Валерий Медведев
Сватбен марш (11)

X.

— Защо не си в леглото? Нали знаеш, че ти е необходим режим? — пропя ми от тъмнината татковия глас. — И лекарство не си си взел.

Като се загръщаше по стар навик в шала си, баща ми излезе на улицата, осветена от ярката светлина на луната. Той поглаждаше редките си коси, които прикриваха плешивото му теме. Престанах да го гледам, сигурно за да не си задам за кой ли път все същия натрапчив въпрос: „Дали плешивостта се предава по наследство, или не?“. После си повторих афоризма — собствено съчинение: „Плешивината е завод, престанал да изпълнява плана си по производство на коса…“. Сетне навих на пръста си кичур от косите си, дръпнах го: „Може би съм започнал да оплешивявам?“.

— Маминия сценарий пак ли не мина? — попитах.

— Няма нищо страшно… Искат поправки… — каза татко с красив глас, малко на нос, тоест не на нос, а в маската.

За звука в „маска“ бях прочел от старите таткови учебници по пеене. Не разбирам защо трябва да говориш в „маска“ щом отдавна не пееш? И въобще баща ми понякога разговаря така, сякаш за него е по-важно как звучи гласа му, а не какво приказва. Помислих си всичко това, докато дръпнах още веднъж косата си и погледнах — нямаше косми в дланта ми. Моят завод — за косопроизводство — засега работеше в изправност.

— Впрочем — каза татко, хвана ме за ръката и както ми се стори, започна да брои пулса ми, — забелязах, че напоследък ти винаги бързаш за някъде… Имай предвид, че не само храната, а и времето трябва да се дъвче добре… Аз също летях — добави татко. — Летях, треперех… Мислех си, че всичко най-интересно е пред мен… Ето ти сега стоиш… има луна… ветрец. Жаби квакат, чуваш ли? Организмът ти има прекрасна обмяна на веществата, наистина малко нарушена, но това ще мине, ще мине! Ти си млад, ти си красив, усещаш ли, че сега, именно сега, тъкмо в тази минута ти си щастлив?… — Татко млъкна и зачака отговора ми и без да го дочака, отговори вместо мен: — Ти… Разбира се, че си нещастен. И знаеш ли защо? — Наострих уши. — Нещастен си, защото не знаеш, че си щастлив. Да, да, не знаеш и не се досещаш… Боже мой, боже мой — зашепна татко и както ми се стори вече не на мен, а на себе си. — Бях млад, не знаех, че съм млад. Бях талантлив, не знаех, че съм талантлив. Бях щастлив, не знаех, че съм щастлив. А кога разбрах? Когато станах стар, неталантлив и нещастен… Късно, късно, боже мой, колко е късно за всичко! Знаеш ли, в „Чайка“ има такива думи: „Нашето време си отива“. Все не разбирах тези думи, чувствах страшният им песимизъм, а оптимизмът им не чувствах. А после се досетих каква е работата: Антон Павлович не е довършил мисълта си; времето, което си отива, е външното време. А оптимизмът иде от там, че на мястото на външното време, което си отива, идва вътрешното време на човека. Разбираш ли — вътрешното? Знам, че ще дойде такова време — каза татко, погледнал към небето, — когато външното и вътрешното време ще настъпват у човека едновременно. Разбира се, ние няма да доживеем дотогава, а жалко…

Не го слушах много внимателно. Непрекъснато си повтарях: „Бях щастлив, а не знаех, че съм щастлив“.

— Беше нещастен и не знаеше, че си нещастен? Така ли беше? — попитах аз татко.

— Какво? — попита татко и обърна към мен лицето си — синкаво от лунната светлина.

— Нищо — казах. — Ей така…

— Ах, младост, младост, младост, това просто е издевателство на човека над природата — въздъхна татко. После добави: — А старостта е издевателство на природата над човека.

Стояхме двамата и всеки от нас мълчаливо си мислеше за нещо свое. Внезапно запитах:

— Татко, можеш ли да ми купиш утре мотоциклет? — Музикантите наричат такова нещо рязка модулация.

— Какво? Да не си се побъркал? Защо ти е мотоциклет? — разтревожи се татко. Даже не очаквах, че така ще се разтревожи.

