Валерий Медведев
Сватбен марш (5)

IV.

Напред! В тълпата! В тъпканицата! В пространството, затворено от всички страни с любовта… Вечерта притискаше, гасеше, изяждаше всички цветове на деня, мрачнозелените вагони на влака прелетяха, осветявайки ме с кванти светлина през прозорците си. Аз се облегнах на едно дърво, поех си дъх и бавно се помъкнах към гарата.

— Викат ме войник — чух зад павилиона гласа на Николай Сулкин, — а мен хич не ми се ще…

— Ще ти помогна да се освободиш — каза Умпа и сянката на тялото му, легнала на пътя, вдигна сянката на ръката му, която държеше сянката на чаша и той изпи нещо. — Ще ти струва пари — каза сянката на Умпа, махвайки със сянката на ръката.

— Повечето ги прибираш ти — каза Сулкин.

— Защото аз съм ви президент… Или не съм ви президент? — попита Генадий (Сулкин и Проклов премълчаха). — Вие сте само консултанти на президента… Или не сте консултанти?… Или кои сте вие?

— Консултанти — съгласи се Сулкин.

— А в Белия дом консултантите получават повече пари от президента — каза Владимир Проклов. — Четох във вестниците…

— И всичко са чели! И всичко знаят — и за консултантите, и за президентите — каза Генадий, — а колкото до това кой повече, имайте предвид: каквито консултантите, такива и парите.

— А пък в Англия… — започна да разказва нещо Проклов, аз обаче не останах да слушам, по-точно да подслушвам, обърнах се и тръгнах към другия край на гарата и излязох на перона.

Перонът беше почти съвсем пуст, безлюден и само край павилиона за напитки стояха няколко „врагове на народа“. Бон-Иван нарича така всички пияници. Един от „враговете“ беше пиян повече от другите, ходеше около павилиона, залиташе ту на една страна, ту на друга, сякаш танцуваше някакъв ужасен танц под звуците на някаква пияна музика, която единствен той чуваше. И през цялото време си мърмореше нещо неразбрано под носа, сам си задаваше въпроси, отговаряше си, спореше и непрекъснато се убеждаваше в нещо.

Сулкин, Умпа и Проклов все още стояха пред лавката гърбом към мен и обсъждаха нещо. На рамото на Проклов висеше китара, той отмяташе дългите си коси и от време на време дрънваше по струните. Отначало не забелязваха моето присъствие, а след това някой от тях ме видя и тримата бавно се приближиха, притискайки ме към оградата на перона.

Пълнейки с въздух своята и без туй могъща гръд, Умпа каза, сякаш мен ме нямаше:

— Виж сега, като почнеш да ментиш, трябва значи…

В две думи Умпа учеше Сулкин да каже в районната поликлиника, че като бил на селскостопанската изложба, на ВНДХ^[1], откъснал клас от един сноп, искал да подъвче зърната, подъвкал ги и сега, кой ли ден вече, нещо му пречи да преглъща — сигурно осил му се е забил в гърлото. Разбира се ще го прегледат и ще кажат, че в гърлото му няма никакъв осил, а Сулкин трябва да казва, че има. И така, Сулкин няколко пъти трябва да отиде в поликлиниката, после от поликлиниката ще го пратят в лудницата, тоест в психиатрията и там ще почне пак отначало. В лудницата ще дадат на Сулкин лекарство и той трябва да каже, че му е минало. А като го вземат войник, тогава Сулкин трябва да отиде в Медпункта и да каже, че е изял хлебарка и че в гърлото му е заседнала кост. В Медпункта ще почнат да го лекуват — и пак безрезултатно. Тогава Сулкин трябва да каже, че когато са го лекували в Москва, са му давали някакво лекарство от което всичко му минало. И когато в казармата попитат Сулкин: „Какво лекарство? Кой ти го е дал?“, Сулкин трябва да каже, че в лудницата и…

— След един месец ще си си у дома — завърши Умпа. — И тримата ще отпердашим с мотоциклетите на Юг. А ако искаш ще ти изфабрикувам сътресение на мозъка, тогава въобще няма да те вземат войник. Една инжекцийка, комбинирана със сънотворно, и адреналин и окото, и цицина със синина, разбира се. Но това естествено, ще ти струва по-скъпо… Има риск — каза Умпа. — А ти как мислиш, братле — обърна се той към мен, — има ли риск? — Той нарочно ги дрънка такива пред мен. Иска да ме направи съучастник.

