и писания. Питам се дори, дали някога ще получа отговор.

Както и да е, от мен зависи как ще го приеме Юлия. След малко отивам при нея. Тогава трябва да й го кажа.

Дали все пак не може да се направи нещо? Сигурно не може. Не обичам да правя скандали, но правилно ли е такова нещо?

Правилно ли е? Искам да кажа: тия, дето решават, не бива само да си седят и да решават ей така, за собствено удоволствие и както те си искат. Трябва да мислят за доброто на града, за всички, които живеят тук. И след като толкова много хора са на мнение, че градът става все по-грозен и по-скучен, би трябвало да се вслушат какво говорят хората и да размислят.

Може би нещата не са се развили както са ги мислили поначало. Вместо това са потръгнали доста зле. И може да отидат още по-зле, ако онези продължат.

Не е ли време да спрат и да обмислят сега, преди да е станало късно? Но единственият начин да накараш онези, които трябва да се позамислят, изглежда е да вдигнеш някакъв страшен скандал, уви!

Не, забелязвам, че почнах да се озлобявам, а тогава няма да свърша никаква свястна работа. По-добре да остана спокоен, може все пак да ми хрумне нещо ново и полезно.

Я в замяна на туй да помисля малко за Елвис Карлсон.

Един ден през миналата седмица дойде с някаква топка. Съвсем червена топка. Застана на същото място като миналия път, когато го видях, тоест пред оградата. Не си играеше с топката, само я държеше с две ръце и гледаше замислено, като че ли се готвеше за нещо. И наистина, подир малко се засили и хвърли топката в градината.

Съвсем както предишния път, дори не си даде труда да се престори, че е станало по погрешка. Топката не падна особено далеч. Той почака малко, отвори портата и влезе тичешком в градината. Мислех, че ще започне да я обикаля както миналия път, но не го направи. Отиде да вземе топката и изтича навън.

Пред оградата пак се спря. Разбрах, че не е одобрил хвърлянето, защото застана отново както преди и се съсредоточи. После повтори опита си. Силно запрати топката и тя падна малко по-далеч, но не много. Не беше особено сполучливо — виждаше се, че и самият той не е доволен. Поклати глава и се втурна подир топката.

Опита за трети път като вложи страшна сила в замаха, ала стана още по-лошо. Топката прелетя само около два метра. Не го бива особено много да хвърля. Мисля, че твърде късно я пуска.

След третия неуспешен опит се отказа, прибра топката и си тръгна.

Но подир малко се върна. Сега отново носеше хартиената лястовица. Целият му вид излъчваше целенасоченост и решителност. Личеше му, че знае какво прави.

Любопитството ми се запали. Разбрах, че този път се готви нещо сериозно. Заех такава позиция, за да оглеждам цялата градина, без самият аз да се виждам.

Елвис стоеше до оградата, сериозен и замислен. Не бързаше. И изведнъж метна лястовичката и зачака. Сигурно искаше да се увери, че никой не го е забелязал. Стори ми се, че лястовицата отлетя далеч, но Елвис явно не бе доволен, защото изтича и си я взе.

После доста време я оправя, преди да я запрати наново. С прекрасен полет тя стигна чак до къщата и остана да лежи в лехата със зюмбюлите, до челната стена на къщата, точно под един от прозорците на Юлия. Впрочем, зюмбюлите вече прецъфтяха и лехата сега е празна.

След обичайното изчакване, Елвис отвори портата и влезе в градината. Не бързаше, не тичаше както по-рано, а вървеше с решителни стъпки. В същото време ровеше в джоба на якето си, ровеше ли, ровеше, и беше същинско чудо как джобът издържа. Но Елвис не извади нищо от него.

Като стигна до хартиената лястовица, спря и се замисли. Наведе се и заразглежда земята наоколо, но не си взе лястовицата. Вместо това гребна шепа пръст и зачовърка в нея, душеше я и много задълбочено размишляваше за нещо. После коленичи, вдигна лястовицата и разрови пръстта, дето бе лежала. Дълго стоя така и чопли, без да го е грижа, че някой наистина можеше да дойде. Юлия не се беше прибрала още и всеки миг можеше да се зададе. Какво щеше да направи той тогава?