— Имал ли си някакъв прякор на младини? — запитах.

— Какъв прякор?

— Такъв например, „Раница“ или „Майстор на чужд гръб“?…

Така гледат човек, който бълнува.

— Да нямаш температура? — Татко сложи малката си, съвсем немъжествена длан на челото ми. — Всичко каквото поискаш, само не мотоциклет. Мотоциклетистите непрекъснато ги лекуват, а мотоциклетите непрекъснато ги поправят. Теб да не би да ти е омръзнал живота?

— Малко — прошепнах тихичко.

Татко ме притисна до себе си.

— Така е защото си млад и не знаеш, че си млад, така е защото си щастлив и не знаеш, че си щастлив…

Баща ми ме заведе до моята стая и, разбира се, ме накара да взема лекарството, някакво си английско или американско, което с мъка беше намерил.

— Мълчи проклетникът — каза татко, поглеждайки към телефона. — Защо никой не ми звъни? Защо никой не ме кани на гости?

— Някакъв мъж вчера на пазара те канеше — напомних на баща ми.

— Канеше ме! — възмути се татко. — Така ли се кани на гости: Фьодор Алексеич, защо не се отбиете у нас? — Татко смешно имитираше вчерашния мъж. — Като че ли възпитаният човек може да вземе да отиде на гости неканен! Лицемери проклети! Така ли се кани на гости!

— Как се кани? — попитах.

— Ето така — каза татко. Той стана от стола, свали въображаемата си шапка и каза: — „Валентин Фьодорович, свободен ли сте събота вечерта?“ Кажи, че си свободен — помоли ме татко. Казах, че съм свободен. — „Тогава ние с жена ми ще се радваме да ви видим с жена ви и децата ви у дома. Заповядайте!“ А не: „Защо не се отбиете у дома?“. Ако ти притрябва да поканиш някой човек, покани го както се полага!… Хайде, позвъни де, Велики Ням — татко закрещя на телефона и дори удари с юмрук по масата — нали едно време не млъкваше!…

Помълчахме тримата: аз, татко и телефонът.

— А защо не ти позвъни писателят? — попитах го аз. — По-рано се обаждаше.

— Сигурно е престанал да пие — отвърна татко. — Той ми се обаждаше само когато беше пиян и пиян ме канеше на гости, за да услаждам пияния му слух… „Аз ви срещнах…“ — и… тем подобни — запя тихо татко. — Да се побърка човек! Разгонва си махмурлука с приятели!… Дружи с приятелите си като със зелев сок! А… ама аз съм глупакът — каза татко. — Никой не ме кара насила да изпълнявам ролята на зелев сок.

Телефонът най-после иззвъня и аз исках много да е за татко, ужасно тъжни му бяха очите, също като моите.

— Да — извика татко високо в слушалката, а после тихо: — Няма я в къщи, какво да й предам… — После сложи слушалката и още по-тихо каза: — Като няма, няма — и добави: — Впрочем, приятен мъжки глас, а може би неприятен… — После помълча и каза: — Нищо, скоро ще почнат и мен да ме търсят… Спи.

Той ме целуна и излезе от стаята като взе телефона на дълъг шнур.

 

 

Лежах и си мислех как утре в Дубна ще поиздевателствам пак над природата… Не спя, не ям, не ме сдържа нито за минутка на едно място. Непрекъснато ме преследва и преследва, както е казал Пушкин: „Бушува в нея страст като жарава…“. Интересното е, че природата вече започна да издевателства над мен — имам предвид самочувствието си. Аз да вървя по дяволите! Но и над Юла, нали и над нея някога природата също ще почне да издевателства? Как го каза татко: „Младостта е издевателство на човека над природата, а старостта — обратното…“.

Взех скицника и молива и се загледах в тавана. Сякаш напук нищо весело не ми идваше на ум. Мислех си просто, че още има време, докато природата почне да издевателства над нас и че още можем да си позволим… И въобще може би няма да има никакво издевателство? Може би докато природата пожелае да издевателства над нас, докторите ще измислят нещо. От тази мисъл даже се развеселих, а и луната взе та надникна през прозореца ми.

Присъни ми се, че към прозорчето на стаята, плувайки във въздуха като във вода, приближаваше Таня Рис.