— Мълчанието е знак на съгласие — след това Умпа каза няколко думи на грузински език и преведе: — Казвам, защо си толкова странно облечен? Вечер е, братле, а смокинга ти е… тренировъчен. По това време такива костюми носят… в куфарчета. Къде сте благоволили да тръгнете в такъв вид?…

Не отговорих. В тъмнината на ръката на Умпа проблясваше с големия си червен циферблат часовник за подводно плаване.

— Да не си тръгнал на доктор? Или до аптеката? — Аз мислех. — За лекарство? Глава ли те боли? Впрочем тръгнал си напразно; за деца под шестнадесет години входа в аптеката по това време е забранен. Защо мълчиш? Кажи нещо, или от страх си си глътнал езика?

Извадих бележника и нарисувах Умпа, Сулкин и Проклов в бутилка водка. Откъснах листа и го подадох на Умпа. Той заразглежда спокойно рисунката и попита:

— И какво означава това, освен приликата?

— Трима в една лодка, без да се брои кучето — казах.

— Къде е тогава кучето? — попита Умпа.

— Не къде, а кой? — отвърнах аз.

Умпа подаде рисунката на Проклов и каза:

— Подший му я към досието… — През това време той не сваляше очи от мен, после с някакво несвойствено за него женствено движение на силните си и груби ръце поприглади своята гъста коса. — Веднъж през нощта ми потрябва букет цветя, излетях с колата към метрото, станция „Сокол“. За мое нещастие милиционерът разпитваше с безпристрастност последната спекулантка. Аз й шепна зад гърба: „Лелке, докато се разберете, продайте ми един букет, да си платите глобата“ — а тя ми вика: „Не виждате ли, че разговарям с органите“. И аз така — завърши той. — Сега-засега нямам желание заради теб да разговарям с органите.

Тогава неочаквано се засмя, даже не беше ясно над какво точно. Проклов и Сулкин също се изсмяха. Като се насмяха до насита и кой знае защо до сълзи, Умпа, Сулкин и Проклов тръгнаха бързо от перона към селището. И тогава забелязах в храстите моя телохранител — моя почти двуметров Финист, моя ясен сокол!… Той се спусна подир тройката. Как се изхитри да ходи безшумно при такава височина и тежина?…

Стиснах до болка юмруците си в джоба и погледнах как в далечината релсите се допираха, извадих бележника и флумастера и нарисувах: железопътният техник казва на работниците: „За съжаление, момчета, не мога да ви приема работата. Вашите релси се събират в далечината, а трябва непрекъснато да вървят паралелно“…

А може би трябва да купя бланка за 10 копейки, да напиша обявление и да го дам в бюрото, да го окачат на някое от таблата по московските улици: „Търси се бързо мъж, сериозно и философски настроен, за да си поговорим от душа за любовта. Звънете на телефон… Търсете… Валентин Левашов“?

Нарисувах на едната страна на улицата философа Диоген с фенера и написах: „Търся човека“. На другата страна на улицата нарисувах себе си с фенер в ръка и написах: „Търся философ“.

Изобщо, ако в най-близко време не намеря някого, с когото да си поговоря от душа, не знам какво ще направя… Помислих си го в празния вагон на влака. Като седях на пейката, видях, че във вагона влезе лелята на Наташината приятелка — Жозя Гощинска — и един мъж, те седнаха срещу мен, но през пет или шест пейки. Мъжът беше в костюм, който някога е бил модерен. Лелята, върнала се наскоро от Париж, цялата, както казва Жозка, беше излязла от „Диор“. Цял вечерен Париж, по френски: „Соар де Пари“ и редом с него този… дошъл от, може би тридесет и втора година. Жозя веднъж беше казала на Наташа, че леля й има намерение да се омъжва, дали не за това, според жозкините думи, „безполезно изкопаемо“.

