Валерий Медведев
Сватбен марш (14)

XIII.

Спомних си последния разговор с Татяна и онази дума, която тя каза: файф-о-клок — чай в пет часа в английското посолство — за пръв път днес почувствах, въпреки кавитацията на мехурчетата от шампанското в главата ми, почти непоправимата беда, в която бях изпаднал. „Файф-о-клок, Левашов — казах, както ми се стори дори на глас, — файф-о-клок, Левашов, в английското посолство това не са ти танци в съпровод на електрокитара на нашия дансинг…“

За пръв път през всичкото това ужасно време аз почувствах, че Юла излиза от някакъв очертан от мен кръг, в който все още можех нещичко да направя. По-нататък започваше „персона грата“. Чел съм. Знам. Има такъв термин: дипломатическа неприкосновеност. Преди това все още можех нещо да направя. Не знам какво именно, но можех да го направя. Струваше ми се, че можех да измисля нещо с моята фантазия. Но там вече не можех да направя нищо. Там, пред вратата на онзи дом, където канят Юла, стои милиционер. И на бащата на Бендарски нищо няма да направя и не мога да направя. И тук изпитах чувство на кошмарно безсилие. Такова безсилие бях изпитвал веднъж на сън. Нали на сън нищо не може да се промени. На сън можеш само да гледаш, да си блещиш спящите очи, на сън не можеш даже да се обърнеш, не можеш дори да си затвориш очите, за да не гледаш това, което ти показват. Нима съм виновен аз, че Рис каза: „Когато старецът стане на сто тридесет и осем години Юла ще бъде вече на сто и седемнадесет!“. Старчето! — мина ми през ума. — Оня, от картината на художника Пукирьов. Аз извиках на глас тази дума. Сигурно в такова състояние е бил оня човек, който се е нахвърлил върху картината на Репин „Иван Грозни убива сина си“. Ако аз сега стоях пред картината в Третяковската галерия — и старчето щеше да пострада от моите юмруци, и булката, тя да не е по-добра от този старец, и свещеникът, и свидетелите, които са наблюдавали всичко това. А и художникът Пукирьов щеше да си получи своето — той е застанал там в десния ъгъл, и така красиво разглежда това, което става. По онова време е могло да се присъства на такова нещо със скръстени ръце. Сега не може така. Не може! Не може! По дяволите картината! Нека си виси в Третяковската галерия. Има жив старец, ненарисуван. Ще го намеря и ще го разведа. Ще привлека вниманието на цялата общественост и ще го разведа. У нас трябва да има закон, който да забранява такова нещо. Не може да няма!

Ах, как бих се разправил с този Пукирьовски младоженец, именно сега, в тази минута, когато толкова ясно усещах, че съм роден борец, може би гладиатор. И вихреното движение на мехурчетата от шампанско в главата ми няма нищо общо с това. Просто по-рано не е било нужно аз да мога всичко, а сега е нужно, нужно е до смърт.

Затичах по посока на английското посолство. На всичко отгоре Юла някога ще ми благодари. „Знаеш ли, А-а-а-алинка — ще ми каже тя някога, — това беше някакво затъмнение на слънцето, нашето слънце!“ Сърцето ми се блъскаше в ребрата като боксьорска ръкавица. Струваше ми се, че колкото по-скоро вдигна шум около цялата тази история, толкова по-добре ще бъде за мен.

И изведнъж, докато тичах, отдалече забелязах една двойка и спрях. Вървеше типично старче с млада жена. Тя се стесняваше да гледа встрани, а то си вървеше с шкембето напред, сякаш загиваше на всяка крачка, но с такъв вид, че всички ще ни преживее. „Толкова по-добре!“ — реших в себе си. В този момент ми се стори невероятно, че тя (Юла) на плюшеното канапе в английското посолство пие съвсем леко вино и играе бридж (или каквото се играе там от дипломатите). И вече съвсем невероятен ми се стори скандалът, който и без това нямаше да ми позволят да направя — сигурно още пред вратата незабавно щяха да ме задържат. А сега вървях редом с младата стара двойка. Измъкнах от джоба си флумастер и започнах да ги рисувам и двамата, като намалявах сходството и ги набутвах в рамките на Пукирьовската композиция. Чак когато дойде ред на свещеника, аз се усъмних дали да го изобразявам, или не. Макар че такива сигурно се венчават в църква. Вместо свещеник, все пак реших да изобразя служител от Гражданското. Беше много трудно да рисувам в движение, но за мое щастие пред магазина за дамско бельо на площад „Пушкин“ — пак на площад „Пушкин“! — те спряха и започнаха да спорят за нещо помежду си. Тя го теглеше към магазина, а старчето се чешеше по голото теме и злобно й се озъбваше. Гронски наричаше такова нещо — да събудиш в модела същината му и го правеше по време на сеансите с помощта на различни разговори и дори спорове. „Младите“ продължаваха да се карат, когато се доближих до тях и казах, обръщайки се към нея: „Трябва да слушате дядо си!“. Тя погледна отначало мен, после мъжа си, а мъжът погледна подозрително отначало жена си, а после мен. След това те заедно се вторачиха в мен и аз достатъчно нагло започнах да ги рисувам. Кълна се в честта си (каква чест, чия чест?), тази игра започна да ми харесва. Нали те не знаеха какво ги заплашва. Какво представление щях да разиграя на тяхното семейно щастие. Разбира се, може би тя и да не е виновна (за нищо), може би майка й е такава, каквато е майката на Юла, и може би също си е имала такова момче като мене. И майка й е казвала: „И какво свястно си намерила в него? И какъв живот ще ти създаде? И къде ще живеете?… И щастието не е в парите, но с тях“. Припомних си погледа на Жозината леля, когато тя ме гледаше във влака като враг, като че ли аз бях фашист. Но не оправдавах тази девойка, че е послушала майка си и че се е омъжила за този стар глупак. Жозка обаче би я оправдала, тя винаги всички оправдава, само себе си никога не оправдава.

Като свърших картината, аз се помъкнах подир стареца и жена му в магазина. Мотах се след тях от щанд на щанд, изчаквах удобния момент, за да им връча произведението на своето изкуство. Беше неудобно да го направя в тълпата и изчаквах да се намерим и тримата на улицата. Той изглежда вече нещо беше почувствал, защото ме поглеждаше с крайчеца на окото си, нали знаете как гледа кон — винаги някак си изплашено, като че ли не чака нищо хубаво от хората.

— Писмо за вас — казах и пристъпих към стареца, като го гледах така, че ако погледът можеше да му нанесе физическа повреда, щеше да му я нанесе.

— Какво писмо? От кого? — стресна се старикът.

— От художника Пукирьов — казах, подавайки на стареца сгънатия лист хартия с рисунката.

— Не познавам никакъв художник Пукирьов — заяви старикът, но кой знае защо не си тръгна, а непрекъснато ме гледаше.

— Естествено — казах, — ако го познавахте, картината щеше да бъде съвсем друга…

— За каква картина става дума? — попита старикът, чувствайки изглежда някаква зависимост от мен, непонятна и за самия него.

— Нарисувана преди повече от сто години — казах аз с гласа на екскурзовода от Третяковската галерия — от художника изобличител В. В. Пукирьов със заглавие „Неравен брак“. Стотици хиляди хора се спират пред нея, преживявайки всеки път трагедията на брака, превърнат в търговска сделка. Впрочем — продължих да игра ролята на екскурзовод, — ако вие се бяхте спрели пред тази потрисаща душата картина, все едно не бихте се включили към тези стотици хиляди, защото вие и без това не сте човек, а…