— Слушай — каза тя, — пази се от този Умпа, знаеш ли какво може да ти направи? Вчера минавах покрай милицията, там на входа имаше обява: „Търси се човек“. Един младеж от Киев излязъл от вилата си вечерта — и вече втора година копче не могат да намерят от него… Страхувам се да не би и с теб също… Умпа ми каза, че ти знаеш за самолета…

Този Умпа иска да направи римски Колизеум — продължаваше Рис, — а не годеж. Той обича хората да си блъскат главите, за да пукат като билярдни топки. Скоро сънувах един сън — каза ми насън Рис, — че летя над земята на някакъв си фантастичен хеликоптер и гледам как на земята под мен всичките три милиарда души се бият, с юмруци, във всички страни… И всички те на своите си езици споменават Умпа, той ги бил насъскал всичките три милиарда един срещу друг.

— В Дубна този Колизеум може да не се състои, обаче на пожарната площадка ще се състои. Умпа си прави своето, а и аз смятам да си направя своето. След пет дни на пожарната площадка, ти се скрий в кулата — нали знаеш, че там има кула? Може да ми потрябва твоята помощ.

— Недей да ходиш в Дубна, не те съветвам…

 

 

Един от мъжете, които седяха срещу мен в дубнешкото кафене „Неутрино“ приличаше на Джо Лемптън, главният герой от английския филм „Път към висшето общество“. И подстригването му, и движенията, и усмивката, и главно маниерите — да знаете само как разговаряше със съседите си: няколко думи на събеседника — глътка кафе, няколко думи от събеседника — още една глътка кафе, и погледът му, твърде внимателен поглед към мен, като покана за разговор. Там бяха още двама с бради: единият със светла, другият с тъмна. И още един — по риза, с навити ръкави и сигурно със сандали. Не му виждах сандалите, но ми се струваше, че трябва да бъде със сандали. Очите и на тримата мъже бяха дявол знае какви, сякаш не гледаха в пространството, а в нещо друго, във времето, или кой знае в какво. Право във вечността гледаха, непрекъснато гледаха… Особено оня, който беше по риза.

Разговорът им беше непонятен като четвъртата страница на вестник „Вечерная Москва“, където печатат обяви за защита на дисертации. Лично аз винаги ги чета. Когато чете човек тези обяви почва да мисли, че съществува съвсем друг живот. В него няма да срещнеш Генадий Умпа, нито ще видиш Сулкин. И в разговора на моите съседи те също не можеха да съществуват. Съседите ми разговаряха за непонятното. Впрочем, когато ставаше дума за познатото, те например си припомняха шегите на някакъв знаменит физик, който разделял всички мъже според отношението им към жените, на: „под чехъл“, на „парфюмести“ и „красивести“, а тях делял на „муцунести“ и „фигурести“, а въпреки всичко в очите им светеха загадъчни радикали подобни… Естествено, аз се вслушах в техния разговор и макар че непрекъснато рисувах съседите си, очаквах, че ей сега към стъкления куб с червен надпис „Неутрино“, в който се намирах, ще се приближи оная ми ти компания… и не си представях какво ще стане по-нататък.

По-нататък си го представих нещо като някакво проклето затворено пространство, нещо като тълпа от мисли и блъсканица на неприятни чувства, в които сам съм се набутал, защото в тази блъсканица и в тази тълпа ще бъдат Юла и нейният годеник. Разбира се непрекъснато нервничех, особено когато стрелката на часовника приближи определения час и непрекъснато се вслушвах да чуя шум от мотоциклети. Нервничех, защото не знаех какво ще стане. Помня, че когато бях в трети клас пак така ме беше прихванало. За първи път в живота тогава ме заведоха на рентген, накараха ме да застана в тъмното зад нещо неизвестно, и лекарката каза: „Човек винаги се страхува от онова, което не знае“. Като че ли когато всичките пристигнат тук на мотоциклети тогава… Такава страшна картина си измислих.

Но шум не се чуваше, а когато стрелката мина десет, започнах да се успокоявам. В това време не този, който приличаше на Джо Лемптън, а със светлата брада — неговия съсед — внезапно каза на онзи по ризата (оказа се, че този по ризата доказал някаква си теорема или уравнение, което от тридесет години никой не успявал да реши):

— Олег — каза той, — ще ти теглим куршума. Кажи ни само хода на мислите си.