Жозината леля е на шестдесет и пет години, преводачка е, цял живот е живяла в Париж. А мъжът беше надхвърлил седемдесет. Те гледаха към мен и сигурно говореха нещо по мой адрес. Знаех още, че е естраден артист и че наскоро беше умряла жена му. Играел заедно с жена си, имал феноменална памет и смятал по-добре от всякаква сметачна машина. Жозя казваше, че иска да направи и от леля й своя партньорка. „Ще отида, казва — разправяше Жозя — в Москонцерт (Концертното бюро) да заявя в дирекцията, че искам да предизвикам младостта и склерозата.“

Нарисувах такава картина. Жозината леля с годеника си, ей с този мъж, значи, сякаш са дошли при майка й, абсолютна бабичка, и Жозината леля казва: „Запознайте се, мамо, това е моят годеник!“. А майка й, абсолютната бабичка, казва: „Точно такъв си ви представях…“. Но нещо рисунката не излезе. Откъснах листа от бележника и го сложих на пейката. После още веднъж погледнах Жозината леля. Тя през цялото време размахваше ръце, сякаш прогонваше мухи, а по-точно: сякаш махаше бръчките от лицето си.

Цялото й лице е като в паяжина. Веднъж я видях съвсем отблизо, тя застана до оградата, дълго ме гледа и после каза: „Може би е сантиментално, но вие ми приличате на кокиче…“. Аз си замълчах, разбира се, а тя каза: „Знаете ли, че аз сега изпитвам същото, което и вие… радост от живота… Но когато се видя в огледалото, страдам естетично… Знаете ли кой е казал това?“. Вдигнах рамене. „Казал го е великият Чарли Чаплин. Мъж. А какво да кажем ние? Жените?“.

После си тръгна. Беше ужасно колко тъжно вървеше…

И сега във вагона разговаряше с онзи, а гледаше мен. Станах и отидох в другия вагон. Беше празен. Съвсем празен вагон. Така че и тук нямаше с кого да поговоря. Вагонът се разклати. Влакът спря. Погледнах през прозореца, въздъхнах и видях как към перона, откъм гората, тичаше мъж. Дали ще седне в моя вагон, или не? Не успях да си намисля нещо, а вече отзад, зад гърба ми, се чуха тежки стъпки и нисък мъжки глас каза: „Я, момче, дръпни се малко…“. Като чух тези думи, веднага си помислих: „Ще има с кого да си поговоря“. Нали вагонът е празен, а той ми вика: „Я, момче…“. Мъжът тежко се отпусна на седалката, избърса с кърпа лицето и шията си и някак си грухтейки, се оплака от жегата:

— Казват, че край Шатура гори торфа… Да си чул?

Вдигнах рамене и го погледнах с крайчеца на окото си. Такъв, интересен мъж. Слепоочията му посивели и в бръчки. Сигурно в него се е влюбвала не една жена. Ето с такъв ще бъде интересно да се поговори. Сега най-напред ще му разкажа цялата си история, а после ще го запитам за любовта във философския смисъл, какво мисли за нея този тип, и въобще ще се посъветвам: може би сега напразно отивам… Аз вече и въздух си поех повече и устата си отворих, изведнъж чувам — сърцето ми затупка силно и устните ми затрепереха. Почаках малко, докато устните ми престанаха да треперят. И за да се успокоя по-скоро, почнах да скицирам в бележника си портретче на моя съсед. Искаше ми се да предразположа мъжа и някак си да направя така, че да му стана интересен, за да не почне да разговаря с мен отвисоко. Още не бях срещал в живота си човек, който да не проявява любопитство какъв го рисуват. Поглеждайки към мъжа нахвърлих пет варианта на съседа ми. И любопитството му надви.

— Покажи де! — каза той, надвил смущението си.

Показах му първата рисунка, той я разгледа мълчаливо и запита само:

— Другите какви са?

— Тази… както биха ви нарисували Кукриникеите — обясних подавайки му другия лист, — тука е… като… Горяев… тука като Каневски… тука като Семьонов…

Съседът ми внимателно разгледа цялата изложба, погрухтя с явно удоволствие и запита:

— Може ли да ги взема? — и без да дочака съгласието ми, напъха всички шаржове в страничния джоб на сакото си. — Ще кажа на жена ми — произнесе със задоволство, — че съм гостувал на „Крокодил“… Заради рисунките ще повярва, иначе за нищо на света. Моята жена слага Шерлок Холмс в джоба си. Толкова умее да отгатва къде съм бил. Рядък нюх, като у ловно куче. Усеща хиляда и петстотин миризми едновременно, къде, кой и на какво мирише. Веднъж наела стая срещу моята служба и няколко дни наблюдавала с бинокъл мен и сътрудниците ми…

Той измъкна от джоба си моите скици, които, както разбрах, сега станаха веществени доказателства, и с удоволствие се задълбочи да ги разглежда. После запита:

— Кой те е учил да рисуваш?

