Валерий Медведев
Сватбен марш (4)

III.

Внезапно си спомних, че в Строгановското училище покрай другото убеждавах онзи човек, че всички неточно илюстрират Гогол „И Боклевски неточно! И Карловски! И Агин!…“ — „Всички ли неточно!…“ — пак ме пита той, и аз се поправих, казах му: „Е, не съвсем точно!…“ — „Ти единствен ли точно…“ — „А аз точно!“. За кой ли път се задълбах в началото на „Мъртви души“, където се описва влизането на Чичиков през вратата на странноприемницата в губернското градче Н. Н. и как двама руси мужици спорят дали колелото на бричката на Чичиков ще издържи „ако се наложи до Москва или няма да издържи“.

Сега ми се стори, кой знае защо, че в Строгановското училище не се хвалех, не, не се хвалех… Просто ми се изясни повече отколкото по-рано как да се рисува Петрушка, Селифан или тия двамата мужици, които спорят.

Опитах се да си представя мужиците, Селифан и Петрушка, но мислите ми за Юлка отново се объркаха в главата ми като оная футболна навалица, в която попаднах веднъж при метрото на спирка „Динамо“, и както тогава, така и сега на помощ ми дойде Бон-Иван — тогава лично той, а сега неговата спасителна мисъл. Как беше казал? За оптимизма на младостта. Че този именно оптимизъм на младини извира от съзнанието, че като има неприятности, младият човек усеща, че ще има още много неприятности, докато старият човек си мисли: ах, дори неприятностите ми вече няма да са много!

Излиза, следователно, че трябва да изпитам нещо като щастие само от мисълта, че ми предстои да изпитам още много мъки по тази Юлка Ювалова. Опитах се да изпитвам радост от всичко, което се случи, но нищо не излезе.

— Юлка си дойде! — извика ми шепнешком Финист, влизайки през прозореца. — С колата на Бендарски!

— Как с Бендарски?… Защо с Бендарски?… Не може да бъде!

Сигурно нещо ми стана, защото Финист ме запита изплашено:

— Какво ти е? Да не ти е лошо? Какво ти стана?

Отпуснах глава върху ръцете си и си помислих: „Ето значи кого са нервирали моите писма“.

— Нищо, нищо, кой знае защо сърцето ме боли ужасно в главата, а главата… в сърцето — казах ли го, или само го почувствах? — Кажи нещо, Финист! Недей да мълчиш, най-важното е да не мълчиш! Говори ми непрекъснато!

И Финист ми разказа най-различни подробности за колата с розите, за Умпа със Сулка на мотоциклетите! За Юлка с Едуард Бендарски, които са като годеник и годеница! Годеник! Годеник! Ето значи кой бил годеникът. А аз си мислех, че е някакъв си рижки състезател. Юла веднъж ми казваше, че ако не дай боже нещо се случи с мен, тя ще катастрофира с мотоциклет или ще се омъжи за мотоциклетист състезател. Тогава ми се хареса, че да катастрофира или да се омъжи за друг за нея е все едно! Ето значи кого са нервирали моите писма! Ето кого! Ето кого! Истинското си лице човек показва само в съня си. Забелязал съм го. Наяве то може да не е истинско, а репетирано пред огледалото като маската на клоун, докато на сън човек не се контролира. Лицето на мама например, когато тя спи, е от добро по-добро, а когато е будна е жестоко, даже злобно, лицето на татко през деня е весело, а щом заспи, е като на великомъченик. Лицето на Наташа — и на сън, и когато е будна, е винаги хубаво. А Юлка? Преди заминаването карахме като бесни мотоциклета, после тя се измори, спряхме да си починем и тя заспа в гората. И лицето й беше ужасно, сякаш нещо я измъчваше. Едва сега разбрах, че тя още тогава е знаела, вече е знаела, че с мен нещо ще се случи…