А този Олег го усукваше, извърташе се и не искаше; тогава онзи, който беше със светла брада каза: „Олег, хайде, отведнъж с гръм!…“. Тогава Олег каза: „Е щом с гръм…“ и започна бързо-бързо в една тетрадка да пише цифри, корени, интеграли и бог знае още какво (как ли го наричат това физиците), а после, когато обясни всичко, сложи удивителна, усмихна се и каза: „Ето така!“. Постави точка и каза: „Може и така“, сложи още една точка и каза: „А може би никой не знае как е!“. Тъй каза: „Ето така! Може и така! А може би никой не знае как е!“.

Веднага разбрах, че това е моят Диоген. На гарата, докато чаках влака, бях нарисувал: философът Диоген денем със свещ търси човека, а на другия тротоар аз с електрическо фенерче в ръка, търся философа. Толкова се зарадвах, че дори се изплаших… „Ето така! Може и така! А може би никой не знае как е!“ Ще дойде сега Юла с компанията си и всичко ще стане така. Както каза Финист, ударят човека по бъбреците — и никакви следи, а той почва да вехне като цвете без вода. Ама че го каза! Ето така! А може би не е така? А може би никой не знае точно как е. А може би наистина никой не знае как е!…

След три дни лежах на дървения под в моя „Ермитаж“. Ермитаж на френски значи място за усамотение. При нас в горичката, близо до нашата вила има пожарна кула — тя е моя „ермитаж“. Лежах на пода, а „ермитажът“ се полюшваше от вятъра, също така, както внезапно всичко в моя живот се люшна и се затресе. Подът на кулата целият беше засипан с борови иглички. Елхите шумяха от вятъра. На дъсчения под с приятно почукване падаха шишарки. А аз лежах по гръб и държах в ръце книгата, която ми дадоха моите нови приятели: Юрий Игоревич и баща му — свръх забележителния Игор Иванович. Той — тогава в кафенето аз още не знаех, че се казва Юрий Игоревич, когато разговаряше със своите съседи непрекъснато поглеждаше към мен, а когато всички си отидоха, поседя, като си мислеше за нещо, от време на време хвърляше погледи през прозореца, след това ми каза: „Плуваш със спусната котва, момче. Трябва да я вдигнеш!“. И докато аз седях и съобразявах за каква котва ставаше дума, той каза: „Може ли?“ — и протегна ръка към моя „Онегин“ от Пушкин. Естествено веднага отвърнах „може“. Честно казано за пръв път в живота ми ми се поиска някой да прояви желание да разгледа моите рисунки към „Онегин“.

Започнах да разправям кое как е, защото моят „Онегин“ се различава от всички „Онегиновци“. Нали смятам, че това не е просто роман в стихове, а сатиричен роман в стихове, нещо като „Златния телец“. А Онегин е един съвършен Остап Бендер. Ако беше станала революция през Пушкиново време, знаете ли с какво би се занимавал Евгений? Би търсил скрити скъпоценности в столовете, само че скрити не от лели, а от чичовци.

Нима Онегин не е Бендер? Не, вие само чуйте.

Аз издекламирах на Юрий Игоревич от „Онегин“: „Овации… Между креслата Остап Бендер търси своя ред, върви направо по краката, разглежда дамите с лорнет“. И така нататък.

Сигурно обаче декламирах някак си нервно. Защото той гледаше ту рисунките, ту мен и каза: „А котвата въпреки всичко трябва да се вдигне!“.

После, когато се разхождахме с него из гората, той ми обясни за пуснатата котва. Баща му ловял риба с приятели в Москва река, разположили се на острова, от острова до мястото за риболова гребал неговият приятел, бързо стигнали, а на връщане взел веслата баща му, гребал дълго, сили не му оставали — не можел да догребе до острова. Оказало се, че не забелязал как котвата се отвързала и гребал със спусната котва! „Изобщо при художника котвата не трябва да бъде съвсем наред — каза Юрий Игоревич, — но да не се влачи по дъното. Трябва да се повдигне!“ „Солена му излязла тази котва!“

— Щом сте такъв специалист по вдигане на котвите — казах, — вдигнете котвата на баща ми. При него сигурно сто котви са спуснати — и всичките са на дъното.