— Любовта — отвърнах.

— Любов към кого?

— Не към кого, а към какво. Към рисуването.

— А… — съседът ми изтри чело с вече мократа кърпа, — към рисуването — това е друго, а един мой познат беше журналист, но стана писател заради любовта: него, разбираш ли, го напусна любимата му и тогава той напук на нея реши да стане известен писател… И стана доста известен… и доста лош. А беше добър журналист.

След това моя съсед без никакъв преход започна да ми разказва за някакъв свой познат лауреат и доктор на техническите науки, който достигнал всички звания и степени и наскоро умрял, още съвсем млад.

— Аз нито съм лауреат, нито доктор, не съм млад, ала съм жив…

Но вече не го слушах внимателно.

Татко нарича това състояние „люлчина възраст“.

Мислех, че се среща само у възрастните. Човек изглежда ту по-млад от годините си, ту по-стар… „Днес се люшна в младостта! — каза татко. — А днес в старостта.“ А мене къде ме залюля, в кое далечно детство — заедно с този глупав въпрос:

— Да знаете случайно какво значи любов?…

— На глупак ли се правиш? — попита ме мъжът, но сякаш не съвсем осъдително. — Или ме провокираш? — След това пак се прозя и каза, виждайки, че търпеливо чакам отговора му: — Сигурно вече два пъти си ходил в магазина за младоженци?

— Магазинът за младоженци е разтегливо понятие — казах, — понякога може да се протегне от… Рижкото крайбрежие до… Москва… И все пак, какво значи любов, според вас?

След тази фраза съседът ми за пръв път ме погледна като равен, но си знаеше своето:

— Нямаш ли телевизор в къщи?

— Имам — казах, — но вие нали не сте телевизор. Питам вас.

— Аз, че не съм телевизор… Сега обаче децата всичко гледат… и всичко знаят…

— Питам от философска гледна точка… И мен ме интересува не моето, а вашето мнение…

— Ах, от философска? От философска… За твой късмет, случайно знам… Макар че ти сигурно знаеш повече от мен. — След тези думи той пак се прозя и замълча. Прозя се още веднъж и каза: — Че нали знаеш! Ама и вие сте едни циници, днешната младеж!

И пак замълча. Толкова мълча, та ми се стори, че е забравил за какво го питам, а след това внезапно, ни в клин, ни в ръкав, високо каза:

— Букет от рози в кристална ваза, пълна с чиста изворна вода. Виждал ли си?

— Разбира се, че съм виждал — отвърнах аз. — На вилата имаме много цветя. И вази имаме, и изворна вода…

— Та тъй — продължи мъжът сякаш не ме слушаше, — любовта — това е букет от рози в кристална ваза, напълнена с чиста изворна вода! Какъв аромат!… Какви багри!… — Мъжът поклати глава и още веднъж повтори: — Любовта — това е букет! — Прозявайки се, добави: — Три-четири дни букетът…

— А после? — попитах нетърпеливо.

— А след три-четири дни… водата се размътва, листенцата почват да падат… А ароматът изчезва… — За илюстрация съседът ми сънливо подсвирна, изобразявайки как изчезва ароматът. След това въздъхна и каза: — И цялата любов! И всичко трябва — на боклука… Всичко… Освен вазата…

— Защо… освен вазата?

— Във вазата може… да се постави… втори букет… от хризантеми…

Той ме гледаше присвил едно око. И аз го гледах.

Чувствах, че към гърлото ми напира моето време. Но мълчах. Той също.

— Какво ще кажеш? — попита.

— Ще кажа, че вие… — запънах се, не знаейки какво да отвърна на всичко това. — Вие… — пак се запънах и внезапно се сетих, даже се развеселих: пред мен седеше стар Умпа, ненавиждайки всичко и всички, на никого и в нищо не вярващия Умпа седеше пред мен и аз казах: — Ще ви кажа, че сте умопомрачителен мъж…

Той дълго ме гледа, без да разбира какво ще е това „умопомрачителен мъж“, внезапно смешно и нелепо повтори:

— Какъв, какъв?