Сега вече с мен се случи „нещото“. Но Юлка не катастрофира, а се омъжва за мотоциклетист, само че не за някакъв си там рижски Бруно, а за московския Едуард Бендарски — поне да беше за непознат, а тоя е от нашата вилна зона. Ако те убиват, нека поне да са непознати хора. Юлка по-рано хич не му обръщаше внимание. А аз му обръщах. Харесваше ми. Само че лицето му е някакво… безизразно. И си прави маникюр, ние с Юлка го видяхме във фризьорския салон. И носи каска, когато играе волейбол, и колата си кара с каска. Много си пази главата от всякакви удари. Юлка му се смееше за това. И при него, ако възрастните са във вилата, идват едни хора, ако възрастните ги няма — съвсем други. Ние с Юлка веднъж в гората едва не налетяхме на тяхната компания, бяха тъкмо „съвсем другите хора“. Бяха на излет в гората. Едуард, Таня Рис — студентка в МГУ^[1] и манекен във Всесъюзния дом за модели, припечелва там, тя има страхотна фигура. На този излет бяха и приятелките на Таня също манекенки. Беше и Пан Спортмен, така му викаме на Умпа, приятелят на Бендарски, освен това Проклов със Сулкин — те са вече от приятелчетата на Умпа. Когато ги заобиколихме и спряхме, аз нарисувах локва, колата на Едуард, отворена бутилка коняк, магнетофона свири, списанията „Базар“ и „Божур“ захвърлени на тревата, след това изрисувах цялата Едуардова компания и написах: „Под ауспуха на джаза“. После започнах да говоря така, както би говорил Бендарски, обръщайки се към Таня Рис:

— Таня, иди до колата, която ние с татко купихме в Хонг Конг и измъкни куфара, който купихме в Хонолулу, от куфара извади чантата, която купихме в Рио де Жанейро, а от нея вземи пешкира, който купихме в Париж.

Юла се засмя и каза:

— Ти забеляза ли, че лицето му е като на птица, безизразно? — Как можа толкова точно да го определи! — Нарисувай го като птица.

— Искаш ли през нощта да нарисувам на колата му „Специална“ — попитах Юлка.

— Екстра ще е! — засмя се тя.

Между впрочем в гората Едуард и приятелят му Умпа бяха във фракове.

Спомних си също как веднъж се носехме с Юлка на нейния мотоциклет към Коломенское и ни настигна с колата Умпа — приятелят на Бендарски, и започна да ни притиска към канавката. Както обикновено аз седях зад гърба на Юлка и я бях прегърнал през кръста. Умпа едва не ни блъсна в канавката. Но в това време на мотоциклет ни догони Едуард, заплаши с юмрук Умпа и той ни остави на мира.

— Финист, разправяй ми, непрекъснато ми говори. Разкажи ми нещо за твоя живот.

— Спомням си веднъж… — каза послушно Финист.

Аз си спомних как още същата вечер Сулкин и Умпа ме срещнаха на гарата и Умпа ми каза: „Докога ще висиш като раница зад гърба на това момиче?“. А Сулкин ме измери с поглед, стисна юмруци и каза: „Значи ти си голям майстор да се криеш зад чужд гръб?“. Бендарски тогава мина край нас, хвана Сульо за ръцете и ми каза мрачно: „Махай се!“. И тогава си помислих, че напразно го нарисувах „Под ауспуха на джаза“. Оказа се сериозен младеж. И сериозен, и възпитан. Син на дипломат и бъдещ дипломат. Мисля, че е четвърта година студент в Института за международни отношения. Аз от яд ли си помислих тогава така за него, или от лошо предчувствие? Понякога се улавях, че едва ли не му подражавам в нещо. В походката или в маниерите. Мисля си, че Едуард Бендарски е истински мъж в оня смисъл, в който го каза на Наташа маминия сценарист, а тя на мене: „с юмруци на тялото и душата“. Юмруците на тялото, това са телесни юмруци, а юмруците на душата са сигурно моралните юмруци. С една дума — философия. Когато Наташа ми разказваше това, стисна мъничкото си юмруче и скептично го погледна. Запитах я:

— А как се стискат юмруците на душата?