— Аз не, баща ми е специалист по вдигане на котви.

— Лекар ли е? — попитах.

— Математик. Сътрудник на Института за приложна математика при Академията на науките. Може би си чувал за професор Шубкин? Той откри уравнение за имунитета с един лекар — фтизиатър. Много е интересно. Представи си такава картина: оказва се, че в организма има някакви датчици, системи, които контролират здравето. — Като взе една пръчка, той продължи да разказва и започна да драска едно-друго на земята. — Попадат микроби, още са малко и датчиците си мълчат — дреболии са, не си струва да им обръщаме внимание. Микробите се размножават. Но когато количеството им стигне опасната, критичната степен, датчиците включват червения цвят — бият тревога, и начаса в организма започва да работи цял комбинат по производство на имунни, както ги наричаме, защитни агенти. И започва сражение — кой кого. Ако го нарисуваме, ще се получи график. Нещо като синусоида. Разбираш ли? Един зигзаг. Баща ми взе и състави уравнение, уравнение на имунитета. С него може да се предскаже кога човек ще получи рецидив, след колко години ще се разболее пак, за да се вземат профилактични мерки… И въобще — каза Юрий Игоревич — баща ми счита, че в основата на здравето е математиката, счетоводството — с една дума, идеален приход-разход, дебит-кредит, салдо-булдо!… Да не съм се увлякъл прекалено?

— Счетоводителят имал две кучета, едното се казвало Салдо, а другото Булдо! — казах аз и двамата се засмяхме. — А вие тука ли… — исках да попитам дали работи тук.

Но Юрий Игоревич не ми даде да довърша и отвърна:

— Доведох баща си. Тук той учи дубненци да слушат музика. Има си две лудости: синусоидното вдигане на котви и музиката. Първата е тиха, втората е буйна. В къщи имаме фонотека — филиал на Дома за звукозаписи.

— Дали нямате записи на баща ми? Баща ми беше тенор — Левашов. Нямате ли негови записи? — Мен също ми се поиска да обявя, че баща ми, макар че сега не е тенор, все пак е бил тенор.

Юрий Игоревич каза, че не знае.

— Ако искаш да отидем да чуем професор Шубкин. — Юрий Игоревич погледна часовника си. — За жалост, късно е. Интересно е от самото начало.

— Кажете ми! — попитах неочаквано дори и за себе си. — Вие например, мислили ли сте за любовта? Каквото сте мислили, него кажете, без нищо да скривате.

— За любовта ли? — Юрий Игоревич се учуди на неочаквания въпрос. — За любовта? Нищо няма да ти кажа за любовта — каза той.

— Защо? — попитах аз.

— Защо ли? Дори и затова, защото още не съм мислил за нея. Нямаше кога.

Така ми отговори, а ако бях, каза, мислил, щях да ти кажа.

А аз му отвърнах, че не е възможно съвсем да не е мислил. Тогава той отстъпи, защото личеше, че го притиснах до някаква стена.

— Какво да ти отговоря? Какво мисля за любовта? — Той вдигна рамене. — Мога да ти кажа нещо само за нейното начало.

— Добре, нека е за началото — съгласих се.

— Любовта и революцията започват с патос — рече той и замълча.

Мислех, че ще каже още нещо, но мълчеше.

— А след това? После какво става? Започва с патос?… А после?

— За после още не съм мислил.

И аз вярвах, че не е мислил за после. А това е като стих: „Любовта и революцията започват с патос!“. Суров материал за добър поет. Екстра казано! Има за какво да се помисли! Има!

— Имам още една молба — промълвих. — Нали можете да помислите за по-нататък? Разбирате ли, много е важно. Започва с патос. А после какво става?

Юрий Игоревич се усмихна несериозно и обеща:

— Ще помисля!…

Но аз реших, че той се усмихна несериозно, но ще помисли много сериозно.

