Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Свадбеный марш, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Славка Джерекарова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Валерий Медведев
Заглавие: Сватбен марш
Преводач: Славка Джерекарова
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 25.10.1978
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Мария Чакърова
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711
История
- — Добавяне
VIII.
Боже мой, и внезапно всичко разбрах! Разбрах защо Гронски не може да нарисува моя портрет… Защо все се блъска над портрета ми. Все рисува и все остъргва. Рисува и остъргва.
Нали на картината му не генерал Раевски благославя синовете си пред боя! Това нали е моят баща, не, нашите бащи, не, не, всичките възрастни ни благославят всичките нас, всичките нас, младите, пред всички бородински и небородински битки, които ни чакат! Боже мой! Как така не го разбрах веднага! Разбрах го и се видях на полетата на своите битки, тоест, не на полетата, а на полето, но се видях симулант. Има такава средновековна живопис — симулантна, тя е когато на една картина се изобразява целият живот на човека от раждането и до смъртта му. Аз също се видях симулантно, но някак си не в пространството на битката, а сякаш във времето. Един от мен, стоейки на някакъв сегмент от живота ми, говореше в училище на Игор Войлоков, че сега не мога да се бия с него и няма да се бия и не защото се страхувам от него, а защото още не умея да се бия. Като се науча, като се сдобия с юмруци на тялото, ще се бием… Мъжът трябва всичко да може да прави истински, естествено и да се бие…
Втори пълзеше по някаква хипотенуза на някакъв си ден и непрекъснато говореше на Сулкин, който спекулираше през това време на същата хипотенуза с някакви радиочасти: „Кажи ми ти, Сулкин, говорех на Сулкин аз, хващайки го за реверите, — кажи ми ти защо пиянстваш с Умпа и спекулираш с радиочасти, нали с тези работи можеше да се занимаваш и през царско време?…“.
Говорех му, а Сулкин се дърпаше, ругаейки: „Като ти лупна един по хордата!“. Непрекъснато искаше да изблъска втория мен от някаква си хипотенуза на някакъв си ден в някаква си безкрайност.
Трети аз пробиваше здраво укрепената линия от железобетонни думи на оня мъж от влака: „Любовта е букет!… В кристална ваза“. Третият аз се измъкваше от просторите на собствените си размишления и питаше беззвучно: „Какво значи любов?“. Аз не знаех какво значи любов.
А четвърти аз, четвъртият аз непрекъснато бягаше по хордата на полето, и Юла също бягаше по хордата на полето, но от мен, а аз я догонвах, без да мога да я стигна и все виках: „И върху плещите на отстъпващия противник се втурнахме в неговите позиции“. И моето малко безсилно „ура“ летеше беззвучно над моето Бородинско поле… А аз непрекъснато летях, бягах, пълзях, тичах — и непрекъснато във времето, а не в пространството. И всичките тези мои хипотенузи, хорди и сегменти на битките се пресичаха също във времето с хиляди чужди хорди, сегменти и хипотенузи на чужди битки…
И на всички тези полета аз още бях без юмруци на тялото и без юмруци на душата. Бях борец, който може би съвсем не беше роден за борец, както каза на един кадет в поликлиниката нашият участъков лекар.
Втурнах се в ателието на Сто-Гронски, то се намираше на „Масловка“, и се нахвърлих върху него почти като наполеонов войник върху кутузовски войник.
— Разбрах! — викнах. — Не Генерал Раевски благославя синовете си пред битката, а всичките вие, възрастните, благославяте всичките нас, младите, пред всички битки, които ни чакат в живота!…
— Разбрал си — прошепна Гронски, притискайки ме към гърдите си, — знаеш за какво искам да нарисувам картината!… Веднъж в живота си се изплаших, помислих си: а ако не успея? Няма да стане, мина ми през ума и се изплаших.
— И върху плещите на отстъпващия противник — викнах аз, без много-много да се вслушвам в думите на Гронски — се втурнахме в неговите позиции!
И още нещо говорих за противника, а Гронски говореше нещо за портрета. Какво значи истински портрет, как някакъв художник нарисувал Юрий Гагарин и показал портрета на майка му, а майка му казала: „Не е той“. Нарисувал го отново и пак го показал. „Не е той.“ Дотогава се мъчил, докато майката не казала: „Той е!“. Гронски говореше и нещо за живота, който е къс като тире между две цифри: роден — умрял. Аз не слушах Гронски, само казвах, че това е глупост — едно тире. Животът се състои от безкрайно количество тирета. Пунктирът на живота е като бойници на крепост. Безкрайни бойници.
— Първата цифра я има! — извиках. — Цифрата на раждането, в цифрата на смъртта я няма. Бойците ще има! Твърде много бойници, а смърт не ще има! Не трябва да има! Значи няма да има. Значи във всичко ще успеете! Тогава и ние във всичко, във всичко ще успеем!
— Тогава обличай костюма, моето момче — извика Сто-Гронски с щастлив глас, толкова силно, че цяла Москва екна. — Обличай костюма! И оръжието! Виж ти! Разбра! Видя! — радваше се той. Много искрено се радваше.