— Най-напред трябва да се сдобиеш с тях.

— А какво трябва да направиш, за да сдобиеш?

— Трябва да разбереш.

— Какво да разбереш.

— Да разбереш какво става.

— Как да разбереш?

— Например както го е разбрала Катюша Маслова във „Възкресение“. Катюша е обичала Нехлюдов, мислила е, че и той я обича, толкова го е чакала, а той през това време е играел на карти.

Наташа свали едната си ръкавица и като докосна с пръст устните си, каза тихо наизуст: „От тази страшна нощ Катюша престана да вярва в доброто. Преди това тя самата вярваше в доброто и мислеше, че и хората вярват в него, но от тази нощ тя се убеди, че никой не вярва в това“.

А при друг човек става обратното. Отначало той, да речем не вярва в нищо: нито в доброто, нито в любовта, а след това среща някакъв Антинехлюдов, добър, хубав, порядъчен, и тази среща го кара да започне да вярва във всичко добро. Изобщо, при всеки човек трябва да има „от тази нощ“, „ден“ или да речем „от сутринта“, убедила се или се убедил, че… но че… Бендарски сигурно го има това „убедил се, че“… Само да можех да разбера какво значи това „че“? И в какво се е убедил той? Според мен той е хитрец. Оня Генка Умпа се фука, а Бендарски си мълчи. Интересно какви са юмруците на неговата душа? На вилата не даваше мира на Юлка, не той самият, а Умпа. Може би Едуард е действал чрез Умпа. В такъв случай картината е съвсем различна. Портретът на Бендарски е съвсем друг. Трябва да се прерисува. Както казва Гронски, в живота човек рядко прилича на себе си и гледа да скрие „главната идея на своята физиономия“. Тук той повтаря Достоевски. У мен например няма никакви юмруци, нито телесни, нито душевни. До Юлка не ми се беше случвало „и от тази страшна нощ Катюша разбра“… А сега се случи: „И от това страшно писмо…“. А „юмруци на тялото“ нямам заради блъсканицата, в която попаднах едно време на спирка „Динамо“. И жизнен опит нямам. Тоест вече имам. А Бон-Иван казва, че най-главното е опитът на твоя живот да не стане враг на живота ти. И така се случва, казва… Защо ли толкова се натисках тогава за тоя футбол? И футбола не го обичам много. Запалянковците реват като ранени динозаври… Въпросът е, че по време на мач можеш да скицираш такива типове… А татко и Бон-Иван като че ли предчувстваха и не искаха да ме вземат.

— Едно билетче повече? — ни питаха от преди Академията „Жуковски“.

Ние, дето имахме билети, едва успяхме да стигнем до стадиона, а след мача попаднахме в блъсканицата — по-точно аз попаднах. Трябваше да се измъкна от тълпата, която се беше втурнала към метрото, към южната врата. Бон-Иван ме хвана за яката и ние се оказахме един до друг. Отзад натискат, напред се опъват, отстрани те притискат, а конна милиция обградила прохода до самото метро и гледа от конете тълпата. Вече почнах да се задушавам. Татко през цялото време крещеше: „Тук има дете! Какво правите!“. А аз гледах към метрото и си мислех: „Ще доживея ли до входа на станцията или няма, или и нас и Бон-Иван ще ни смачкат?“. Добре че през това време тълпата внезапно се люшна и всички ние заедно, сигурно сто души, се строполясахме… След това по целия път ми се гадеше. Бон-Иван мълча през цяло време, бял като платно. А татко чак до вкъщи повтаряше все едно и също: „Можехте да загинете! Можехте да загинете!“…

А през нощта, кой знае защо, пак попаднах в тая блъсканица, само че на сън. И пак татко крещеше: „Тук има дете! Какво правите!“… От тогава… кръвното ми се вдигна. Щом попадна и в най-малката тълпа, почва да ми се струва, че отново ме притиска от всички страни, както тогава…

— Знаеш ли какво каза вратарят на ЦСКА, Третяк? — попита ме Финист. — Несполуката трябва да се изживява колкото се може по-скоро!