— Разбирате ли — обясних му, — когато идвах насам с влака, един каза на един друг: „Може би любовта е отминала?“. Явно, че нещо му се беше случило. А другият му отвърна: „Ако е било любов, нямаше да отмине, а щом е отминала, не е било любов!“. Разбирам, че всичко това е на нивото на „Мисли и афоризми“. Глупости, афоризмът е гроб за мисълта. Според вас така ли е?

Непрекъснато говорех без да спирам, страхувах се, че ще почне да ме разпитва пак за проклетата котва. А той не разпитваше, не. За татко ме питаше и за себе си ми отговаряше. Вече бил доктор по физико-математическите науки. Доктор и малко психолог. Станал психолог след Япония. След Хирошима. Изнасял лекции там и искал да види онова, за което много бил слушал. Мястото е такова, каза, най-печалното — известно на цял свят. На една многолюдна улица има малка сграда, от нея се влиза в здание и мястото е оградено.

Питам го:

— Какво е оградено?

— Нищо, каза той, нищо не можеш да видиш. Само надписът: „Когато горещината стигнала пет хиляди градуса, човекът изчезнал“, останала е само сянка от човека, сянка върху камък: човекът седял, после изчезнал и останала само сянката. Дяволът купил сянката на човека, навил я на руло и я отнесъл. А тук отнесли човека. Той каза, че някой си нарекъл това: „Нов вид скална живопис изпълнена от високо развита техника…“. Така — каза Юрий — седял си човекът на стълбата, седял, мислил, искал, желал…

— А може би е бил влюбен!

Млъкнах, защото ми стана неудобно. Спомних си за Войлоков от нашето училище. „Всеки се старае да си пробута мисълта без да чака ред!“ — казваше той.

Седях и мълчах, но мислех за това, което не доизказах. И Юрий мълчеше, после тихо добави:

— Преди да избухне над Хирошима, атомната бомба е избухнала в нечия глава при температура тридесет и шест градуса и шест десети. Разбираш ли — в главата. Всеки трябва да бъде психолог. Там е бедата, че не всички са психолози. А може би не е в това! Може би никой не знае в какво е бедата — каза той и пак замълча.

Пред очите ми като насън изникна Умпа. Обрасъл целият с коси до шия, като онзи дивак, който ме гледаше през Генкините очи.

— Юрий Игоревич — обадих се, — знаете ли какво ми каза един, един… — не можех да намеря нито една подходяща дума за Генадий, току-тъй не може да се говори, — един Умпа ми каза, не на мен, а на нас. По какво, вика, вие се отличавате от диваците? Само знаете малко повече, а искате същото, вика. Искате месо, вика, искате, вика, момичета — извинявайте, той го каза по-грубо — и войни искате, вика… Освен това надрънка нещо за шараните и за щуките и че през две хиляди двеста двадесет и втора година цяла Америка ще се състои от престъпници и полицаи, и че животът, вика, е това, което забраняват лекарите и милицията, но никой не го разбира, там значи била трагедията. А аз в отговор му нарисувах нещо, аз въобще не съм разговарял с него. Ето какво му нарисувах в отговор.

Още веднъж нахвърлих същата онази рисунка, която бях направил там на гредата, и я подадох на Юрий. Той дълго разглежда моята рисунка, аз дори не издържах и попитах:

— Какво мислите?

— Как да направим — така — отвърна ми той. И почувствах, че така е с главна буква.

— Как така? — попитах.

— Така, че твоя Умпа да е „Тук“ за три секунди, а „Обратно“ за милион години.

Дълго още разглежда рисунката и каза:

— Ти му я нарисува, а Умпа какво?

— Аз не лично на него, а на всички тях, при нас са цяла компания.

Юрий отново, кой знае защо, погледна още рисунката, после запита:

— А те какво?

— Те ли? Ще ме бият.

— Как ще те бият?

— Както се бие… С ръце… или с крака.

— Защо пък непременно ще те бият?

— Но нали тя, тя, тя също можеше да не изпраща скъсаното писмо обратно! Значи е искала да ме заболи повече! Разбирате ли, нали можеше просто да не отговори!

— А ти защо дойде тук?

— Те ми определиха среща — казах аз. — Сигурно тук ще им е по-удобно… И годеника й ще видя!