Ала Юлия никаква я нямаше. И Елвис спокойно можеше да си продължи, което и стори. Когато свърши с разравянето на пръстта, той отново затършува из джоба си и измъкна някаква измачкана кесийка, поизглади я и извади нещо от нея. Какво — за съжаление не успях да видя. Ала внимателно го разгледа и помириса. После бързо се наведе и не можах да видя какво прави, защото затулваше с цялото си тяло, но мисля, че зарови нещо в земята. След това изравни пръстта и я потупа с длан, за да стане съвсем гладка. Най-после взе една клечка и нарисува нещо отгоре.

Това явно беше всичко, защото той стана, взе лястовицата, и си тръгна. Изглеждаше доволен от делото си. Вървеше почти извърнат назад, вперил очи в мястото, където бе ровил.

И тъкмо като затвори портата след себе си, видях да се задава Юлия. Какво щастие, че не дойде по-рано! Вървеше на отсрещната страна на улицата и не видя Елвис. Но в мига, когато се разминаваха, те се поздравиха. Стана в последната секунда, когато почти се бяха разминали. Обаче видях ясно как Юлия и Елвис Карлсон си кимнаха.

Това ме изненада. Не предполагах.

Дори ми се стори, че Юлия му каза „здравей“.

Елвис обаче не отвърна, поне аз не чух. Но кимна и в това нямаше никакво съмнение, макар че не наклони главата си напред като всички. Елвис Карлсон кимна назад, много бързо и веднага след това погледна встрани.

За пръв път го виждах да поздравява някого.

Когато Юлия се прибра, не споменах нито дума, но при първия удобен случай изтичах в градината, за да видя какво е направил Елвис.

Доста лесно открих мястото, където ровеше. Земята беше гладка и подравнена. По средата имаше нарисувано слънце с много лъчи. Какво бе заровил там, не узнах. Изрисуваното слънце служеше за защита. Ако го нямаше, сигурно бих могъл да поразровя внимателно и да погледна, ала сега е невъзможно, без да се повреди слънцето. Елвис е знаел какво върши.

Положително е скрил нещо там, защото всеки ден идва да провери дали слънцето е непокътнато. И ако е валяло, го поправя. Носи си хартиената лястовица, без нея сигурно не може. Винаги я хвърля, преди да влезе. Питам се дали някога ще узная какво се крие под слънцето на Елвис Карлсон? Наистина се питам!

Сега, обаче, е време да отида при Юлия и да й кажа истината.

По-късно. Вече съм у тях. Юлия я няма, но си беше тук като дойдох. Бе запарила чай, пихме по една чаша и всичко вървеше както винаги.

После тя попита защо съм тъй мълчалив и аз й разказах без заобикалки цялата истина. Може би сбърках — може би трябваше да го замотая малко. Пък аз казах:

— Съжалявам, Юлия, но всичко отиде на вятъра. Провалих се. Решили са да събарят къщата. Съобщиха ни…

Отначало не каза нищо. Само ме загледа с широко отворени очи и страшно пребледня.

Разказах й за разговора с майка й, и че щяха да получат в замяна ново жилище. Но тя не отговори, само ме гледаше. Обясних й, че съм направил всичко възможно, за което се бях сетил. Но явно не е било достатъчно. Властите не ги е грижа какво казвам аз. Решават всичко на своя глава, а тя стои далеч по-високо от нашите. Надявах се да ги накарам да размислят, но не успях.

— Страшно съжалявам, Юлия. Трябвало е да разбера… — завършил аз.

Ала тя само гледаше ли, гледаше, сякаш не ме виждаше.

Не знаех какво повече да кажа. Нямаше смисъл да повтарям неща, които вече й бяха известни, затова млъкнах.

Тогава тя се изправи и закова поглед в мен.

— Ти обеща! — извика тя.

И тръгна към вратата. Спря за миг и отново ме погледна.

— Ти обеща! — повтори тя. Очите й станаха съвсем черни.

Нищо не отговорих — какво можех да кажа? Затвори вратата зад себе си и чух как излезе. Но не я последвах. Трудно се сдържах, но сега тя трябваме да остане малко сама със себе си.