— Още един такъв физкултурен съвет — отвърнах му — и ще ти понижа… ръста!

— Искаш ли да пропъдим цялата тази компания? — попита Финист. — Ще доведа моите баскетболисти и ще им дадем да се разберат. Сега ще почна нарочно да организирам тренировките тук.

Погледнах към Финист — природата беше ускорила ръста му в крак с времето и го бе извишила почти два метра — и отрицателно поклатих глава. Веднъж бях казал на мама, че нашето поколение е по-високо от нейното поколение с десет сантиметра. „Не е по-високо, а е по-дълго!“ — отвърна тя. Някой е по-дълъг. А някой е по-висок! Финист например, той е и по-дълъг и по-висок. Той е добър. Душата му го е извисила.

— Няма нужда, Финист. Няма нужда — повторих.

— Ти няма да се справиш с тях, а ние ще се справим и нищо няма да ни направят. В нашия отбор всички са под шестнадесет години. — Финист ме погледна и разбра нещо по изражението на лицето ми.

А аз уморено повторих: „Няма нужда… Няма нужда…“. И с яд си помислих, че тая Татяна Рис е виновна за всичко.

Бендарски с нея… Какво с нея?… Е, срещал се… Казват, че неотдавна завъртяла главата на цял Париж, тя там показваше роклите на нашия Всесъюзен дом на модата. Париж покори, а не можа да задържи Бендарски.

— Нищо не трябва да се прави — повторих аз. — Финя, мой център-нападателю, не довеждай баскетболния отбор.

— А защо?

— Защото необикновеното вече приключва.

— Кое необикновено?

— Необикновеното, Финист, е такова… например, когато Качалов, имало такъв знаменит артист, започнал да умира, той казал: „Започва нещо необикновено“. Разбираш ли, Финист, той казал „започва“. А аз казах „свършва“. Защото всичко вече умря…

— Рано погребваш — каза Финист. — Мачът не е свършил още.

А аз започнах да му обяснявам, че има такъв художник, Гронски. Той бил в Ленинград през белите нощи…

— Знаеш ли какво значи бели нощи? Виждал ли си?

— Не съм виждал, но знам — отвърна Финя. — Когато е светло като ден.

— Като ден, Финист, вярно — казах. — Ето защо, Финист, лястовичките в Ленинград…

— Птичките лястовички! — повтори след мен Финист.

— Ето защо тези добри и трудолюбиви лястовички през време на белите нощи полудяват.

— Полудяват ли? Защо? — попита Финист.

— Защото приемат бялата нощ за ден, разбираш ли, и все продължават да си строят гнездата, докато паднат безсилни на земята… И аз също приех бялата нощ за ден… Юлка — не е ден, Юлка е нощ, макар и бяла. Не искам повече да я виждам… И няма… Няма!

И още дълго лъжех нещо по този повод и Финист, и себе си. Лъжех за всичко, освен че ми се харесва Едуард Бендарски. И какво от това, че ми се харесва. Може и аз да му се харесвам. Все едно! Все едно, Юлка трябва да ми обясни всичко, все едно, ние с нея трябва да поговорим, затова, когато Финист ми каза: „Юлка пристигна!“ — веднага поисках да я видя, веднага, в същата минута, в същата секунда. Поисках така, както тогава, когато за пръв път почувствах, че обичам Юла. Когато разбрах, че оня път в безлюдната градинка на лунна светлина на нея съм казвал: „Обичам ви!“. И сега я обичам. Също така! Както тогава!… Също така!… Още по-силно!… По-силно от най-силното!… Но тогава в това нямаше нищо страшно, нито срамно, а сега, не, след писмото и след всичко, просто не очаквах от себе си тази любов… Това е някакво странно чувство… някаква втора любов…