— Значи ти дойде в Дубна, за да те набият тук?…

— Защо пък за това? Не само за това. Нали ви казвам, ще видя годеника… Освен това в сравнение с направеното от нея, другото е дреболия. Та на нея сега трябва да й е много тежко, може би по-тежко, отколкото на мен. Нали аз не съм направил нищо такова — и въпреки… Ние трябва да поговорим. Да се обясним. Да се… обясниш. Това значи да обясниш себе си на другия. Правилно ли разбирам тази дума? — Погледнах към Юрий Игоревич, но той не ми отговори. — Вие например започнахте да ми обяснявате за котвата и мен веднага ми стана по-леко. Така и тя, ако ми обясни себе си — и на нея ще й стане по-леко. Вярно ли е? И на двамата ли ще ни стане по-леко — попитах, — или по-тежко? Но нека бъде по-леко или даже по-тежко, само да не е така, както сега. — Погледнах часовника си, беше вече късно.

— Сигурно вече няма да дойдат? — Шосето, което водеше от Дубна към Москва, беше пусто.

— Ти показвал ли си на някого рисунките си? — попита ме внезапно той.

— Не. Защо да ги показвам?

— На нея показвал ли си ги?

— На нея вече е късно да се показват рисунки — отвърнах. — Общо взето, показвал съм — спомних си за рисунките. — През същия ден, когато стана всичко това, в Строгановското училище рисувах нещо на някакъв доцент и исках да ми даде бележка, че съм гений и ме чака голямо бъдеще.

— Теб още те чака голямото бъдеще.

Спомних си, че майка ми каза на баща ми преди много години, когато си изясняваха пред мен отношенията, една фраза: „Обикнах те не само какъвто беше, а и какъвто щеше да станеш!“. Но какво общо има Юрий Игоревич, той не е могъл да присъства при обяснението между моите родители? Не, просто това значи, че не само майка ми е казвала тези думи.

— Знаете ли кога има влак за Москва? — попитах Юрий.

— Ще отидем с колата, ние с баща ми също отиваме в Москва. — И бързо тръгна към зданията, които се виждаха през дърветата. Там беше спряла една „Волга“ с емблемата на автоклуб „Планета“. В колата вече седеше един мъж, а на задната седалка имаше грамофонни плочи и два магнетофона. Запознахме се.

— Татко, ти имаш ли записи на тенора Левашов?

— На Левашов ли? — Бащата на Шубкин помълча, после каза: — Имам една плоча с арията на Дубровски. Много талантливо започна в Болшой театър. Нещо се случи с него. Разказваха ми, че на премиерата…

— Запознайте се! — прекъсна баща си Юрий Игоревич. — Това е синът му.

Шубкин се огледа.

— Кажете моля ви се, нали сте философ? — попитах.

— Че какъв философ съм аз?

— Всички мислещи хора са философи.

После го попитах каква му е квартирата, а той ми каза, че е нормална. Тогава аз нарисувах такава нормална квартира, а в средата на нормалната квартира нарисувах голяма бъчва, а в бъчвата диван, а на дивана — професор Шубкин и надписах: „Къдеоген на двадесетия век“ — и му подадох рисунката. А той се засмя. Аз също се засмях.

Никога в живота не ми е било така леко, както там, в Дубна, и тук, в колата. Сякаш никаква котва не трябваше да се вдига, а само да се помисли какво да се прави с патоса, с който започва любовта. В тази фраза беше скрито нещо печално. А в Дубна мен ме доведе животът! Животът ме доведе мен… А когато бабата на Войлоков я сгази камион пред Савелевската гара (беше сбъркала пътя) чистачката каза, че смъртта я е довела пред гарата. А мен в Дубна ме доведе животът — животът!

Когато вече пътувахме към Москва — на завоя се виждаше интеграла на пътния знак, срещнахме колата на Бендарски. Едуард седеше зад кормилото, а до него Татяна Рис и лицето й беше такова, като че ли седеше в собствената си кола, е, ако не в собствената, то в колата на своя мъж. А Юла с възрастния годеник я нямаше. Сигурно Умпа е излъгал за този възрастен…

— Ще позвъниш на татко на този телефон и ще наминеш при него… Впрочем по-добре аз да дойда да те взема — каза Юрий на сбогуване.