— Владимир Никитич, дайте ми за малко пистолета „Лепаж“.
Пистолетът, който извадих от кутията, тежко опна ръката ми към пода.
Заради Пушкин у нас мислят, че всички пистолети са „Лепаж“. Този е „Тома“, а не „Лепаж“. А този пък — турски, кремъклия, преправен да се гърми с капси. Защо ти е този дворянски атрибут?
— Като в пиесата на Чехов — не знам защо изведнъж ми дойде на ум — ще го окача в първото действие на моята драма, за да гръмне през последното действие на драмата ми в най-виновния.
Гронски ме погледна рентгеноскопично.
— Не, Владимир Никитич, не ми трябва за стреляне, искам да нарисувам етюд на ръка с пистолет.
— За етюд може — усмихна се Гронски.
Пеех като навличах наполеонките.
— Наполеонките — пеех, — са бели, приличат на женски чорапогащи, само че през 1812 година са ги носили мъжете. И ботушите — пеех аз, — такива ботуши също мъжете са носили — пеех, — а не жените…
— Млъкни! — каза Сто-Гронски.
Той взе четката в ръце — и нашите бойни гюлета се пресякоха. Погледнах към Юлкиния портрет и си помислих: „За теб пак ще се преборим… С всички… И даже със самата теб“.
— И се проявиха лицата върху образите на хората — каза Гронски, а аз продължавах да гледам Юла на етюда зад гърба на художника, и макар да я нямаше, все пак Юла беше тук, съвсем близо до мен.
На Бородинското поле воюваше войник с лице на Богородица. За този войник на Гронски позира Юла. Точно същото лице видях някога за пръв път по телевизора. На картината Юла не правеше нищо ненужно, просто воюваше и толкова: редом с нея войникът воюваше красиво, а Юла естествено, така както правеше всичко в живота. Гронски точно беше хванал това у Юла.
— Железната ни гръд — Гронски високо изрече думите на фелдмаршал Кутузов, видимо за да ме отвлече от мислите за Юлка и ме пренесе на полето край Бородино, — не се плаши нито от суровия климат…
— Нито от яростта на враговете — подхванах аз.
— Тя е надеждна стена на Отечеството — продължи Гронски.
— В която се разбива всичко! — завърших аз.
Два часа, през които както ми се стори, изминаха десет. Гронски мълча, после рязко свали етюда на моя портрет от статива с думите: „Ограда! Проклетата ограда!“. (През време на работа той често произнасяше тези прости и непонятни за мен думи. Понякога пък възклицаваше, също неразбираемо, но радостно: „Решетка!“).
— Ограда! Ограда! — повтори Гронски, като легна по очи на дивана.
Той дълго лежа мълчаливо, а после заговори глухо, забил глава във възглавницата.
— Най-покорно ви моля, господин Ревизор, кажете на всичките там разни велможи, сенатори и адмирали, че така и така, ваше сиятелство или превъзходителство, живее в някакъв си град художникът Сто-Гронски! Кажете още, че Сто-Гронски започна живота си с гениална картина, ей там са се съхранили и рецензиите. Може да ги видите… А после си купи бяла къща край Москва! Червени мебели! Порцелан „Ришельо“! Небесносини мечове! Чужди картини!… Почна да събира икони… А лично той мажеше по църковните стени не знам си какво. Половин царство натрупа! — Гронски хвана главата си с ръце. — Кон! Половин царство за един кон!… За „Къпането на червения кон“ от Петров-Водкин!… И като отидете в столицата, господин Ревизор, кажете на всички което си е, ваше величество, че този Сто-Гронски през младостта си беше добър като петел. Вие, господин Ревизор, сте виждали как петелът зове при себе си всички кокошки, когато намери на земята свестно зърно. А после този човек стана алчен като гълъб. Нали сте виждали, господин Ревизор, как тези гълъби се настъпват един-друг кой пръв ще клъвне зърното. Кажете също, господин Ревизор, че веднъж гълъбът Гронски го обзе мъка и той реши преди смъртта си, поне с кутренце да се докосне до онова, с което започна… И кажете още, господин Ревизор, че художникът Сто-Гронски не обвинява никого. Нито мъже, нито жени, нито даже Организацията на обединените нации. Защото за целия си живот, художникът Сто-Гронски не се е отделял от себе си нито крачка и няма никакво алиби: че когато дясната му ръка е вършела глупости, той самият през това време е бил на друго място… И още кажете… — Сто-Гронски дълго лежа мълчаливо, после вдигна глава от възглавницата и каза: — Между другото, за това никому нито дума… — Гронски пак замълча, сетне се обърна, махна ръце от лицето си и погледна към креслото, сякаш на него действително седеше Ревизор.
Аз свалих костюма на сина на генерал Раевски, облякох си дрехите и без да се сбогувам излязох от къщата му в Москва на улица „Масловка“, излязох на Бородинското поле на моята битка, стиснал под мишница пистолет „Тома“ в калъф.