Валерий Медведев
Сватбен марш (20)

XIX.

— Крайно време е — каза Бон-Иван — да отпразнуваме твоя рожден ден! Рожденият ден на мъжа. — Той ме помъкна към колата.

Той ми приказваше нещо за някакъв подарък. А аз твърдях, че е рано, че рожденият ми ден е след две седмици, и че въобще никога не съм смятал да го празнувам. Хич не ми трябват никакви подаръци.

Бон-Иван започна спокойно да ми възразява: той знае, че рожденият ми ден е след две седмици, но след две седмици ще бъде в Америка, да, все му е едно дали смятам да го празнувам, или не, той иска непременно да ме поздрави и да ми подари нещо.

— А след това ще отидем на ресторант.

Пътувахме някъде из Москва, от една Москва до друга, и се оказахме в Москва от стари двуетажни къщи, тук имаше много място и зелена трева.

Къщата, към която приближихме, също беше малка, от тъмни керемиди. Приличаше на къща от романите на Достоевски. Като паркира колата, Бон-Иван ме хвана за ръка и ме поведе някъде навътре в двора, пристъпвайки тихо на пръсти край стените на къщата. През цялото време гледаше към отворения прозорец. Вътре беше тихо. Сигурно тази къща подлежеше на разрушаване. Долните й прозорци бяха заковани с дъски, а на горния етаж светеха само два прозореца. Там още живееха.

Спряхме под прозореца.

— Тихо. Мълчи и чакай — каза Бон-Иван.

След известно време отвътре се чуха няколко акорди и някой се прокашля така, както обикновено прочистват гласа си тенорите, както по навик кашлят. В къщи татко: в маската. След това красив мъжки глас пропя, сякаш се опитваше: „Обичах ви…“. Счу ми се нещо много познато в този глас. „Обичам ви…“ Но просто нямах сили да си спомня кога и къде съм могъл да го чуя. Искаше ми се да спя, да не виждам никого, и никого да не чувам, и нищо да не чувствам. А кой знае защо бях длъжен да стоя под някакъв прозорец и да слушам гласа на някакъв си тенор, който пее и преживява така, че аз отново трябваше да преживея за всички и за себе си същото това „обичах ви…“, да го преживявам за татко и за този тенор, и за тези, които са обичали беззаветно, и за тези, които сега обичат беззаветно и ще обичат беззаветно. От гласа на певеца се лееха спомени, но не само негови, а и на някакви други, като че ли бяха и мои, и още на някого, и на някого още… „Обичах ви, и обичта ми навярно още не е угаснала у мен, но нека тя…“ Обърнах гръб на прозореца и срещнах погледа на Бон-Иван, неговия питащ поглед: „Сега разбра ли какво ти подарявам?… Подарявам ти този романс и гласа на този прекрасен певец… Наистина, нали гласът на този тенор е прекрасен?… Подарявам ти този тенор!… Знаеш ли как се казва?“ — „Той се казва… казва се — отвърнах с очи на Бон-Иван. — Нали моят баща пее…“ — „Да! Да! Баща ти пее! — потвърди Бон-Иван. — Той репетира вече отдавна, започна всичко отначало.“

Татко! Наистина, татко пее! Ето че Бон-Иван ми подарява моя баща, онзи самия, който някога беше нарисуван на портрета в син развят фрак, а не този, който все още не е нарисуван на картината в ролята на генерал Раевски… С вик „Татко“ аз се втурнах към вратата с вдигнати ръце, но Бон-Иван предвиди движението ми и като ми застиска устата с ръка, ме притисна до стената на къщата.

— По-тихо! Не трябва да го вълнуваш сега!

Галех грапавите тухли на старата къща и шепнех:

— Искам при татко. Искам при татко! Пуснете ме при татко. Цял живот мислех, че той… а той!…

— По-тихо! За бога, по-тихо, по-тихо!… Нетърпеливецо, мили…

Ръцете на Бон Иван, които ме задържаха, ми предаваха даже през якето своята топлина, топлотата на живото и добро човешко тяло, най-топлото нещо на света.

Зад отворения прозорец в стаята някой изсвири на пианото няколко встъпителни акорди и баща ми запя, сега вече истински, с цялата пълнота на своя удивителен глас това, с което бяха започнали всички нещастия у нас, в къщи — татко запя арията на Дубровски. Арията с онази дяволска нота, която на премиерата в Болшой театър татко беше взел една октава по-ниско…

Дай ми забрава,

дай ми забрава, скъпа.

Замрях. Всеки акорд, всеки звук, всяка дума пробуждаха и спомена в мен, забравения, какъвто съм бил в детството си, и онези разговори, които бях слушал и не разбирах, защото бях твърде малък, и онова, което възрастните говореха преди много години, и всичко сега ставаше разбираемо.