— Е, с помрачен ум — преведох своята игрословица, — и ще ви кажа още — продължих, — че напук на вас ще се постарая да постигна в живота всички степени и звания и ще се постарая напук на вас да живея дълго и ще се кача някога в Москва на влака… заедно с моята любима Юлка… само че вие вече няма да можете да го видите! А колкото до доктора на техническите науки, жалко, разбира се, че е умрял млад, но той е умрял жив, разбирате ли, жив, а вие, вие ще умрете… мъртъв ще умрете! Сбогом! — и с едно драсване на флумастера, с една линия нарисувах такъв неприличен шарж на своя съсед, че сам ахнах от неочакваната си смелост. После му го подадох и казах:

— Вижте се!

— Кутре! — каза злобно той. — Рисуваш ги такива едни… Аз мога да ти бъда баща…

— Не можете — казах. — Там е работата, че не можете!

През прозореца Ярославската гара сякаш се приближаваше към влака.

Излязох в коридора.

 

 

Перфокартата на московските прозорци на Юлкината квартира ми подаваше неясна информация: изглежда, че Юла е в къщи, а може би я нямаше. Дали в нейната стая светеше зелена нощна лампа, или стъклата зеленееха от светлинната реклама „Пийте съветско шампанско!“…

Вече бях тръгнал към входа, когато забелязах, че на табуретката край него дежуреше непозната портиерка. Щеше да е по-добре, ако ми беше позната. Сега ще почнат разпити: при кого и в кой апартамент… Забързах, давайки си вид, че живея в този дом.

— Ето при какъв доктор бил тръгнал — каза Сулкин, излизайки иззад храстите и преграждайки ми пътя.

Зад него Умпа и Проклов.

Спрях.

— Какво, да викаме ли „Бърза помощ“ за теб, или сам ще се върнеш?

Умпа бутна Сулкин и излезе напред.

— Левашов, знаеш ли ти на какви две категории делим ние всички хора? (Не отговорих). Ние делим всички хора — каза Умпа — на две категории. На хора, които сънуваме, и на хора, които не сънуваме. Ти естествено се отнасяш към първата категория, както сам разбираш. Ти ни се присънваш. На всички нас — повтори Умпа многозначително. — Особено на Юла Сергеевна и на Едуард Петрович. Затова най-убедително ще те помолим да ни се присънваш колкото се може по-малко и по-рядко. Още повече че Юла Сергеевиа има ангина и въобще не й е до сънища. А Едуард Петрович скоро ще има международно съревнование… рали, казано по руски, необходим му е пълен психичен комфорт.

— Юлка е в болница — джафна като изпод земята Сулкин. — Имай предвид, че в случай на нещо ти няма да лежиш в болница… Ще бъде късно.

„Значи болна е — помислих си — Ето защо никъде не можах да я намеря. Даже добре, че е болна“ — още веднъж си помислих не разбирайки сам защо да е добре.

— Казват, че на Едуард Петрович му предстои рали и сватба с Рис, а на Юла Сергеевна сватба… — повтори Умпа, както хипнотизаторите повтарят думите си.

„Защо на Едуард сватба с Рис? А с кого на Юла? — помислих. — Действително е като на сън.“

— Разбира се, ти знаеш — продължи Умпа, — че повторението е майка на знанието, но имай предвид, че лично аз не обичам да се повтарям. Това, дето ти го казах за двете категории, стана ли ти ясно?

— Има и трета категория хора — казах аз.

— Каква ще е тази трета? — попита Генадий.

— Хора на които вие се присънвате.

Генадий Умпа външно не реагира на думите ми, но вътрешно, вътрешно отреагира, точно знам. А Сулкин съвсем присви червените точици на очите си. А Проклов дълбоко дръпна от цигарата и ми духна дим право в лицето.

— Това е обаче трета категория — каза Умпа, придвижвайки към мен планина от мускули, — а не първа. А ние сме първа.