— Приказвай, Финист, приказвай! Разкажи ми нещо смешно, нали ти се е случвало нещо смешно… Макар че кой знае защо ти нямаш чувство за хумор. Защо нямаш чувство за хумор или чувство за ирония? А съдбата има. Нали казват — ирония на съдбата, значи съдбата има чувство за ирония, и чувство за хумор и може би даже и за сатира. Приказвай, Финист, разкажи нещо…

— Веднъж имахме такъв случай — каза Финист.

Мислех, че ето сега, докато Финист разказва нещо смешно, всичко ще мине от само себе си. Но желанието ми да видя Юлка не минаваше, а обратно, с всяка дума на Финист ставаше по-силно и по-силно. Но нали го бях изпитвал, преживявал го бях съвсем наскоро? И ето че отново се убеждавам, че Юлка, страшната Юлка не само че ми харесва, а и че аз пак я обичам!… И пак ми е нужно, просто ми е необходимо още веднъж да й го кажа. Безсмислица някаква! Глупост! Няма да й кажа. За нищо на света няма да й кажа! Или ще й кажа. Да я видя и да й кажа ли? Или… А ако засега си мълча? Ако си се разхождам и с все сили се правя, че нищо не се е случило? Да проявя характер, с една дума. Или да не проявявам?

— Чакай, Финист, млъкни! Сега аз ще приказвам: това, което Юлка направи, е сянка.

— Каква сянка? — не разбра Финист.

— Разбираш ли, веднъж Левитан показал на един художник такъв пейзаж: поле, покрито с цветя. Показал го и го унищожил. Питай защо!

— Защо го е унищожил? — послушно ме попита Финист.

— Защото Левитан не предал яркостта на слънцето, нямало предмет, който да дава сянка, а слънце без сянка се рисува трудно. В нашите отношения с Юлка имаше само слънце, а сянка нямаше, сега има и сянка, значи… Значи не трябва да се унищожава картината. Ето какво означава всичко. А до Юлкиното пристигане знаеш ли какво беше? Преживявания като на Вера Холедная от нямото кино! В такива случаи тя издувала ноздри и дишала астматично, а надписите отбелязвали: „Преживявания“. Свършиха преживяванията! Толкова! Свършиха! — викнах аз и си помислих: „А може би едвам започват тия преживявания!“.

Финист поклати глава: той сигурно не разбра. Какво да чакам, защо да чакам?

Съпроводен от Финист, изскочих на улицата, качих се на едно дърво и огледах прозорците на вилата на Ювалови. Бяха тъмни, значи във вилата нямаше никой. А може би имаше? Ще намеря Юла и ще й разкажа всичко. Юла всичко ще разбере. Може би втората любов е истинската. Може би бялата нощ е все ден, бял като нощ!… Може би… Втората любов всичко може! Предават те, късат ти писмата, а въпреки това ти обичаш. Само да мога да я видя! Само да мога да я срещна…

Спомних си думите на татко, че хората са най-откровени във влака и си помислих, че влакът до Москва също е влак и ако не е претъпкан, може би ще се удаде случай да си поговоря с някой човек, просто да се посъветвам.

— Къде тръгна — викна Финист.

— В Москва! За слънцето!

— Недей в Москва. Проклов ми каза, че те ако си наумят, ще те осакатят — викна след мен Финист.

Влакът прогърмя зад гората. „Може би ще успея“ — помислих си. В тъмнината след мен се лепва, лаейки, някакво куче.

Недей да лаеш, куче! Всичко е наред! Ще си имам още много неприятности с Юлка! Разбираш ли, много. Твърде много! Чувстваш ли колко оптимизъм има в тия думи, куче!?

Вълна вълната надминава

вълна вълната укорява,

че е брегът за тях затвор,

че е мечта за тях — простора…