Дай ми забрава, скъпа!

Стопли ме на твоите гърди…

„Знаеш ли — каза веднъж мама, — когато по време на операция хирургът от напрежение се изпотява, той вика на сестрата: «Рамо»… Когато се случи онова в Болшой театър, тогава татко също каза: «Рамо», и Бон-Иван се появи в нашия дом, долетя от Владивосток… Никога не забравяй това…“

Страшна мъка ме измъчва…

Като слушах тези думи, облечени в звуци, спомних си какво казваше Гронски: „Естествено, никога не бих пожелал на Антон Чехов да се чувства зле, но знаете ли, че понякога почвам да мисля, че ако болестта му не го беше приковала към Черно море и към Ялта, и ако не тъгуваше там за Москва — може би нещо щеше да липсва в разказите му“.

… погледни хората зли…

„Знаете ли — каза веднъж Мамс — иска ми се да напиша разказ, който ще се нарича «Купа» — историята на онази Левитановска картина, която той нарисувал в Ялта, за да не тъгува Чехов по Русия. Помните ли: поляна, окосена трева на купи и лунна светлина.“

… Страшна мъка ме измъчва

„Нали помниш, че ти разказвах за Бехтерев и за неговата странна реч? — сякаш ме питаше Мъжът Като Всички. — Че съдбата на мъртвите странно влияе на живите. Помислих си какво би било ако Александър Сергеевич не беше написал «Дубровски», Направник не беше съчинил музика по този сюжет и ако твоят баща не беше получил ролята на Владимир?“

… И греейки духа ми…

Музиката течеше по нервите ми като електричество по жиците.

„А философът? — попитах аз Мъжът Като Всички, целият пронизан от музика. — Кой е той?“

„Философ е този, комуто е мъчително трудно насаме със себе си, обаче на хората им е леко с него — отвърна той, — но това е… това е частно определение, Чоп.“

… Люлеейки духа ми…

„Ако хората на другия ден не си прощаваха онова, което не бива да си прощават един на друг, то утре ние бихме се събудили на друга планета“ — каза мама.

„Мамо, не изискваш ли твърде много, без да прощаваш?“ — исках да я попитам, докато звучеше тази музика.

… Нека добрият ангел полети…

„Знаеш ли как ще умра, ако не бъдеш с мен? — попитах Юла (тя стоеше мълчаливо): — Ще тръгна сам без теб накрай света. Като стигна до края му ще скоча от него. Не, глупости! По-добре ще отлетя на космическа ракета, според теорията на относителността на Айнщайн, и ще се върна на планетата млад, а ти ще бъдеш вече стара, ще дойда при теб и ще ти кажа, сега никому не си нужна, а въпреки всичко на мен си ми нужна, аз те обичам както преди…“

… О, позволи ми,

о, позволи ми да намеря…

И татко взе онази проклета нота, от която се беше изплашил тогава в Болшой театър. Взе я! Взе я! И за пръв път през цялото това време риданията ме разтърсиха… Плачех за всичко — заедно и за всички: и за това, което е станало там, за проклетото Рижко крайбрежие, и за онова в Болшой театър, и затова че забележителната Жозка ме харесва, но аз не я харесвам, и за Мъжът Като Всички, не успял да се наговори нито веднъж с майка си, макар че я е обичал. И че вече десет години у нас в къщи живее жена с болно дете, а леля Варя предпочитала пред самотата грубите думи и дори побоите на мъжа си…

А сега всичко ще се нареди! Всичко! При всички! При всички хора на земното кълбо… И маминия сценарий ще приемат, и Наташа ще стане актриса. И Жозя… ще престане да ме харесва! И нейната леля ще се омъжи! И ние с Юлка пак ще бъдем заедно и… и…

Има хора, които се радват продължително, има хора, които продължително тъгуват. Аз принадлежа сигурно към вторите. Когато показах на мама снимката на Юла, аз й казах:

— Това момиче… опитай я за героиня на филма си — казах го с чувство на продължителна тъга.

— Девойка със светли като лен коси, позната девойка, симпатична — каза мама, разглеждайки Юлкиното лице, — фотогенична.

— Не е само фотогенична — казах, — тя е актриса, тя ще изиграе каквото поискаш. Тя играе в живота, защо да не играе и във филми? Много те моля, опитай я за ролята на героинята.

— Не си ли виждал татко си — попита мама, връщайки ми снимката.

— Видях го — казах тихо.

— Къде?

— На седмото небе — почна да ми се възвръща чувството за радост от тези въпроси, — бяхме с него в ресторант „Седмо небе“ — обясних й. — Бон-Иван ни покани.

— Казват, че имало прекрасна гледка?

— Да! — отвърнах, продължавайки радостта си със своите отговори. — Оттам видях миналото, настоящето, и малко от бъдещето.