Те ме заобиколиха и… Спомних си как наскоро пътувах с Умпа в тролейбуса и как той нарочно застана до мене, хванал се за дръжката, и през цялото време демонстрираше под носа ми огромните си бицепси и тихо питаше: „Усещаш ли на какво мирише?“. Представих си как сега тези бицепси се движат под ръкавите на кожената куртка на Генадий.

„В света на животните“ по телевизията показваха филм за вълците, които чувстват не само външния, но и вътрешния страх у човека. Почувствах у себе си външен и вътрешен страх, знаейки, че го усеща и Умпа с разширените си ноздри. И почувствах още сякаш съм в света на животни.

— Свободен художник си — процеди Умпа, — а искаш да станеш несвободен. — Той смръщи малкото си чело и челото му стана още по-малко. — Ще избия от теб художника. — Той дишаше спокойно и дълбоко, отнемайки само за една минута от почтените граждани пет-шест литра градски, не бог знае какъв, но все пак въздух. Аз усещах как нервно се стесняват кръвоносните ми съдове и на сърцето ми ставаше все по-трудно да изтласква кръвта по тях. Но главното беше, че внезапно станаха няколко генадиевци, сулкиновци и прокловци…

Вече цяла тълпа умповци, сулкиновци и прокловци ме бяха заобиколили. Те се размножаваха като амеби с примитивно деление, но в геометрическа прогресия.

— Проклети примитиви! — прошепнах.

Умпа замахна, но кой знае защо не удряше и не удряше… Аз отметнах глава назад и се ударих в тухлената стена, инстинктивно се дръпнах от стената и в това време Умпа ме удари с юмрук по лицето. Шурна кръв от носа ми. Всичко се завъртя. За известно време аз явно съм загубил съзнание, защото когато се свестих, стоейки както преди до стената, чух как Умпа говореше на някакви двама младежи.

— Ние сме от телевизията. Има такова предаване: „Ало, търсим таланти“. Този е талант — каза Умпа, сочейки към мен, — ние даже не сме го търсили, той сам ни намери в тъмнината. Художник е. Ето какво нарисува, а ние другарски разкритикувахме рисунката му. Сами знаете, че у нас критиката е движеща сила на нашето общество… — Умпа придвижи във въздуха огромните си юмруци.

— Значи трима търсите талант в един? — попита единия от младежите.

— И значи трима критикувате един? — попита другия.

— Значи сте от телевизията? А ние сме от цирка. Укротители сме. Укротители. Укротители на челата… На такива ниски и малки като твоето.

Умпа искаше да вдигне ръка, но вторият ловко притисна двете му ръце към тялото и вдигна Умпа във въздуха. Държеше го във въздуха действително като на цирк.

— Запомни — каза този, който държеше Умпа във въздуха, — предаванията не са само телевизионни, а има и такива мънички… в бохчичка… Предават ги през едно такова малко прозорче… — Младежът пусна Умпа на земята. — Готово — каза, — свободни сте… засега — каза той.

Умпа, Сулкин и Проклов се дръпнаха. Младежите дойдоха при мен.

— Какво ти направиха? — попита оня младеж, който сякаш беше претеглил Умпа във въздуха.

— Нищо особено — отвърнах, като махнах от носа си кърпата, влажна от кръв. — Понижаваха ми кръвното… Имам високо кръвно…

Стана ми по-добре. Оловната каска, която се беше нахлупила над главата ми, се махна от само себе си.

— Да ти помогнем ли?

— Вече ми помогнахте.

Три мотоциклета с боен рев изскочиха иззад Юлкината къща.

— Ало — викна Умпа, та улицата прокънтя. — Ало, излъгахме ви: ало, ние търсим аванси, а не таланти!

— Авансите си ги получихте — викна първият младеж.

— Бързата кучка слепи ги ражда — извика след Умпа вторият.

— Мини от друго място — посъветваха ме те.

Кимнах и тръгнах към Ярославската гара.

… Ето Ромео… той трябва за пръв път да целуне отражението на Жулиета във водата. Да си представим затихнал фонтан, във водата на този фонтан се отразява мургавият лик, описан от Шекспир — може би прилича на мургавата лейди от сонетите му или обратно… А Ромео тихо, божествено тихо се навежда към водата и благоговейно целува отражението на Жулиета, и от неговата целувка отражението се поклаща и сякаш изчезва…